19.Политическите права – теория на Русо за народния суверенитет

Лок и Монтескьо извеждат идеята за политическа свобода. Тя е възприета от класическия либерализъм като негативна свобода – свобода от държавата. За двамата мислители тази свобода има естествен произход и тяхната цел е да съобразят политическото устройство на държавата с нея. При Лок тази тема се подразбира, а Монтескьо я утвърждава изрично: свободата на народа не трябва да се смесва с властта на народа. политическата свобода произтича от закона и не трябва да се смесва с народовластие.
Народовластието включва, изразява позитивна свобода, а именно участие на гражданите в публичната сфера – свободата да се учредява властта, да се упражнява властта, да се контролира. Тази свобода се изразява в политически права.
Лок и Монтескьо “бягат” от демокрацията и републиката. Народовластието за тях са нещо неприятно и неизбежно. “Гражданите на Менева” на Русо построява новата идея за свободата.
Политическата свобода според Русо е и в правото на всеки да участва при решаването на всички въпроси в държавата, които го засягат. Политическата свобода е и активна позиция – право, а не само пасивна граница. Новите идеи, които Русо извежда, доразвиват естественоправната концепция. Основната теза, върху която стои теорията на Русо е, че човек се ражда свободен. Свободата е природен дар, както и живота. Свободата е присъща на всеки човек, затова тя е абсолютна, неограничена и неотчуждаема. Факт е обаче, че хората живеят в политическо общество, подчинено на държавната власт. Появяват се съотношението на държавната власт със свободата. Властта не произтича от природата, защото човек няма природна власт сред себеподобните. Властта не произтича от силата, защото тази власт се осъществява чрез законите, а сила право не създава. Човек е длъжен да се подчинява само на законите. Изводите на русо за основа на държавната власт остават само договорите. Русо стига до договорния характер за произхода на държавата. Новото, което въвежда е, в договора на държавата. Според Гроци, Спиноза, Хобс, хората се договарят помежду си като вземат решение да създадат едно изкуствено лице, върху което да прехвърлят своята сила. Този нов субект е държавата.
Русо отрича тази система с аргумента, че хората се отчуждават. Свободата не може да се отдели от човек и да се прехвърли на друг. Абсурдно е да се говори за прехвърляне на свобода. Такова споразумение е безсмислено, безсмислен е договорът: “аз сключвам договор, който е в моя полза и твоя вреда. Ще го спазвам, докато на мен ми харесва.”.
Държавата се основава на съглашение, но съдържанието му е друго. Трябва да се намери такава форма на съдружие, която да защитава интересите на членовете на държавата и чрез която всеки се обединява с другите. Решението в е нова конструкция, която Русо въвежда: договор за съдружество, чрез конструкцията на корпорация. Хората се договарят и създават колектив. Тяло, в което влизат всички – това дружество е държавата. Единствената полза на този договор предвижда пълното включване, предоставяне на всеки един член на съдружието с всичките му права в полза на цялата общност. Това дружество, наречено държава, поема правата на всеки член, но всеки участва в приемането на решения и подчинявайки се на останалите членове, той се подчинява на собствената си воля. Особеното е, че всички индивиди участват и в договора и в приемането на закона.
Общата воля трябва да се управлява от общо събрание. Общото събрание е върховен орган на управлението. За да го разграничи от персоналния състав на държавата, Русо го обявява за суверен. А тъй като в общото събрание, участва народът, то народът е суверен. Така Русо обяснява държавата, като сдружение от свободни и равни хора, които се управляват от самите тях, а не от една личност, не от част от тях, а от всички, образуващи едно решаващо цяло – суверен. Суверенът, формиран в общото събрание формира обща воля, която приема решения във формата на закони. Решението изразява волята на субекта и го обвързва. Когато един приема решение, а друг ги изпълнява, това е господство. Подчинението на субекта сам на себе си се дефинира като властване. Това е логиката на Русо: властването се осъществява от суверена. Русо го определя като суверенитет – управляването на общата народна воля.
Смисълът на властта, като израз на обща воля е да се следват интересите. От тази гледна точка според Русо има само една власт – законодателна. Изпълнителната и съдебната власт са дейности, не власти.
Свободата е в подчинение на закона, който човек сам си предписва, за да гарантира свободите чрез народовластие. Русо споделя, че суверенитетът е неотчуждаем. Суверенът не може да бъде представляван. Суверенитетът е неотменим.

18.Теории за разделение на властите

Естествено-правната школа приема като логично начало разумния характер на човешката природа. Ръководени от своя разум, хората преодоляват естественото състояние и създават гражданско, този преход се изразява в заместване на силата на природата със сила на правото. В обществото, организирано в държава, животът се ръководи от юридическите закони. Юридическият закон замества природата (Бога), юридическият светоглед е свързан с определяне на целите на правото и задачите на законодателната власт, която установява правото. Идеолозите на естественото право преди Дж. Лок, смятат, че установяването на законите е еманация на абсолютната и върховна държавна власт, която се осъществява от монарха. Лок приема, че държавната власт е върховна, но не абсолютна. Законодателната власт е ограничена до политическа. Законодателната власт може да ограничава естествената свобода, но само със съгласието на граждани, ето защо законодателната власт трябва да се запази за обществото като цяло. Всеки човек се подчинява на законите, защото произтичат от властта на която е учредена с негово съгласие. Воден от тези идеи, Лок формулира тезата, че законодателната власт не трябва да се предоставя на монарха. Така е, защото от една страна не може да гарантира, че монархът няма да превърне общите интереси в лични, а от друга страна – ако законите са израз на волята на един човек, няма как да се осигури общото подчинение.
Хората не могат да бъдат спокойни за своите права, докато законодателната власт не се предаде на колективно право – сенат, парламент. Обществото трябва да задава правилата, по които ще живее. Това налага Лок като един от най-влиятелните идеолози и основател на модерния конституционализъм. Огромното значение, което Лок отрежда на закона, обуславя законодателната власт като върховна, свещена и неприкосновена, затова всякакви разпореждания извън законодателната власт нямат силата на закон и гражданите не са задължени да им се подчиняват. Огромното значение на законодателната власт се свързва и с претенциите относно нейното осъществяване. Лок ги очертава в четири аспекта:
1. Законодателната власт трябва да се осъществява чрез закона, законите не следва да се променят за всеки отделен случай, а да следват едно и също правило и за бедния и за богатия.
2. законите имат една цел – благото на гражданите (а не облагодетелстване на законодателя)
3. ограничението на собствеността и определянето на данъците става чрез закон
4. законодателната власт не може да се прехвърли на други органи.
Законите са необходимо начало за реда в гражданското общество. Необходимо е освен издаването на закони да се осигури реалното им изпълнение. Силата на държавата е насочена именно към тяхното спазване. От тук Лок извежда втората задача на държавата: да следи изпълнението на законите. Тази задача трябва да се осъществява от постоянно действаща власт – изпълнителна. Според Лок законодателната власт трябва да действа на сесии, а не постоянно.
Изпълнителната власт е отделена и по предмет и по титуляр. Изпълнителната и законодателната власт трябва да се разделят. Лок предоставя на монарха изпълнителната власт. Така в конституцията на Лок законодателната власт се осъществява от парламент, изпълнителната – от монарха. Лок предвижда още една власт – федеративна, занимаваща се с външната политика – тя е допълнение към изпълнителната. С въвеждане на федеративната власт Лок предвижда три вида власт. Тази идея е доразвита от Монтескьо. Резултатът от теорията на Лок е моделът на ограничената монархия.
Обособяването на законодателна и изпълнителна власт поставя въпроса за съотношението между тях. Лок дава теоретичен отговор чрез субкоординация (подчинение) и прерогатив (правомощия само на монарха). Според Лок властите не са равнопоставени. Той определя законодателната като върховна власт в държавата. Върховната власт е законодателната, защото това, което законите дават на другите, трябва да стои над тях. Всички други власти произтичат от законодателната.
Изпълнителната власт е подчинена на законодателната. Това включва контрол върху носителите на изпълнителната власт, отстраняването им, санкционирането им. Лок разграничава изпълнителна власт на монарха, която определя като висша изпълнителна власт, от изпълнителната власт на министрите, която подчинява на законодателната власт. Правителството е отговорно пред парламента.
Средновековната традиция определя святост на владетеля – той е неприкосновен, непогрешим. Лок преодолява тази традиция. Ограничавайки властта на монарха, той му предоставя правомощия. Тези правомощия представляват прерогативи (неоспорими от парламента) – свобода на действие предоставя на монарха, с цел общо благополучие, ето защо прерогативът не е произволна власт. Прерогативите могат да бъдат и ограничавани. Идеите на Лок са доразвити от Монтескьо.
Монтескьо приема задачата за разпределение на държавната власт, като въвежда някои корекции.
1. приема, че в гражданското общество съществуват няколко власти. В различните държави според него властите или са централизирани, или разделени. Там, където властта в ръцете на владетеля, съществува деспотизъм (Турция, султанат XVIII век). Умереното управление е предпоставка за политическа свобода, но е само условие и то ще трябва да се осъществи при разделение на властите. Във всяка държава според Монтескьо има три вида власт: законодателна (суверена създава законите и прокменя или отменя досега съществуващите); изпълнителна (включително сключване на мир, предотвратяване на нашествия); третата власт наказва за престъпления, наказва при спорове между частни лица. Монтескьо обяснява, че третата част е съдебна, а втората изпълнителна.
Съдебната власт получава място в обяснението на държавата. Така се формулира триадата: законодателна, изпълнителна, съдебна власт.
Във всяка държава съществуват тези три власти, предоставени на различни носители. Ако законодателната и изпълнителната власт са насочени към едно лице или институция – свобода няма . не може да има свобода ако съдебната власт не е отделена от законодателната и изпълнителната.Тогава свобода на гражданите се дава в ръцете на произвола.
2. Зад тези идеи на Монтескьо стои второто съществено допълнение към възгледите на Лок. Ако според Лок свободата е запазено пространство, недосегаемо от закона, то според Монтескьо свободата е пространство, определено от закона. В концепцията на Лок разделението на властите е между парламента и монарха. Монтескьо отива по-далеч. Според него властите са разделени между политически сили, а не само между две институции. Разделението на властите трябва да осигури възможност за съучастие на всички съсловия във властта за съвластване, т.е. за достъп на буржоазията до властта.
Разпределението на това съучастие Монтескьо решава:
Законодателната власт на народа, аристокрацията (сенат), изпълнителната власт в ръцете на монарха, съдебната власт се осъществява от аристокрацията.
Последна е идеята за балансиране на властите (на Монтескьо). То се осъществява като правомощията се разделят между различните власти. Идеята е, че властите трябва така да се разпределят, че едната да спира другата.
Монтескьо издава “За духа на законите” 1765 г. Излиза и книга на Блекстон “Коментари на английския закон” 1771 г. Швейцарецът Делоум издава “Английската конституция”. В тези съчинения теорията на Монтескьо за разделение на властите намира юридически преглед, утвърждава се като част от правната материя. Монтескьо влиза в учебниците по политически науки, а теорията му – във всички модерни конституции .