Парламентаризъм

Парламентаризма може да бъде разгледан в 3 аспекта:

1. Парламентаризмът е историческо явление. Парламентаризма е съвкупност от феномени, които са протекли в различно време и по различен начин за отделните държави от средата на XVIII в. до днес.

2. Политико-философски аспект. Парламентаризмът е съвкупност от теории свързани с изграждането на желана форма на държавно управление. Парламентаризма в този си аспект е насочен към създаване на ограничено, отговорно, контролирано и отзивчиво управление. В частта за контролираното управление парламентаризма е свързан с конституционализма. Общото между тях е идеята за поставяне на публичната власт в определени рамки. Ограничено управление означава управление, което действа чрез взаимно възпиране на властите, но при парламентаризма това става чрез интеграция.

3. Конституционноправен аспект.Парламентаризма като комплекс от конституционноправни институти. Парламентаризма е съвкупност от терории, които водят до изграждането на един конституционен модел типичен за парламентарната и полупарламентарната форма на управление.

Етапи на развитие на парламентаризма:

Доц. Близнашки разграничава 3 етапа в развитието на парламентаризма:

1. ранен парламентаризъм;
2. класически парламентаризъм;
3. съвременен рационализиран парламентаризъм.

Между класическия парламентаризъм и съвременния парламентаризъм е разположена фазата на кризата на парламентаризма. Тази класификация е абсолютно валидна за Великобритания. Тя обаче търпи модификация по отношение на останалите страни. Модификация както във времевите граници така и поради в това, че в някои държави липсва някоя от тези фази. Например в Швеция липсва фазата на класическия парламентаризъм.

1-ва фаза: ранен парламентаризъм à възниква предпоставката за наличието на парламентаризъм – появява се институцията на парламента. Еволюцията на парламента ( от лекциите). Появяват се институциите, които в последствие ще залегнат в парламентарната и полупрезидентската форма на управление. Обособява се и друга ключова институция – тази на правителството. Еманципира се и лидера на правителството като пръв между равни или като самостоятелен лидер на правителството.

Клаус фон Байме говори за няколко стратегии на парламентаризиране т.е. няколко начина, които стимулират създаването на парламентарната форма на управление. Първа стратегия à парламентаризиране чрез използване на институтите на парламентарния контрол. Има няколко важни института: квази-съдебното обвинение по отношение на министри (импийчмънт). Подстратегия 1) Института на импийчмънта възниква във Великобр. и се прилага към висши държавни служители. Близки институти до този съществуват в ранния парламентаризъм и в други държави. Подстратегия 2) à право за отхвърляне на бюджета. Подстратегия 3) à интерпелация (питания). От тях израства вота на недоверие.

Втора стратегия à чрез революция.

Трета стратегия à чрез демократизация на избирателното право (въвеждане на всеобщо избирателно право).

Четвърта стратегия à  революция отгоре: създаване на предпоставки за ограничено отговорно управление по взаимно съгласие на парламента и правителството.

Класическият парламентаризъм (средата на XIX – края на XIX в.) е най-ясно изразен във Великобритания в периода 1832-1867г. Това е времето на The Golden age of parliamentarism. Формира се разбирането за депутатския корпус като еманация на разумната част от населението. Парламентаризмаà управление чрез дискусия м/у представители на имуществени и образовани представители на аристокрацията. По времето на класическия парламентаризъм се утвърждава идеята за свободния мандат и депутатите се чувстват свободни както от монарха и аристокрацията от една страна, така и от народа респ. политическите партии.

Втората избирателна реформа (1867г.) разширява избирателния корпус. Депутатите започват да се превръщат не в свободни агенти, а в партийни представители. Поради това те все повече започват да зависият от партийната и фракционна дисциплина, да се съобразяват с очакваните реакции на тълпата. Започват да се зараждат политическите партии и проблемът е, че тези партии вече съществуват без техния статус да е уреден (какво са партиите, как се финансират, кои са противоконституционни). Разширява се и соц. база на парламента т.е. депутатите вече не са хора от една и съща социална група.

Криза на парламентаризма. Това е времето м/у 2-те световни войни.

Компетенции на парламента, законодателен процес

Правомощия на парламента:

-       законодателна;

-       контролна;

-       конститутивни;

-       бюджетни.

ЗАКОНОДАТЕЛНА ФУНКЦИЯ:

Масовото разбиране е, че основната функция на парламента е законодателната. Безспорно това е една от най-важните функции на парламента. На второ място е контролната му функция.

Кои са основните фази на законодателния процес?

-       възникване на потребността от законодателно уреждане на даден проблем и концептуализирането на тази потребност в определен законопроект;

-       фазата на законодателната инициатива. Това е момента когато се преминава от един предпарламентарен стадий в един парламентарен стадий на изработване на бъдещия закон.

I. Предпарламентарна фаза. Кои са титулярите на правото на законодателна инициатива? Това са правителството и депутатите. В много от страните правото да се внасят законопроекти принадлежи на определена група от депутати и в някои страни съществува диференциация в зависимост от характера на закона. Във повечето страни законопроекта за държавния бюджет може да се внася от правителството. В 90% от законопроектите биват внасяни от правителството, защото правителството е институцията, която в последствие определя и осъществява политиката въз основа на съответните закони. Правителството разполага с достатъчно експертен потенциал и информационна обезпеченост, за да създаде един законопроект. Това важи за парламентарната и президентската форма на управление. В президентската форма на управление титулярите на изпълнителната власт нямат право на законодателна инициатива. При тази форма на  управление правото на законодателна инициатива принадлежи на депутатите или сенаторите.

            В някои държави право на законодателна инициатива има и определена квота от гражданите. Примери: Швейцария, някои щати на САЩ, Италия и др. Съществуват и други варианти на титуляри на това право. В някои държави парламентарните комисии имат такова право, обществени организации, органи на местно самоуправление (в Чехия). Във Франция се прави разграничение между законопроект и законодателно предложение. Законопроект à проект предложен от правителството, а законодателно предложение à проект внесен от отделен депутат. Къде се внася законопроекта? При еднокамарните парламенти – в парламента. При двукамарните парламенти е различно. В САЩ законопроекта може да бъде внесен в която и да е от двете камари. Във Великобритания и Ф-я финансовите законопроекти и проекта за финансов бюджет може да бъдат внесени само в долната камара. В Чехия всички законопроекти трябва да бъдат внесени само и единствено в долната камара. 

II. Парламентарна фаза. След като бъде внесен законопроектът започва да се разглежда в рамките на парламентарната корпорация. Тук има 2 възможни модела. Съществува разлика дали законопроектите се разглеждат на 2 или на 3 обсъждания. В държави като Ф-я и Б-я например законопроекта се разглежда на 2 четения. В някои държави като Великобритания обаче е налице и едно 3-то четене което всъщност е 1-во четене, защото това е едно предварително разглеждане. Това 3-то четене е налице в тези системи, които демонстрират предимството на парламента като такъв над неговите структурни подразделения и по-специално над неговите парламентарни комисии. Това четене е чисто формално. Чрез него всички депутати изразяват волята си да приемат закона за разглеждане. Подобна е логиката и в следващото разграничение. Това е последователността, в която се разглежда законопроекта. В някои държави (Великобритания) последователността е пленум – комисия – пленум – комисия. Председателя на парламента разпределя постъпилия законопроект на постоянни  специализирани комисии. Комисията обсъжда съответния законопроект и в някои държави може да внася промени в законопроекта, а в други – само да предлага такива промени. След като комисията разгледа законопроекта тя разглежда мотивиран доклад и отново го внася в пленума. Последния гласува „за” или „против” на съответния проект. Ако пленума гласува „за” тогава законопроекта се връща в комисията за доизясняване на детайлите и после отново се връща в пленума където се гласува по структурни части. Когато парламента изгласува целия законопроект приключва парламентарната фаза.

III. Следпарламентарна фаза. Президента следва да промулгира и обнародва закона. Промулгирането и обнародването са 2 различни неща.

* Промулгация à чисто формален акт в някои държави (Германия). Президента в Г-я няма право да налага вето и чрез своя подпис в/у съответния акт той формално изразява съгласие за приемането на даден закон. Президента има държавно-нотариални функции.

В други държави държавният глава притежава контролни правомощия на изхода на законодателния процес, които са свързани с правото на вето. В държави като Ф-я, България, САЩ държавният глава има право на отлагателно вето. Ветото бива няколко разновидности: абсолютно и относително (отлагателно) вето. Абсолютното вето е типично за абсолютната монархия и чрез него монархът може решително и окончателно да блокира законодателния процес. Формално погледнато английската кралица притежава абсолютно вето. Реално погледнато обаче тя няма право на никакво вето, защото английския монарх не е притежавал своето право на вето от 2-3 века и ветото изпада в destuetudo. Отлагателното вето може да бъде разграничено на силно и слабо в зависимост от това с какво мнозинство се преодолява. Пример за слабо отлагателно вето – ветото на френския президент, защото то се преодолява с обикновено мнозинство в нац. събрание. Пример за умерено силно вето – ветото на българския президент, защото се преодолява с абсолютно мнозинство. Пример за много силно отлагателно вето е отлагателното вето на американския президент, защото то се преодолява с мнозинство от 2/3 от общия брой на конгресмените в двете камари на конгреса. Това вето много рядко може да бъде преодоляно.

Съществува и т.нар. частично вето. Когато някой президент връща един закон той го връща като цяло дори да е съгласен с отделни норми. Ако президентът не е съгласен с конкретни текстове той ги връща за прегласуване в парламента, но закона влиза в сила. Рискове à частичното вето е средство за деструктуриране на закона.

Последния вид вето е т.нар. джобно вето à това е едно отлагателно вето което обаче действа като абсолютно в следствие на времевия аспект на упражняване на правомощията. Ако президента върне един закон за преразглеждане малко преди изтичането на мандата на парламента, то този закон на практика умира.

Какво се случва когато едната камара не е съгласна с другата? Когато те не прегласуват законопроекта в идентична редакция има 3 възможности:

-       метод на совалката à законопроектът се гласува ту от едната, ту от другата камара; използва се в САЩ, характерен за парламенти  със силна долна камара;

-       метода на съгласувателната комисия à тя изготвя компромисно решение;

-       метод на прегласуване à при парламенти със силна горна камара, горната камара има нещо като отлагателно вето.

В някои с-ми като например ФРГ не всички законопроекти е задължително да преминат през горната камара. Това означава, че в Г-я съществуват 2 категории закони, които са потенциален обект на разглеждане от Бундестрата (Горна камара). Първата са закони, относно които Бундестрата може да предяви претенции. Втората е закони, за които се изисква съгласието на Бундестрата.

КОНТРОЛНА ФУНКЦИЯ:

Според обектите à Според едни автори обект на парламентарен контрол е само дейността на правителството. Според други автори обект на парламентарен контрол е дейността на цялата изпълнителна власт. Според трети автори обект на контрол са дейността на всички държавни органи. Четвърти вариант – обект на парламентарен контрол са всички важни социални проблеми. Парламентарния контрол е концентриран основно върху дейността на правителството, но може да включва и др. субекти

Според субектите парламентарния контрол може да бъде контрол от страна на целия пленум. Друг субект може да бъде съответната комисия (постоянна или временна).

Институти на парламентарния контрол:

1. институти чрез които парламента си набавя информация и сведения по определен въпрос (информационен характер). Пример: въпросите и питанията. Чрез тях парламента се снабдява с информация от даден министър или от мин.-председателя по конкретен въпрос. Разлика м/у въпрос и питане à въпросите касаят текущи проблеми, а питанията касаят по скоро принципни въпроси от по-общ характер и най-често въз основа на питането парламента може да приеме някакво решение.

През ранния и класическия парламентаризъм във Ф-я и Италия питанията често пъти добиват характера на инцидентни и косвени вотове на недоверие. Питането се откъсва от информационната си същност и без правителството да очаква прераства във вот на недоверие.

2. институти с които парламента реализира отговорност (санкционен характер).

Вотът на недоверие à институт с помощта на който парламента може да поиска предсрочно прекратяване на пълномощията на правителството. Това е основният институт за реализиране на политическа отговорност на правителството от парламента. 2 модела: френски модел (резолюция за порицание). Той е разпространен в повечето страни по света. Този вот на недоверие води само до прекратяване пълномощията на правителството. За разлика от този вот на недоверие има и 2-ра разновидност. Това е т.нар. конструктивен вот на недоверие. Когато той е успешен той води не само до прекратяване правомощията на правителството, но и до автоматичен избор на нов канцлер. Този вот на недоверие е разпространен освен във ФРГ и в Испания, Унгария и с определени модификации и в Белгия.

        Предимства и недостатъци. Френския модел е по лесен способ и е по-ефикасен т.е. завишени са контролните качества на този институт. Недостатък е, че може да доведе до дестабилизиране на управлението чрез честото сваляне от власт на правителството. Конструктивния вот пък стабилизира положението на депутатите. Този вот на недоверие е много по труден за реализиране. Неговите качества на способ за търсене на отговорност са снижени, но пък е повишена ролята му за една стабилна, гарантирана политика.

            Вот на доверие. Това е институт, с чиято помощ правителството получава легитимация било за своята програма, било за своята политика като цяло или пък за конкретен проблем. Инициатор на вота на доверие е правителството. Това е способ за сплотяване и мобилизиране на собственото мнозинство в парламента. Вотът на недоверие може да бъде разгледат като форма на парламентарен контрол само когато той е неуспешен.

КОНСТИТУТИВНА ФУНКЦИЯ:

Парламента често пъти избира различни органи в сферата на държавното управвление, избира омбудсман, често пъти има квоти в специализирани комисии, в сметната палата и др.