25.СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО

Регламентира се със Закон за углавното съдопроизводство от 1897 г. /ЗУС/ До приемането на закона наказателният процес се осъществява в съответствие, с разпоредбите на глава трета на Временните правила за съдебно устройство на България, разработени от ВРУ. Предвид на това, че се доказват в практиката, усвояват се, българският законодател реципира Законът за углавното право /?/ от руския Закон за углавното съдопроизводство  от 1864 г. Особено важно е, когато се готвим да може да се направи оценка на онези различия които съществуват между гражданския и наказателния процес. При наказателния процес, за разлика  от гражданския се решава конфликт между интересите на държавата и личността, регистрира се държавната претенция върху нарушителя на закона, предвид на това основната задача на закона е да регламентира начините, чрез които ще се реализира наказателната претенция на държавата срещу личността, извършила престъпното деяние. Съдебното преследване се възбужда както от длъжностни, така и от частни лица. Наказателният процес се основава на принципа на официалността – това означава че държавните органи – полиция, съдебни следователи, прокурори, съдии са длъжни да разкрият извършителя на престъпното деяние, да съберат обвинителен материал, да изяснят материалната истина и да приведат установената присъда в изпълнение. Този принцип заляга в основата на закона. Наказателният процес преминава през две фази – досъдебна и съдебна. Досъдебната фаза е предварителното производство, което се осъществява в две форми – като дознание само чрез полицейските органи и като предварително следствие при по-значимите дела. Предварителното производство има следната цел: да докаже факта на извършеното престъпление и да се съберат доказателства  за него. Полицейското дознание се извършва когато признаците на престъплението са съмнителни, когато на мястото на произшествието има такива признаци или когато полицията е известена за извършеното престъпление. Полицията има право да събира всички сведения, веществени доказателства, но няма право да прави обиск. След пристигане на съдебния следовател, полицията му предава цялото производство и прекратява своите действия. Оттук нататък предварителното следствие се образува от съдебния следовател само когато е налице законен  повод при съдействието на полицията и под надзора на прокурора. Такъв законен повод за започване на предварително следствие може да бъде заявление на частно лице, съобщение от длъжностни лица, самопризнание, това може да стане и по усмотрение на съдебния следовател. Започнатото предварително следствие може да се прекрати само от съда, единствен той има правото да прекрати това започнато следствие. С цел да не се отклони обвиняемият от следствието, законът предвижда следните мерки: подписка, поръчителство, залог и поставяне под стража. Трябва да посочим, че законът дава право на конкретната мярка да се определя от социално-икономическото положение на лицето т.е. законът казва, че трябва да се вземе предвид положението на лицето в обществото. След свършване на предварителното следствие, събран е обвинителният материал, /доказателства, разпити и т. н./, съдебният следовател препраща делото на Окръжния съд /ОС/ и той изготвя обвинителен акт. В този обвинителен акт , прокурорът трябва да се произнесе дали делото подлежи под ведомството на прокурорската власт, дали следствието е извършило необходимите действия в пълнота, трябва ли да се подведе обвиненият под съд или делото да се прекрати. Заключението на прокурора за предявяване обвинения пред съд се излага във формата на обвинителен акт, той го прави, внася го в съд и оттам нататък започва така наречената съдебна фаза. Обвинителният етап, трябва да бъде изготвен за 7 дни от прокурора. Съдебната фаза включва следните етапи: на първоинстанционно производство, поначало това са окръжните съдилища, при по-малки провинения могат да бъдат и мировите съдилища, втора инстанция – въззивно производство – апелативните съдилища, когато първа инстанция е окръжен съд, или окръжните – когато първа инстанция са мировите съдилища. На втора инстанция делото се разглежда по същество със събиране на нови доказателства и трета инстанция – касационно производство при ВКС. Така законът установява, така нареченото триинстанционно разглеждане на делата. По повод на тези приказки на специалните съдилища трябва да кажа, че по времето на Стамболийски също се търси такъв вариант на Окръжен съд който да бъде една единствена инстанция за такива наказателни дела, отхвърлено е и се  чака удобно политическо време, но то така и не идва и законът остава, а в 1934 година се стига до намаляне на инстанциите на две по наказателни дела. С цел да гарантира правата и свободите на българските граждани в закона са установени чрез изрични текстове следните начала, принципи – за състезателност, за гласност /публичност/, устност и народно участие в съдопроизводството. Началото на публичност или гласност означава решаването на делото и произнасянето на присъдите да става в присъствието на участващите в делото лица. Това изисква съдебните заседания да бъдат открити, в това число и за средствата за масова информация. Началата на публичност и гласност действат и в трите инстанции, състезателното начало, създава условие и изисква страните да водят процесуално състезание. В резултат на това обвиняемият от обект се превръща в субект на процеса. Създават се равни възможности на страните за участие в процеса. Законодателят се ръководи от разбирането, че съдът трябва да открие истината и затова допуска намесата му във воденето от двете страни състезание. В този смисъл трябва да кажем, че състезателното начало в наказателния процес се съчетава с инструктивното /съдебното/ начало. Това също е разлика в сравнение с гражданския процес. Началото на непосредственост означава, че съдебният състав има пряко отношение към цялото производство, има възможност да направи своето заключение въз основа на всички доказателства.  Другото начало – началото на устност означава, че на всички лица се дава възможност да изкажат свободно своето мнение, позицията си и по този начин да защитят себе си или прокурорската защита. От гледна точка на приложението на посочените начала трябва да кажем, че наказателният процес е смесен – в първата фаза /досъдебната/ господстват следствените форми и прийоми, а във втората – състезателното начало. В закона заляга и началото на народното участие в процеса чрез института на съдебните заседатели. Този институт се въвежда със Закона за устройството на съдилищата 1880 г. Законът определя изискванията към съдебните заседатели, посочва точно в кои дела могат да участват като такива /в дела които се гледат в окръжните съдилища и да отбележа факта, че се избират по различни системи за да се направи този институт ефективен, но по различни причини това не се постига – избират се неподготвени хора, от друга страна защото тези избори се изкористяват, съдебните заседатели постепенно се превръщат в застъпници на политически интереси и не на последно място – самият механизъм не е добре организиран, защото в окръжния съд се взема и в Апелативния съд може без участие на съдебни заседатели/. Правят се усилия да се преодолеят слабостите с промени в закона и през 1897 г. се приема специален Закон за съдебните заседатели. Този институт се запазва и действа до 1922 г., когато правителството на Стамболийски го премахва и част от мотивите са именно тези. Това в общи линии е характеристиката на наказателния процес, важното е да се разберат фазите, целите на отделните фази, задълженията на отделните длъжностни лица и различията между гражданския и наказателния процес и са свързани с това кой има правото да предизвика, ход, съдържание, присъди

24.СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

След Освобождението в страната продължава да действа османският наказателен закон, макар и не в целия му обем и разбира се обстоятелството че този наказателен закон е архаичен, не отговаря на условията в страната, българският законодател започва едновременно да работи в две посоки – от една страна да създава по-малки закони, които да допълват османския наказателен закон да регламентират онези въпроси и проблеми, които не намират решение или то е частично, непълно и от друга страна едновременно с това се започва работа на нов наказателен закон. Създаването на Наказателния закон /НЗ/ е свързано с името на д-р Константин Стоилов и той е автор на една от най-кратките, но точни характеристики. за османския закон от гледна точка на неговите норми и от гледна точка и на дефинираните престъпления и предвидените наказания./мотиви/. Първият опит за проект е още от 1883 г., и той се основава върху френския закон от 1870 и белгийския - 1867 г. Този проект обаче е отхвърлен от кодификационната комисия, защото се основава на сравнително остарели вече за правната наука и практика постановки. НЗ е приет през 1896 г. причините да бъде приет толкова късно са различни, но все пак най-важно значение трябва да отдадем на политическия фактор, освен това за чест на Русе трябва да се каже, че Наказателният закон, неговият първоначален проект е разработен от Александър Дякович – окръжен прокурор на Русе и той право това по поръчение на д-р Стоилов. Това е една от гордостите в правно отношение на Русе, освен всички традиции в правната област на Русе. Наказателният закон нормира като деяние престъплението и нарушението, т. е. законът възприема така наречената двупартидна система, характерна за западноевропейското законодателство, само като сравнение – османският закон е се основава на трипартидната система.

Чл. 1 постановява че за престъпление се приема онова деяние, което се приема от закона за наказуемо. По този начин се спазва принципът на закона за установеност на престъплението. Друг принцип, реализиран в закона е принципът за законна установеност на наказанието /законоустановеност/ - всяко престъпление или нарушение се наказва с онова наказание, определено от закона, валиден в периода, преди то да е извършено. Освен това допуща се възможността по време, в хода на делото, при евентуална промяна на закона, която е в интерес на подсъдимия, да се приложи тази промяна. На трето място законът въвежда принципът за личната отговорност, за основателността на вината. Той приема че наказуемо е само онова деяние, което е извършено умишлено. Чл. 39 казва – „престъпление по настоящия закон се счита само умишлено извършеното деяние, ако не следва противното от съдържанието на закона” и действително в закона са посочени конкретните случаи /изрично са изредени/ неумишлените деяния, които се наказват по изключение. В закона се въвежда и принципът на съответствие, на пропорционалност на наказанието според характера на престъплението и резултатите от него. Именно следвайки този принцип законодателят наказва опита по-леко от самото престъпление. Санкционира по-леко помагачите, от самите извършители, при това наказанието на помагачите, на съучастниците се наказва образно казано в зависимост от техния принос /дела им в извършване на престъплението/. Законът определя като субект на престъплението всяко лице, което е вменяемо и навършило определена възраст. За малолетни и наказателно неотговорни се считат лицата до 10 години.Лицата от 10-17 са непълнолетни и за тях се предвиждат смекчени наказания, в случая ако са действали с разум. Те носят наказателна отговорност само ако съзнават извършеното и са могли да ръководят своите постъпки. Въпреки че определя като пълнолетни престъпниците от 17-21 години законът също предвижда за тях по-леки наказания. Законът приема, че при случайни деяние, грешки в обекта, неизбежна отбрана, крайна необходимост, лицето не носи наказателна отговорност. Трябва да посочим като особеност на закона обстоятелството, че в него няма дефиниция на това що е престъпление и  що е нарушение. Това позволява да се групират престъпните състави, които образуват системата на престъпленията, въз основа на основният критерий и обектът на посегателства. Казахме, че законът признава, счита за престъпление само умишлено извършеното деяние, и приема че е умишлено, ако виновният, когато го извърши, иска или допуска такива последствия, такива резултати, каквито са последвали, или има да последват в резултат на това деяние. Защо законодателят не дефинира престъплението или нарушението като деяние самостоятелно – той прави това съзнателно от гледна точка на теоретичната трудност и на практическата невъзможност, но все пак приема че престъпленията са по-тежко наказуемите правомерни деяния и те са описани в част първа на книга втора на закона. Нарушенията са по-леките деяния и те са във втората част на втора книга. Д-р Константин Стоилов прави опит за теоретично разграничение и казва следното – „престъпленията имат изобщо държавно обществено значение, затова и те са по-тежко наказуеми, а нарушенията представляват местен интерес или полицейски характер”. Законът извежда на преден план престъпленията срещу държавата, държавния глава – измяна, предателство, деяние против княза, личността му, членове на княжеското семейство. Всички по-важни състави на тези престъпления се наказват със смърт или с доживотен строг, тъмничен затвор. Само предумишленото убийство се наказва със смърт. Според закона предумишлено е това убийство, което е извършено по предварително извършен план. Специално място в закона се отделя на правната защита на свободите на гражданите, на техните права, имущество и това е напълно естествено, сред тях трябва да отбележим наказанията за кражба измама, грабеж и други форми на посегателство на личното имущество – законът определя кражбата като обикновена и квалифицирана. Критерият на разграничение е начинът на извършване на кражбата – т.е в зависимост от това как тя е извършена, в зависимост от стойността на кражбата, наказанието може да стигне в тъмничен затвор от 6 месеца до 3 години. По подобен начин се наказва и измамата. Когато кражбата е квалифицирана, наказанието може да стигне до строг тъмничен затвор до 10 години, квалифицирана е кражбата извършена в сграда, оградено място, извършена чрез специално предварително приготвени средства, подправени ключове и други такива, което показва предварителна подготовка за извършване на деянието. При определяне на размера на санкцията на обикновената и квалифицираната кражба, законодателят не се интересува от мотивите за извършване на кражбата, той извежда на преден план стойността на откраднатата вещ и начинът, по който е извършена кражбата. Законът определя следните видове наказания /чл. 13/ - главни и допълнителни. Главните наказания са смърт чрез обесване непублично, /интересна е дискусията, която се води относно начина на изпълнение на смътната присъда – дали да бъде публична за назидание или не, дали да се извърши чрез разстрел или обесване и надделява мнението това да става чрез обесване, тъй като се допуска, че при разстрела може да не се стигне още с първия изстрел до мигновена смърт и по този начин да се причини болка и страдание на лицето/ осъждането е много сериозно и задълбочено и се движи по плоскостта доколко НЗ е хуманен, либерален и се води една политическа битка между между либералите на Стамболов и Народната партия на д-р Стоилов и това е една от причините законът да не бъде приет по-рано, тъй като още в 1888 г. е внесен проект, обсъжда се в НС приема се на първо четене и при една възникнала политическа ситуация, когато се засилват политическите разногласия, когато д-р Стоилов е министър на правосъдието и се стига до това, той да оттегли  закона до второ четене. Основното обвинение е, че не е достатъчно демократичен, но зад тези формулировки се крие политически сблъсък вътре в кабинета на Стамболов/ Следващото наказание е „строг тъмничен затвор” – доживотен, или временен от 1 до 15 години, тъмничен затвор от 1 ден до 3 години, запиране или арест – от 1 ден до 3 месеца, глоба – първоначално размерът е не по-малко от 25 лв. след това се променя. Допълнителните наказания са – лишаване от права, конфискация на определени предмети, обнародване на присъдата, съществува и наказание мъмрене за непълнолетни. Според чл. 30 в определени от закона случаи виновното лице се лишава и от следните права,  независимо и извън това дали ще му бъде наложено основно или допълнително наказание – да заема държавна длъжност, да носи знаци и отличия, да бъде избирател или избираем, може лицето да бъде лишено от правото да бъде учител, възпитател, член на родителски съвет, да упражнява определени изкуства, занаяти и търговия, да бъде настойник и пр. Според чл. 86 наложеното наказание може да се отмени или смекчи с помилване от държавния глава. Наказателният закон претърпява много промени, но като такъв се запазва и действа до 1951 г. има многобройни изменения и допълнения, но неговата философия, дух, концепция, либерализъм се запазват, това е причина след 1923 г. започват да се приемат специални наказателни закони, защото техните цели не влизат в концепцията на НЗ, противоречат, нямат място в него и това е една от оценките на закона като един модерен за времето си закон, това се дължи не само на работата по неговата подготовка, но и на това задълбочено обсъждане /има един член, който забранява и предвижда санкции за този, който организира чети на територията на страната и този член който е съществувал и преди това предизвиква такава дискусия и се започва един дебат, че виждате ли това правителство забранява организирането на чети, които да освобождават Македония и дебатът придобива политически характер, стига се до това д-р Стоилов да стане и да каже:, ние Македония с чети няма да я освободим при наличие не 200-хилядна армия”, но давам като факт начинът на обсъждане, дебатът по различни въпроси и политическата квалификация и оценка, което способства законът да бъде модерен европейски закон и се запазва до 1951 година/.