23.БЪЛГАРСКО СЕМЕЙНО ПРАВО

Семейното право се урежда с няколко закона, които регламентират различни страни в тази област. Те уреждат всички лични, имуществени отношения между съпрузите, родителите и децата, а всички въпроси от брачно-правен характер, са оставени на компетенциите на разрешените от църквата религии. Гражданският брак не е регламентиран, църковният брак се признава за единствено валиден. Един от законите е Закон за лицата 1907 г. /ЗЛ/, в който се нормират въпросите на гражданското местожителство и на родството. Според закона гражданското местожителство на едно лице е там, където се намира, или където той има главното седалище на своята работа и на своите интереси. Местопребиваването се намира там, където лицето обикновено има жилище. Съпругата и непълнолетните деца по закон приемат местожителството на съпруга и бащата. Законът дефинира родството като връзка, която свързва лицата, произхождащи от един и същи родоначалник и признава тази връзка до 10-а степен включително. Всяко поколение образува степен или една степен е едно поколение. Редицата на степените образува линия, правата линия е редицата от степените между  лицата, които произхождат едно от друго. Правата линия се дели на низходящи и възходящи. Низходящата линия свързва родоначалника, с тези, които произхождат от него. Възходящата линия свързва едно лице с ония, от които лицето произхожда.

Съребрената линия е редицата от степени между лицата, които имат общ родоначалник, без да произхождат едно от друго. Според закона баща на детето е този мъж, когато детето е заченато през траенето на брака. Законният произход на детето се доказва с акта за раждане, който акт се вписва в книгата  за гражданското състояние. Пълнолетието се счита 21 година. Законът изисква родителите да се грижат за децата, от своя страна децата  също да почитат и да уважават родителите си и да се грижат за тях. По време на брака, докато децата са в семейството, те се намират под властта на бащата, а след смъртта на бащата - под властта на майката. При развод – децата са под властта на този от родителите, при когото детето е оставено според бракоразводното решение. Бащата представлява родените деца и тези, които ще се родят, управлява техните имоти, но според чл. 66, няма право да ги залага, да ги отчуждава, да ги ипотекира, единствено може само да ги управлява. Трябва да кажем, че той не регламентира в пълнота, изчерпателно, по най-добрия начин всички проблеми, независимо, че се работи дълго време.

Законът за настойничеството е създаден в 1890 и с него се регламентира настойничеството на бащата и майката, реда за назначаване на настойници и ролята на така наречения роднински съвет. След смъртта на един от родителите, настойничеството принадлежи на преживелия родител, а при жив баща настойничеството е негово. Тук вече Законът за настойничеството повтаря ЗЛ, по отношение на грижата за лицата, за собствеността. За всяко настойничество се учредява  роднински съвет и в този роднински съвет влизат мировият съдия и 6 най-близки роднини на непълнолетното дете. Законът изрично казва  че мировият съдия е длъжен да осъществява надзор над дела. Изисква се и един поднастойник и това се прави с цел, да се предотврати евентуални конфликт на интереси между настойника и детето. В този случай поднастойникът е длъжен да защитава интересите на непълнолетния, ако са в разрез. Освобождаването от настойничество става при встъпване в брак или достигане на пълнолетие. През същата 1890 г. е приет Законът за припознаване на незаконородените деца за узаконяването им и осиновяването. Тези три групи проблеми се уреждат и регламентират от него – признаване на незаконородените деца и узаконяването Незаконороденото дете може да бъде припознато от бащата и от майката заедно или поотделно. Законът не допуска търсенето на бащата, с чл. 10 е забранено, но законът дава право на детето да търси майката като се поставя изискването да се докаже, че в действителност това е истинската майка на детето. Браковете се регламентират от църковното законодателство. Според екзархийският устав законни са първи, втори и трети брак. В ситуации когато има повече от 3 брака и има родени деца, тези деца на практика остават извън защитата на закона. Незаконороденото дете придобива качеството на законно чрез узаконяване и това става чрез последващ брак на родителите или по съдебно постановление. Право на узаконяване имат лицата от двата пола, които трябва да бъдат пълнолетни, да са по-възрастни от узаконявания и да нямат низходящи законни или узаконени такива./деца/. За осиновяването на пълнолетно дете се иска неговото съгласие. Освен това законът дава право на дете, което е осиновено като непълнолетно, след пълнолетие в рамките на две години да се отрече от осиновяването. Бракът се регламентира от екзархийският устав, предшества се от годеж, при участието на свидетели и на свещеник. Има редица условия – навършени 20 години за момчето, 18- за момичето, да не са в родство, забранено от църквата, да има съгласието на родителите, да не се намират в брачни връзки с други лица, да имат кръщелно свидетелство, че са християни по религия и да не са осъдени на безбрачие от духовен съд. Освен условията за встъпване в брак в екзархийсския устав се посочват и причините за разтрогване на брака – примерно мъжът отсъства 4 години, има неизвестно местожителство и не праща средства за издръжка на съпругата си., прелюбодеяние /независимо от кого/, когато едно от лицата се предаде на отчаяно пиянство и това доведе до разсипване на имуществото на семейството, когато едната страна нанася побой и изтезания на другата страна, заплашва с убийств. Последици от развода – освен морални, социални психически, и икономически – когато виновната страна е съпругата – тя губи правото да търси своята зестра, предбрачните дарове, следбрачните подаръци и каквото и да е друг материално наследство. Ако причината е в мъжа, жената има право да изиска по съдебен път всичко, което е нейно, което е получила преди и по време на брака, както и средства за издръжка до края на живота си. Тези средства се определят от общите граждански съдилища. Децата на разведените съпрузи принадлежат на невинната страна, но до 5-тата си годишна възраст се оставят винаги на майката, освен ако тя не ги иска или е опорочена. Бракът се разтрогва с решене на екзархийският съвет и с потвърждение на екзархийският архиерей, както се и сключва. Не се допуска разтрогване на брака по взаимно съгласие. Що се отнася до имуществените спорове след прекратяване на брака те се определят от съдия.

22.СЪЗДАВАНЕ НА ВЕЩНО ПРАВО

Основен закон, който регламентира вещното право е Законът за имуществата, собствеността и сервитутите от 1904 г. Дотогава се приемат редица по-малки закони, правят се опити за създаване на един цял закон, но можем да кажем, че причините, поради които се създава законът толкова късно са обективни, не зависят изцяло и в най-голяма степен от законодателя, неговата програма и пр. а става въпрос за ликвидиране на османската собственост /продължителния период/. Със закона нормативно се урежда собствеността, слага се край на действието на всички османски закони. Законът установява пълна, всеобхватна, абсолютна частна собственост върху имуществото и право на титуляра на владение, ползване и разпореждане с него. Регламентира се както пълната, така и ограничената собственост. Законът казва, че всички неща, които могат да бъдат предмет на обществена или частна собственост са недвижими или движими имущества. Имуществата са недвжими или по произход, или по назначение или по предмета, по който се отнасят. Недвижими имущества по назначение са вещите, които собственикът на едно имение поставя в служба и експлоатация на това имение /добитъкът,земеделските оръдия, сламата/, в тази група влизат също така всички движими предмети, които собственикът е прикрепил към земята или към сградите /Разяснявайки този характер на вещите да се забрави физическия характер!/. Недвижими имущества по предмета до който се отнасят законът счита правата на плодоползване, на обитаване, поземлените сервитути и др. Недвижими имущества по своята природа са земята, сградите, дърветата, но и изворите. Общото, характерното за тези недвижими имущества е – те са непреносими, незаменими и като такива са много по-рядко обект на сделки. При сделките с недвижимо имущество, основното изискване на закона е да се осигури публичност при смяна на титуляра.

Движими вещи - ! Всички други вещи, които не отговарят на качеството да бъдат недвижими са движими! Имуществата са движими по своята природа, или по определение на закона. Движими по природа са телата, които могат да се местят от едно място на друго, а по определение на закона са правата задълженията, акциите, дяловете в акционерни дружества и прочие. Движимите имущества са заменими, преносими и като такива са обект на постоянен обмен, на постоянни сделки, без всякакви формални правила и условия. Законът установява собствеността като едно всеобхватно и неограничено право. Чл. 29 дефинира собствеността като право на ползване и разпореждане с вещите, по най-безусловен начин. /веднага казва и допълва законодателят $стига да не се прави с тях някое употребление” т.е. да не се използват по начин, който законът или правилниците забраняват, т.е. ползване и разпореждане но в съответствие със закона/. Законът дава отговор и формулира собствеността на земята – собствеността на земята се определя като собствеността на пространството над нея и всичко това, което се намира отдолу или отгоре на повърхността. Това уточнение или определение е много важно от гледна точка на природните богатства и на собствеността на държавата и собствеността на земята на собственици. Независимо движима или недвижима правото на собствеността дава право на всичко, което тя произвежда, или което естествено или изкуствено се присъедини към нея и това право се нарича право на приращение /присъединяване/. Законът регламентира и ограниченията на недвижимата собственост, като описва точно при какви условия може да се изкопае кладенец във вашата собственост, да се изгради обща разделителна ограда, стена и пр. В случая законодателят се ръководи от принципа, че правото на собственост не принадлежи само на едно лице и поради това не може да нарушава същото право, принадлежащо и на други лица. Най-голямо внимание се отделя в закона на недвижимата собственост. Едновременно с това се защитава и движимата собственост като законът казва, че добросъвестното владение на една движима вещ прави владелеца й собственик, независимо от това дали този, който я прехвърли е бил собственик, но законодателят извежда на преден план именно добросъвестното владение. Така законът издига фактическото владение на движимите вещи и ценните книжа в право на собственост. Законодателят осигурява по различен начин защитата на недвижимата и движимата собственост – той приема че добросъвестното владение е достатъчно за да направи владелеца собственик. В случая законодателят не се интересува от факта защо собственикът е лишен от владение, но законодателят подхожда по друг начин при защитата на недвижимата собственост. Той следва друг подход, който се ръководи от естеството на тази собственост, от нейното икономическо и социално значение и предвид на това законодателят осигурява и гарантира широка публичност на актовете на отчуждаване, той изисква във всеки един момент собственикът на недвижимата вещ да бъде известен и това се постига чрез нотариалните актове и вписванията в ипотечните книги.  В своята трета част законът урежда поземлени и лични сервитути. Сервитутът е ограничено вещно право върху чужда вещ. Лични сервитути са плодоползването, обитаването, употребяването, Законът определя плодоползването като право на едно лице да се ползва от вещи, които принадлежат на друго, както би се ползвал самият собственик, но със задължението да ги пази както по състав, така и по качество, по форма. Поземленият сервитут се състои в тежестта, която се нанася върху един недвижим имот в полза на друг, или за служенето на друг недвижим имот, който не принадлежи на първия собственик. /Става дума за това, че ние с вас сме съседи имаме две дворни места, вие сте на улицата, взели сте вода от улицата прекарали сте до средата на двора, аз също искам да си прекарам, трябва да разкопая канал, който да мине през половината на вашия двор, това е тежестта, която се нанася с поземления сервитут./ Сервитутът е ограничено вещно право върху чужда вещ. Същото може да се случи и обратно, ако предявите някакви желания за създаване на нещо общо на границата между двата двора. Сервитутите, които се установяват от закона имат предмет обществено или частно ползване. Така поземленият сервитут се установява от закона или от действието на човека /прекарването на водопровод е най-типичен пример – действието на човека го създава/. Освен собствеността законът регламентира и владението. Владението е законно, когато е постоянно, непрекъсваемо, спокойно, явно, несъмнително и е налице намерение да се държи вещта като своя собствена. Тези условия законът поставя и издига, за да се определи владението като законно. В тази си част законът урежда правото на владение, неговата защита, регламентира добросъвестното владение, за което говорихме, дефинира и така наречените интердикти – искове за защита на нарушено, респ. отнето владение.

Друг закон в областта на вещното право това е Законът за давността /1899 г./ Давността е средство за придобиване на едно право  или за освобождаване от едно задължение. Чрез изтичане на известно време /определен срок/ и под определени в закона условия.За придобиване чрез давност е необходимо да е налице законно владение на вещта /имуществото/, освен това законът казва, че давността не се прилага на вещи, които не се намират в гражданско обръщение Законът урежда както придобиването така и погасяването на давността. Целта е да се стабилизират отношенията свързани с имуществото и неговото движение. В случаите, когато няма добросъвестност и юридическо основание, срокът за придобиване се определя от закона и когато владението е непрекъснато, то е 20 години. Исковете се погасяват само с изтичане на времето, определено от закона. Предвид на това ипотечните и вещните искове, свързани с движими вещи, за които няма определен срок се предвижда да се погасяват за срок от 15 години. За разлика от тях облигационните, договорните искове се погасяват за по-кратко време от 1 до 5 години, т.е. законът не само казва, че се погасяват исковете с изтичане на определено време, но и определя това конкретно време в зависимост от характера на самите искове.