21.НАСЛЕДСТВЕНО ПРАВО

След освобождението в областта на наследственото право се създава една своеобразна ситуация, която е резултат от това, че се използват различни източници – Законът за земята, османският Закон за земята, шериатското право, френският закон, даже закони от средновековието, обичайното право и т. н. Това води до създаването на една противоречива практика, има случаи в Русе и Варна, в един и същи съд в две отделения правораздават по различни закони и се правораздава по закона, който съдията познава. Това създава противоречива практика с нежелателни последици и за страните и за държавата, увеличават се наследствените спорове и поради тази причина още в 1885 г. се прави първи опит за създаване на Закон за наследството/ЗН/. Законопроектът не е приет, защото не е пълен, тъй като урежда само наследството по закон. Едва в 1889 г. е приет Законът за наследството. Законът също е рецепция на италианския Граждански закон. Според чл.1 наследството се предава по закон и по завещание. Освен че ще видите връзката между съвременното право, правото тогава и с класическото римско право и средновековното право. Наследяване по закон има само тогава, когато няма завещание. Способно да наследява е всяко лице, освен ако по закон е неспособно, или недостойно, т.е. законът дава свобода на наследяване, единствените ограничения са тези – неспособно или недостойно. Неспособни да наследяват са: този, който още не е заченат, когато се е отворило наследството и дете, което е родено неспособно да живее. Неспособни да наследяват като недостойни са - ,този който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, също и съучастниците в това деяние, този който се е опитал да принуди лицето да промени завещанието, или е възпрепятствал създаването на завещанието. Наследяването се разглежда като съвкупност от имуществени права и задължения – чл. 21 на закона гарантира равните права, равенството на наследниците, независимо от техния пол /противоречие с нормите на обичайното право/ Според чл. 47 всяко лице, което според закона, не е обявено за неспособно може да разполага с имуществото си чрез завещание. Завещанието е едностранен отменим формален акт за разпореждане с имуществото или с част от него за в бъдеще от деня на смъртта в полза на едно или на няколко лица. Неспособни да завещават са лицата под 18 години, слабоумните, тези, които не са в здрав разум по време на създаване на завещание, Завещателните разпореждания за цялото имущество на завещателя или част от него, се наричат универсални, или общи и те придават на получилия наследството  качеството на наследник. Всички други се наричат частни и придават на получилия част от имуществото качеството на заветник. Законът определя два вида /две основни форми/ на завещание  - обикновено завещание /саморъчно или нотариално/, второ – завещание на кораб и по време на война Саморъчното се изписва изцяло от ръката на завещателя, задължително се слага дата и подпис, без тези реквизити завещанието е недействително, пази се в дома на завещателя или при нотариус. Нотариалното завещание е публично, а може да бъде и тайно. То се прави при нотариус в присъствието на 4 свидетели. Когато е публично завещателят диктува завещанието, нотариусът го записва, поставя се датата, подписът на нотариуса и на свидетелите. Когато е тайно, се пише от лицето или от трето лице, но съдържанието не се знае от нотариуса. Може да се отменя, да се допълва /като отменяем акт/ и това е волята на завещателя. Законът поставя определени условия спрямо свидетелите: да са български поданици, да са пълнолетни и да се ползват с граждански права. Давайки пълна свобода на собственика да прави завещание, да разполага с имуществото си както иска, законът влиза в противоречие с интересите и с правата на наследниците, с целите на семейството като клетка на обществото и за да преодолее този конфликт, законът предвижда  част от имуществото да се запази т.нар. запазена част, с която собственикът не може да разполага / Чл. 93 постановява че законната част е част от наследството, тя се пази на лицата, низходящите, възходящите в пълна собственост и завещателят няма право да налага върху нея каквито и да са тежести или условия/. Размерът на тази част зависи от това какви са наследниците – низходящи, възходящи, както и от техния брой. Когато има едно дете – не може да се завещае повече от половината, а една втора – за детето, при две деца – 1/3, при три и повече ¼, ако има само възходящи наследници, завещателят не може да завещае повече от 2/3 от цялото наследство. Когато няма завещания, според закона се прилага наследяването по закон. Определен е редът на това наследяване като се дефинирани 4 групи наследници: те са подредени в следната последователност – първа група – низходящи /деца/, втора група – възходящи – родители, кръвни, трета група – братя, сестри, баби, дядовци четвъртата – останалите съребрени роднини до 10 степен. Тук принципът е близките изключват по-далечните и когато няма наследници в тези 4 групи наследството преминава в полза на държавата. Законът определя и частта на преживелия съпруг и размерът зависи от броя на децата – размерът на преживелия съпруг е два пъти по-малък от размера, който се пада на едно дете.  Законът дава право на всеки от наследниците да поиска да се извърши делба на наследството, делбата може да бъде извършена по взаимно съгласие, а когато не може да се раздели, се продава на публичен търг. Неравенството на условията в натура се  възмездява в пари. /т.е. две ниви 2 и 3 дка, няма как да се разделят, може да се изравни общата стойност с възмездяване в пари/ Ако бъде установено насилие на делба, законът дава право на разваляне. ЗН регламентира и дарението – определя го като договор, чрез който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно дадено нещо в полза на надарения / трето лице/, който го приема. Не могат да даряват, тези, които не могат да правят завещание, непълнолетните от 18 до 21 години. Не могат да получат дар, неспособните да получават завещание. В закона изрично се подчертава, че дарението става задължително за дарителя, дарението произвежда своята правна сила, своето действие от деня, в който дарението е било изрично прието, неприетото дарение няма никаква правна сила.  Дарението се прави с определени условия, които получилият дара трябва да изпълни. Дарението може да се отмени, когато условията на дарителя не са изпълнени, когато получилият дарението е непризнателен или когато дарителят се сдобие със свои собствени деца. Когато говорихме за съдържанието на чл. 21 /обърнете внимание,защото този член влиза в противоречие с обичайната практика, законът обръща из основи обичайната практика, той е модерен, европейски, но обичайната практика в България е такава. Тази промяна става причина за сериозни сътресения – икономически, политически. Една много широка и сериозна съпротива срещу прилагането на закона – от една страна се появяват адвокати и други, които  започват да ходят по селата и да карат жените да си искат своето имущество, от друга страна с цел да избягат от действието на закона започват да се правят всякакви спекулативни продажби, прехвърляния на земи на синовете/. Поради тази причина законодателят е принуден да направи две ревизии на закона и двете имат за цел да смекчат конфликта чрез даване на по-големи права на синовете в съответствие с нормите на обичайното право. Няма друг закон, при който законодателят да се е върнал обратно към нормите на обичайното право. Но той е принуден да направи това предвид съпротивата, която среща законът, независимо че е модерен и европейски. С първата ревизия /1896 г./ се дава право на наследниците от мъжки пол да изкупуват дяловете на наследниците от женски пол, в това число са включени и покритите недвижими имоти. Освен това се въвежда забрана да се делят нивите на части по-малки от 3 дка, а ливадите от 1 дка. Съпротивата срещу закона освен от гледна точка на обичайното право има и икономически характер, защото се стига до раздробяване на земята което налага по-късно комасация или е свързано с нейната допълнително уедряване и този член има за цел да отговори на конфликта. Втората  ревизия е от 1906 г. включени са нови текстове, низходящите от мъжки пол, получават дял два пъти по-голям от дела на низходящите от женски пол, но що се отнася до непокритите недвижими имоти и до движимите имоти, които се считат за принадлежност на земеделието. Отчита се приносът на низходящите от мъжки пол за увеличаване на богатството на рода, на наследството на бащата, а наследниците от мъжки пол са освобождават от задължението да внасят в общото богатство на рода /т.е. зестрата не подлежи на делба и наследяване от мъжките наследници/ Законът защитава частната собственост чрез въвеждане на института на така нареченото отсъствие – това става със Закона за лицата /ЗЛ/, и според този закон имуществото на отсъстващото лице трябва да се пази, отсъствие до три години се обявява за временно и роднините се въвеждат във временно владение /до 3 години/. Роднините въведени във временно владение не могат да продават, да ипотекират недвижими имоти, да извършват някакви такива актове, могат да бъдат въведени в окончателно владение, едва когато отсъстващият навърши сто години или така нареченото безизвестно отсъствие продължи 30 години., но дори и тогава се защитава неговият интерес. Ако са минали тези 30 години и роднините са въведени в окончателно владение на 31-вата или някоя от следващите години лицето  се завърне, той има право да вземе имотите си в положението, в което се намират и освен това, обезщетение за тези, които са били отчуждени.

Това макар и общо и схематично са въпросите в областта на наследственото право. /Да се направи връзка между средновековното право, българския европейския и обичайно-правната традиция, как се решава, това става под натиска на селското население и даже и след ревизиите не се решава /

20.СЪЗДАВАНЕ НА ТЪРГОВСКО ПРАВО

Търговският закон /ТЗ/ е приет през 1897 г. Причините, които налагат създаването му изцяло са същите, които по принцип са валидни – бързо развитие на търговията, регулиране на търговските отношения, освен това, че турският ТЗ е твърде архаичен и в разрез с капиталистическите производствени отношения. Трябва да посочим и като причина обстоятелството, че търговията и търговските сделки не се регламентират в ЗЗД и това е защото, френската правна система не се занимава с търговското право в рамките на гражданския кодекс. Работата по изработването на ТЗ започва още 1893 г., прекъсва, след това продължава. Той е рецепция на унгарския ТЗ /модерен в Европа/, освен това българският законодател възприема и частта за несъстоятелността от румънският ТЗ. Така в ТЗ се обединяват части от закони, които принадлежат към различни системи – унгарския към немската и румънския към френската. Законодателят не успява да постигне хармония с тяхното съвместяване и това е една от слабостите на закона, освен това трябва да кажем, че частта за несъстоятелността е недобре подредена и развита. ТЗ допуска така нареченото субсидиарно приложение на нормите на гражданското право  в търговската материя. Съгласно чл. 1 на закона: по търговски дела се прилагат разпорежданията на ТЗ, търговските обичаи или се приспособяват гражданските закони, т.е. законодателят се стреми в крайна сметка да намери пълно, цялостно решаване на търговската материя, ако се окаже нерегламентирана в рамките на закона, обичая и се стигне до гражданския закон. Законът счита за търговец всяко лице, което от свое собствено име се занимава по занятие с търговски дела. Тук има разлика между търговското и облигационното право – облигационното дава възможност на всеки да сключва договори, докато търговското право ограничава това само до търговците по занаята, които от собствено име извършват търговска дейност. ТЗ урежда три вида материи: за търговците и търг. дружества, за сделките /глава първа/ и за несъстоятелността, която обхваща глава втора. Като признава за търговец само този, който търгува от собствено име и по занаят, казва, че жената не може да се занимава с търговия без изричното или мълчаливо съгласие на своя съпруг. Законът регламентира различните видове търг. Дружества: събирателно, командитно, акционерно, както и сдружаването. Възприема се и се утвърждава принципът на свободно създаване на дружества като израз на свободата на гражданите и свободната капиталистическа конкуренция. Основните характеристики на тези дружества – събирателните дружества /СД/ са обединение на две или повече лица за търговска дейност /фирма/. Това обединение се основава на взаимно доверие, затова най-често фирмата се основава от близки и роднини, които носят неограничена и солидарна отговорност – всеки съдружник във фирмата носи такава отговорност, на практика всеки съдружникът има право да сключва сделки. Акционерното дружество /АД/ е една по-висша форма на сдружаване, сътрудниците са неопределени по броя им, неограничени, неизвестни, всеки от тях участва с определен капитал, притежавайки определен брой акции и всеки е отговорен до размера на акциите /капитала/. Нито един член от АД не е пълно и солидарно отговорен, дружествения капитал представлява сумата от акциите които имат различна стойност. Тази организация дава възможност да се създават мощни АД с голям капитал. Законът позволява предмет на дейност на АД да не бъде търговия, но дори и тогава се наричат търговски. С цел ефективното управление на дружеството предвид неговите финансово-икономически мащаби законът изисква създаване на специални органи – Общо събрание, Управителен съвет и Контролен съвет. В Общото събрание влизат всички акционери, като броят на гласовете зависи от броя на акциите които притежава, Общото събрание определя насоките политиката на дружеството, изработва устав и избира ръководни органи /Управителен съвет /УС//. Според закона УС ръководи оперативно и представлява дружеството, освен това УС може при необходимост да назначава определени хора на конкретни длъжности, за изпълняване на конкретни дейности. Контролният /проверителен/ съвет, има задължението да контролира деловодството на дружеството. Друг вид дружество е командитното дружество, по характер и организация е нещо междинно  между събирателното и акционерното дружество, явява се преходна форма между двете основни форми. Преходността се изразява – броят на съдружниците е ограничен, те са обединени в обща фирма с цел търговия /сходно със СД/, особеното е, че само един или няколко членове са неограничено и солидарно отговорни. Останалите отговарят до размера на уговорения влог /размера на участието си в дружеството/. Ако възникне ситуация при която неограничено отговорно е само едно лице /понеже в развитието на дружество се е стигнало до това/, но това  лице почине, тогава законът изисква дружеството да прекрати своята дейност. Във втората си част законът изчерпателно изброява търговските сделки и това се прави съзнателно с цел да се разграничи Търговският закон от ЗЗД. Тези търг. сделки са обединени в две категории сделки: първата категория – сделки които законът третира като търговски при всички случаи, втората категория са сделки, които законът определя като търговски, само когато се упражняват като занаят. Първата категория е описана в чл. 279 – купуването и придобиването по друг начин на стока с цел препродажба, морските превози на пътници и стоки, застраховките и др. Втората категория сделки е регламентирана в чл. 280. В тази категория влизат банковите и сарафските сделки, обменните бюра, изработването или преработването на движими  вещи, за сметка на други лица, с изключение на работата на дребните търговци, комисионните, транспортните сделки и др. Анализът на тези два члена, включените в тях сделки, показва, че ТЗ третира по един широк начин сделките – търговска е тази, която се извършва по занаят, но сделка е и тази извършена от банкер, лице-кредитор и пр. Това широко тълкуване на сделката в закона се разширява още повече /обогатява се/ със съдържанието на чл. 281 и 286. Така чл. 281 казва, че всички сделки на търговеца, които се отнасят до упражняване на търговската му дейност се считат за търговски даже да не попадат в рамките на чл. 279 и 280, но които се отнасят до упражняване на търговската му дейност. Чл. 286 посочва, че ТЗ се прилага и към онези сделки, които са търговски само за едната страна. Законът защитава интереса на кредиторите и чл. 299 изрично посочва, че лихви се дължат дори когато не са договорени. Но ако се сключи заем с лице, което не е търговец и лихвата не е договорена изрично, такава не се плаща. Това следва от ЗЗД, който постановява, че лихва се дължи, само ако изрично е включена в договора. Третата част е посветена на несъстоятелността и тя е уредена като универсално принудително изпълнение спрямо цялото имущество на търговеца, който е спрял плащането на своите дългове./спрямо цялото имущество/. Трябва да кажем, че /още в началото подчертахме че е по-слабата част/ регламентацията е сложна, комплицирана, законът не защитава в достатъчна степен кредитора, но едновременно не дава и никакви шансове на длъжника. Всеки търговец, който спре плащанията на търговските си дългове, се счита от закона за несъстоятелен длъжник.. Несъстоятелността се обявява чрез съдебно решение. Това става по заявление на несъстоятелния длъжник или молба на кредитора, съдът назначава деловодител и синдик, които  водят производство по несъстоятелност, системата е сложна, недостатъчно ефективна и завършва с разпродажба имуществото на длъжника чрез публичен търг. Със средствата частично или пълно се възвръщат вземанията на кредиторите. От датата на решението с което е обявен за несъстоятелен, търговецът няма право или се лишава от управление на своите имоти, освен това законът не дава никакъв шанс да възобнови своята търговска дейност и да върне задълженията си.