15.ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ СПОРЕД ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ. ПРАВОМОЩИЯ НА МОНАРХА В ЗАКОНОДАТЕЛНАТА, ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА И СЪДЕБНАТА ВЛАСТ.

Чл. 4 на ТК провъзгласява България за монархия, наследствена и конституционна с народно представителство. Династията се основава като резултат от избора на княза от ВНС. Князът се провъзгласява за върховен представител и глава на държавата. По силата на ТК няма друг орган, който да стои над княза.В съответствие с принципа на разделение на властите ТК определя пределите на неговата власт в законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Чл. 5 казва, че законодателната власт принадлежи на царя и на народното представителство. Правомощията, или законодателната власт се изразяват в следното – царят свиква Народното събрание редовно всяка година, чл. 27 от ТК посочва, че времетраенето на сесиите е от 15.10 до 15.12 и от 15.01 до 15.03 освен това се допуска и свикване на извънредни сесии по важни съществени въпроси. След като свика събранието царят може да забави факта на неговите заседания, т.е. той издава указ, с който свиква НС на еди коя си дата, но не повече от 2 месеца /ако е казал, че свиква НС на 15.01. може да забави реалното започване на първата сесия 2 месеца по силата на правата дадени му от Конституцията, но не повече, ако се налага забавяне за по-дълго, отлагането може да стане само със съгласието на самото НС/.Вижда се  как Конституцията дава определени правомощия и на монарха и на събранието. Чл. 138 забранява на членовете на НС да се събират на сесия сами без да бъдат свикани от царя, те не могат да се събират на заседания след като се затвори, отложи или разпусне събранието. На второ място законопроектите, предложенията на правителството се внасят в НС от надлежните министри по царска заповед – министърът пише писмо до княза, монархът пише заповед и тогава се внася в НС. По силата на чл. 47, монархът има възможност по предложение на МС и под общата отговорност на министрите, да издава наредби и разпореждания със силата на закон. Същевременно конституцията изисква те да бъдат потвърдени, одобрени от първото свикано след това събрание.Така се създава условие, възможност за така нареченото делегирано законодателство, т.е. изпълнителната власт издава актове вместо НС или заменя ролята на парламента. Такава практика се установява след преврата 19.05.1934, когато парламентът е разпуснат и страната се управлява от правителството и монарха с наредби и наредби-закони. През 1938 г. издадените през 4-годишния период такива се одобряват от първото свикано НС. На трето място князът потвърждава и обнародва приетите от НС закони /чл. 10/, За да придобие валидност, правна сила всеки един закон приет от НС, трябва да се утвърди от царя, той има право на вето, ако не се утвърди от монарха, не се обнародва в ДВ и не влиза в действие. Вижда се, че монархът получава правомощия от началото, до края на самия законодателен процес – от внасянето на проекто-закона, до приемането му от НС. Проекто-законът не може да се внесе без негово съгласие и приетият закон не може да се обнародва без негово съгласие. На четвърто място царят може да разпусне събранието и да назначи нови избори. Това е много съществено важно право, дадено от конституцията на монарха и така той дирижира в страната. Правомощията, които получава българският монарх му позволяват в една или друга степен да господства над парламента и това се вижда както по отношение на свикването, дейността и разпускането, така и по отношение на приетите закони. Конституцията дава широки правомощия на монарха и в изпълнителната власт. Според чл.12 изпълнителната власт принадлежи на царя, всички органи на тази власт действат от негово име и под неговия върховен надзор. Това е едно от най-важните правомощия на монарха. Притежавайки изпълнителната власт той може да води и да представя България в международните отношения, да определя нейната външна политика. Последиците от това по-късно се виждат /особено по време на войните/. По какъв начин царят упражнява своя контрол и ръководство над изпълнителната власт – по силата на чл. 152 той назначава и уволнява министрите, те са отговорни пред него и пред НС. По този начин се цели да се ограничи самовластието на монарха. В съответствие с принципа за парламентарна монархия НС е органът, който гласува вот на доверие и недоверие на правителството и по този начин Конституцията търси едно равновесие между правомощията на монарха и на парламента по отношение на изпълнителната власт. Освен че назначава и уволнява министрите, държавният глава е върховен началник на всички военни сили в мирно и военно време. Той раздава чиновете в армията, постъпващите на военна служба се кълнат в името на царя, те полагат клетва, че ще бъдат верни на царя и отечеството. Царят е представител на Княжеството в отношенията му с чуждите държави според чл.17, той прави това от свое име и с правомощия на НС. /до извоюването на независимостта България е във васално положение и може да бъде в договорни отношения само със своите съседи и то по определени въпроси, след извоюване на независимостта, царят придобива едни широки правомощия/. Той е представител на държавата във всичките й отношения с другите държави, от негово име правителството преговаря и сключва с другите държави договори, които се утвърждават от царя. Нещо много важно – тези договори се съобщават от министрите на НС щом като интересите и сигурността на държавата допускат това. По този начин парламентът е ограничен, изолиран от решаването на важни международни въпроси от прилагането и разработването на външната политика на държавата. Нещо повече според чл.92, министрите под своя отговорност могат да премълчат работи, за които ако се разгласят ненавреме могат да се навредят на държавните интереси. Тази промяна през 1911 г. открива пътя към възможността държавният глава да води една собствена външна политика и тази промяна не е случайна и в определен смисъл тази промяна е една от причините за катастрофите, последвали след войните. По силата на своето положение царят издава укази като официални актове, освен това издава и други писмени актове като прокламации /с прокламация провъзгласява, че встъпва на престола/, манифести /с манифест е провъзгласена независимостта, обявена е сръбско-българската война/. Според чл. 133 царят открива всяка сесия на НС с тронно слово. Това тронно слово има два момента – състоянието на царството, освен това се очертава и законодателната политика, посочват се подготвените законопроекти. В качеството си на главнокомандващ царят издава височайши заповеди, частните писма на царя се наричат рестрикти, ТК дава определени правомощия на царя и в съдебната власт – според чл .13 съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на царя.  Князът е този, който назначава съдиите, той има право да смекчава, да отменя наказания, има право на помилване що се отнася до криминални дела – чл. 15 му дава право на амнистия, но съвместно с НС. Той обаче не може да упражни това си право по отношение на министри, осъдени за нарушения на конституцията. Чл. 159 ясно казва, че царят не може да опрости един обвинен министър без съгласието на НС. Това са правомощията, които получава българският владетел по силата на ТК трябва да се разглеждат в тясна връзка и с неговата личност на държавен глава, неговата отговорност към народа и държавата. Така чл. 8 на Конституцията казва, че лицето на царя е свещено и неприкосновено. По този начин Конституцията го освобождава от всякаква наказателна и гражданска отговорност. Освен това Конституцията  предвижда осигуряване на цивилна листа – царя и  царското семейство, но чл. 51 на Конституцията изрично казва, че държавните имоти принадлежат на българското царство и те не могат да се ползват нито от царя, нито от неговите роднини. Ако тази първа формулировка, че личността на царя е свещена и неприкосновена е отглас от феодалното време и божествения образ на царската власт то вече ТК се разграничава в чл. 51 от това и казва, че държавните имоти принадлежат на държавата. В отделни глави на Конституцията се разглеждат различни въпроси свързани с дейността на царя, неговото местопребиваване, начина по който ще става престолонаследието – по низходяща, права, мъжка линия. Наследникът се счита пълновръстен на 18-годишна възраст. Конституцията в чл. 38 определя и въпросът за вярата на българския цар и неговото потомство.  Ясно се казва, че българският цар и потомството му не може да изповядва никаква друга религия освен източноправославна, изключение се допуска само за първия княз – 1911 г. се правят промени в този член /1893 също/ с цел именно да се закрепи този факт, че българският цар трябва да изповядва източноправославна религия. Трябва да кажем, че ТК прави усилия за  разграничение на трите власти, но на практика няма механизми, които да осигурят изпълнението на конституционните разпоредби, поради което се стига до личната власт на Фердинанд, по-късно на Борис и в една или друга степен парламентаризмът се потъпква. Освен това, в резултат от конституционните разпоредби и политическите нрави се стига до едно поведение на българските политици, свързано с умилкване, образно казано, около владетеля, защото той разпределя властта.

14.БЪЛГАРСКО ОБИЧАЙНО ДОГОВОРНО ПРАВО

Българското обичайно договорно право познава и регламентира различни видове договори – за покупко-продажба, наем, заем. Договорите се сключват устно, задължително пред свидетели, които трябва да бъдат на различна възраст. Съществувала е и писмена форма на договора, характерна за по-късен период 18-19 век, но дори и заверените договори от общинската власт са били неефективни пред османската власт, защото собствеността се регулира от османското право. Най-често договорите се сключват на публично място – панаири, тържища. Сключването е ритуал, който се предава от поколение на поколение и се спазва. Ритуал на достигане на съгласие между двете страни, най-често този ритуал завършва със стискане на ръката, казване на определени думи и това става пред свидетели. Ролята на свидетелите в обичайното право е много голяма. Те участват в процеса на постигане на съгласието, те се явяват гаранти, чрез тях договорът получава публичност. Те не само следят за спазване на този ритуал, но и те самите са участници в него, т.е. двете договарящи страни не са се събрали на тайно място,а всички разговори от преговорите и приключване на акта стават пред свидетели.Изисква се свидетелите да са на различна възраст и това не е случайно – границите се помнят от най-възрастния свидетел, всички свидетели правят няколко обиколки, най-малките се задължават да запомнят границите на тази нива, утре, когато те станат възрастни и нивата ще се продава, те са нотариалния акт така да се каже, в който са описани границите на нивата, т.е. обичайното право е един шлифован камък, който е действал през годините и е работил. Ритуалът завършва в кръчмата, защото там е събрано половината село и покупко-продажбата става ясна, оттам нататък самият акт е приключен. Немислимо е по-нататък развалянето на договора, договорът е подписан от свидетелите, черпи продавачът,, т.е. обичайното право по отношение на договорното право представлява един ритуал, но този ритуал е конкретно разписан и то в смисъл, че в българското обичайно право не е писан, разписан като етапи и движение във времето като последователни стъпки, но обичайното право се предава от уста на уста и така се осъществява последователно от поколение на поколение. При продажбата на животни, животното се изпробва и всички договори от този род имат характера на един ритуал. Договорът за заем примерно /става дума за обикновени вещи, които се дават в заем/, традицията е да се върнат в същия вид, количество, качество, както е казал народът „Заем брашно, тъпкано се връща”, такъв заем е без фиксиран срок. Заемът за работа е един много особен и характерен договор. Той представлява следното – когато започва жътва, бране, строеж, съседът, роднината идва на помощ и утре когато той започне същото, трябва да получи същата помощ. Постепенно  във времето с развитието на занаятите, с развитието на търговията, с навлизането на някои капиталистически форми на организации и производства, обичайното право се оказва безсилно да се справи с новите условия и изисквания. Ако преди са създавали такива бригади /строителни, за събиране на зърното, за жътва, за мелене и пр./ то постепенно се оформя вече една нова структура на организация. Ако преди 5 човека се събират и правят една къща, вземат парите и продължават нататък, постепенно този, който се явява организатор или баш-майстор, той се пазари колко ще струва къщата и той определя колко ще даде на всеки майстор и участник. Така навлизането на новата организация и форми с капиталистически прийоми, прави обичайното право безсилно да решава възникналите конфликти и се измества от развитието на живота.

Семейното право – обичайното семейно право регламентира отношенията в семейството, в задругата. Задругата е широко обединение от свързани с кръвно родство лица като се започне от най-стария до най-малкото дете. Няколко семейства, няколко поколения с обща собственост, живеят заедно, работят заедно. Историята на отделните задруги показва, че броят на семействата може да бъде 20 и повече. Задругата не е юридическо лице, тя е обединение с особен статут. Османската власт не пречи на създаването на задругите, нещо повече – използва създаването на задругите пак от гледна точка на осигуряване на своята данъчна политика. Трябва да се отбележи, че задругата е институт на славянството и през 1766 г. е издаден официален ферман, с който се признава съществуването на задругите и се урежда начинът на плащане на данъци на османската държава, както еснафите като занаятчийска общност. Задругарската общност е колективна, задругарите нямат собственост, владението и ползването е колективно, начело стои т. нар. старей и той е човекът, овластен да представлява задругата и да сключва договори /със съгласието на останалите задругари/, той еднолично не може да продава собственост върху ниви, сгради и т. н. Като институция задругата е консервативна от гледна точка че се основава на обичайното право. След Освобождението в България има над 10 000 задруги и истинският край е свързан с развитието на капиталистическите взаимоотношения и ярко е представен от „Гераците”. Делбата на имуществото започва след Освобождението в отделните задруги и това, което се случва със задругите тогава, се случва и в момента с тази обща собственост, която се стовари върху съвременното поколение. Делбата става или по взаимно съгласие или  в крайна сметка се стига до продажба или разделяне на имуществото, като имуществото е по големина, а храната, според броя на работещите. Обичайното право регламентира годежа, брака и развода /разводът се определя и от каноническото право/, правят се два годежа – малък и голям. Малкият годеж се предхожда от така наречените съгледници, включва родителите и заинтересованите. На него се уговаря големият годеж, в който участват повече хора – роднини, близки, разменят се годежните пръстени, определя се дата на сватбата, получават се дарове. Нито малкият, нито големият годеж, може да стане без съгласието на родителите. Обичайното право допуска разваляне на годежа по няколко причини – неизвестна, но проявила се след годежа душевна болест при някои от младоженците, извършено престъпление от годеника, прелюбодеяние, виновната страна връща подаръците, без да иска своето и поема всички  разходи по годежа. По отношение на брака няма точно определени изисквания, дори няма фиксирана възраст, в повечето случаи момата е по-възрастна. Обичайното право не е писано /дялан камък е/ и момата е по-възрастна защото да поработи повече в къщи и когато се ожени тя трябва да върти цялото домакинство. Пречки за встъпване в брак са кръвното родство- абсолютно забранено по пряка линия, по съребрена линия е до десета степен – дори е по-строго от каноничното /не е случайно от гледна точка за съхраняване на чистотата и запазване на българския род/, духовното родство е също пречка – то е почерпано от каноническото, ако родителите не са съгласни бракът е невъзможен, спасението в този случай е кражба на момата и предвид на това обичайното право трябва да санкционира този акт – момата може да бъде открадната доброволно в смисъл, че тя ще отиде до кладенеца и момъкът ще отиде да си я вземе, но целият акт има определени последици – момата отива без зестра в чуждата къща, без никакво имущество. При еснафите, когато се заженят калфите искат съгласието на родителите и благословията на майстора. По традиция трябва да се спазва редът в семейството от най-голям надолу. Бракът е винаги църковен, обичайното право също в съзвучие с каноническото изисква да бъде винаги църковен и това има огромно значение и  характер по време на робството от гледна точка на съхраняване на християнската религия и народност. Бракът влече след себе си определени имуществени последици – момата носи със себе си своя чеиз или прикя, приготвен от бащата , а при негова смърт братята са задължени да й приготвят чеиз. Съпругът плаща на тъста откупване за това, че отнема една работна ръка. Родителите на момчето от своя страна даряват момата – нива, пендари с жълтици, всичко, което момата получи и зестрата, всички дарове са нейна собственост. Разводите са рядко явление, на тях се гледа с лошо око и това е свързано с морала и християнската етика. В съпружеските отношения решаващата роля е на мъжа, той има дисциплиниращата власт над децата, може да управлява собствеността на съпругата си. Децата имат право на имущество и докато са малолетни това имущество се управлява от бащата. Границата на малолетието не е фиксирана някъде към 20-те години, обичайното право не търси бащата, но едновременно с това незаконороденото дете е рядко явление и се гледа с лошо око. За него се грижи майката и по принуда трябва да отиде да живее на друго място, поради лошия пример. Обичайното право регламентира и осиновяването – от бездетни родители, преди всичко момчета /да продължат рода, да работят/, актът на осиновяване става в църквата и в присъствието на свидетели от двете страни, може да се документира и в писмена форма, осиновяването може да бъде пълно, тогава отношенията придобиват характер на истински родители – осиновеното дете придобива всички права на наследник на истинско дете, това дете осиновеният прекъсва връзката с истинските си родители и род и по обичайното право поема всички задължения по отношение на грижите за родителите, по отношение на съхраняване на наследството и пр. Осиновяването може да бъде непълно, в този случай децата не стават наследници, не наследяват имуществото на новите си родители, не прекъсват връзките с истинските си родители и най-често става дума за деца, които се вземат за отглеждане за определена възраст. Обичайното право регламентира и настойничеството – при смърт на родителите, когато не са обявили под една или друга форма настойници на малолетните си деца или при втори брак на майката, общината назначава настойници, най-често роднини. Тези настойници се грижат и управляват имуществото на малолетните деца до навършване на пълнолетие или до сключване на брак. При това настойниците при прекратяване на настойничеството трябва да се отчетат пред общината, за това как са се грижили и какво е състоянието на тези деца.

Наследствено право – наследственото обичайно право  казва, че имуществото на семейството принадлежи на бащата като глава на семейството. Наследяването става по обичай и по завещание, /! Наследяват само низходящите от мъжки пол!!!, ето защо се осиновяват и момчета/ Завещанието може да бъде устно, писмено, но и в двата случая става пред свидетели – попа, учителя. Има така наречените лица, които изпълняват завещанията – душеизпълнители. Може да се завещава на съпругата, на дъщерите, на бедни хора, на църквата, на еснафа. Завещанието може да се развали, когато се счете за несправедливо и когато има налице отказ от наследство. Когато няма завещание се прави делба – може преживе или след смъртта на наследодателя. Най-често се прави преживе, когато бащата казва своята последна дума. Делбата става публично и ако няма съгласие всички вещи се делят по равно, но ако няма съгласие, тогава се използва жребият. Делът на бащата по право, по традиция взема този от синовете, който ще го гледа – най-малкият /изтърсак/, къщата също остава на него, това е отплатата. Вещите, които не могат да се разделят се продават, делят се парите или се ползват общо. Задълженията на бащата също се делят поравно. Бащата може да развали делбата преживе, ако синовете се окажат неблагодарни, непризнателни, дъщерите не участват в подялбата на наследството, жените получават своята зестра /прикя/, чеизът трябва да бъде приготвен от бащата, а при смърт – от братята /един вид компенсация, че не получават наследство/, ако семейството няма синове дъщерите са преки наследници и получават цялото наследство. /икономически причини дъщерите да не получават наследство и да се запази целостта на земята/. Чеизът на майката отива при дъщерите / в някои райони се дели/. При смърт на мъжа жената не получава дял от имуществото на мъжа си, ако има малки деца остава в дома, ако няма се връща в родния си дом при роднините си/

ВРЕМЕННО РУСКО ГРАЖДАНСКО УПРАВЛЕНИЕ

Конституция, изменение – дейността на руското правителство за създаване на Органически устав, решение на Берлинския договор, създаване на проекта, обсъждане, връщане в България, след това конституиране и дейност, двете партии в УС, консерватори и либерали – млади и стари, борбата между тях относно някои текстове в Органическия устав /специално за държавния съвет.. промените в ОУ, промени в съдържанието, от гледна точка на разширяване на права и свободи на гражданите, придаване на по-демократичен вид/ 1893-1911 – основното е причините – мотивите кои са и кои са конкретните промени, сборник, и в измененията на Търновската конституция, да се види политическия момент и цели, които се свързват – Стамболов с конкретно укрепването на царския институт и вторите свързани с провъзгласяване независимостта на държавата.  /Сборник законодателство на /