събота, януари 17, 2015
13.ОБИЧАЙНОТО ПРАВО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ ХV – ХІХ ВЕК
След падането на България под османско робство, напълно се заличават, ликвидират българските държавни институции, както и българското средновековно право. България загубва своята независимост, държавност. Все пак Турската държава поради различни причини и интереси /икономически, политически и религиозни/ запазва отделни елементи на българската държавност. Запазва се селската община, запазва се църковната община и еснафът. Целта е да се смекчат тежестите от робството и да се създаде един по-широк, по-действен механизъм за контрол върху българското население, както и ефективно събиране на феодалната рента. Османската власт съзнателно оставя тези общности и ги включва в осъществяването на своята политика. Автономията на селските общини е ограничена, те могат да решават правни въпроси само от местен характер, въпроси, които не се отнасят до сигурността на империята, до въпроси от най-високо равнище. Автономията е просто привидна в рамките на селската община, в рамките на общината, от гледна точка на взаимоотношения, интереси на живеещите в общината селяни. Т.е. когато кажем, че се дава някаква автономия става въпрос за някакви съвсем ограничени функции на кметовете, които в този случай се явяват една трансмисия на политиката на османската държава, свеждайки тази политика на най-ниско равнище. Най-ограничено е самоуправлението в градовете, където се чувства твърдата ръка на османската власт. Чрез самоуправлението турската администрация прехвърля част от задълженията си на местното самоуправление и така чрез него реализира своята политика. Разбира се самоуправлението на общините се осъществява под контрола на османската администрация. Непосредствени изпълнители са селските първенци, кметовете, които се одобряват от османската власт. По този начин османската държава се освобождава от задължението, от грижата, да управлява непосредствено селските общини. Можем да кажем, че тя осъществява своите функции чрез селските първенци, които са заемали длъжностите си чрез нейната благословия. Запазването на селската община дава възможност да се възроди, да се съхрани обичаят, традицията, останала от времето на Втората българска държава. Това дава възможност общината да заживее свой вътрешен собствен живот на основата на правилата на обичайното право. Освен това трябва да отбележим, че през ХІХ в. редица градове, центрове на занаятчийството, на просвещението постигат с цената на всичко правото на една по-голяма свобода в самоуправлението и в редица от тези градове турски крак не е пренощувал. Това говори за определен авторитет пред османската власт и от друга страна за известно взаимно доверие. По-важното от гледна точка на ИБД и на народа е това, че съхраняването на общината позволява да се води този нормален обществен живот по обичаите по правилата които са били дотогава, които се познават от хората и не се прекъсва тази естествена връзка с миналото. Запазва се и българската църковна община, тя също е институция, отделена от османската власт. По своята същност, църковната религиозна община е съвкупност, единство от материални нестопански единици, каквито са църквата, манастирите и вярващите. Духовенството е било връзката между миряните и църквата. Запазването на църковната община дава възможност да се съхрани християнската религия и в рамките на църковната община, да се съхрани част от обичайното право, защото църковната община има и определени съдебни функции, не само по църковните канони, но и по обичайното право. Шериатът не допуска съществуването на религиозни общности, различни от исляма и това е причината от една страна да се запази християнската общност, църковните общини, а от друга да се провежда тази политика на насилствена ислямизация. Шериатът не е могъл да се прилага по отношение на неверницита, на гяурите и това важи особено що се отнася до семейните отношения, до брачно-семейните въпроси. Поради този религиозен конфликт между мюсюлманската и християнската религия и по-скоро между изискването на шериата през 1453 г. Константинопол получава правото да представлява цялата общност пред Високата порта и освен това да решава всички спорни въпроси в рамките на християнската общност – религиозни и правни спорове. Така тази патриаршия се превръща постепенно в един институт, който започва да провежда и чужда на християнските народи политика. Българската църква е била и правораздавателен орган и основно компетенциите са в областта на семейното и наследственото право като църковното право се е прилагало едновременно с обичайното. Всичко това позволява църквата да се запази като институция и да запази имуществото си и да изиграе своята историческа роля за запазване на българската народност. Османската власт запазва и еснафите – самоуправляващи се производствено- териториални общности. Всеки еснаф е обединявал хора от една професия /занаят/, живеещи в едно населено място, т.е. по своя характер еснафите са били корпоративни организации, имат една ясно изградена структура – майстор, калфа и чирак. Чираците са най-често деца между 10 и 15 години, които тръгват по пътя на изучаване на занаята, учат поне 3 години без възнаграждение, правят всичко, което калфата и майсторът им каже. Калфите са една степен по-нагоре, те са овладели част от занаята и всяка година им се определя конкретно възнаграждение, това е материалната разлика между калфите и чираците. Майсторът е на върха на пирамидата, той получава своето звание, той трябва да бъде признат и той получава това право на патронния празник на съответния еснаф от Общото събрание на еснафите. Той се избира за майстор и чак тогава може да отвори дюкян и да сложи майсторското свидетелство. Еснафът има строга организация и на върха на тази организация /висш орган/ е лоджата ?, колективен орган на майсторите и има определени функции, избира баш майстора, неговите помощници и най-важното гласува устава на еснафа, с който се регламентират отношенията вътре в еснафа, те са много ясни, много строги и съдържат строги санкции на нарушителите, така се гарантира името и авторитета на отделния майстор и на еснафа като цяло. Общото събрание определя ценовата политика, следи за спазването на определения работен ден, в смисъл че ако е записано че през някои дни дюкяните трябва да бъдат затворени и да не се работи, никой няма право да престъпи това. Освен това еснафът изпълнява функцията /общото събрание/ изпълнява функции и на еснафски съд – всеки провинил се майстор се изправя пред него за нарушение на устава на еснафа. Постепенно еснафският съд започва да разширява своите функции и започва да решава проблеми и на населението извън еснафа. Еснафът и създадената организация са отговаряли на интересите на османската държава, защото са произвеждали стоки и са задоволявали нуждите на османската държава особено свързаните с армията – обувки, дрехи. На второ място държавата чрез тях осъществява един контрол върху събирането на данъците, но от друга гледна точка еснафът се оформя като една институция, която способства за развитието на българското общество от гледна точка на занаятите, от гледна точка на създаване на определени възможности за развитие на лицата за образование и еснафският съд придобива едни по-големи права и започва да правораздава и при спорове извън еснафа, т.е. неговата дейност също способства за съхраняване на обичайното право и на обичайните норми и традиции. Всичко казано дотук може да заключим че запазването на селските общини, църковните общини и еснафите способства и е в интерес на турската власт, оказва голяма историческа възможност за съхраняването на българския език, на християнската религия, на българския тип правни обичаи и традиции, т.е. за съхраняване на българската народност. Техните ограничени правомощия стават в рамките на контрола на османската власт. От гледна точка на ИБДП е важно, че и в трите институции правораздавателните органи действат и способстват за съхраняването на обичайното право за неговото по-нататъшно запазване и развитие. Обичайното право е ограничено в определени области /семейното, частично в наследственото/ и при това трябва да се има предвид, че санкционирането на обичайното право е ставало в съответствие със съответните актове на османската държава, т.е. държавната принуда е била прилагана като мярка за изпълнение. В този смисъл българското обичайно право става част от османското право. От тази гледна точка, то служи и отговаря на интересите на османската държава. Обобщавайки искам да разберете тази двойственост в създалата се историческа ситуация от гледна точка на интересите на османската държава и запазването на тези институции на българската държавност и от гледна точка, че тяхното запазване се явява един фактор, който води до запазване на българската народност
12.БЪЛГАРСКО СРЕДНОВЕКОВНО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО
След
покръстването и установяването на писаното право постепенно се утвърждава
налаганата от държавата наказателна репресия. Престъпните състави и
наказателните санкции са установени в Закона за съдене на людете, византийската
еклога, Земеделският закон. Като едновременно с това се запазва и действието на
обичайното право и се забелязва едно разделение между обичайното и писаното
наказателно право. Санкциите на писаното право са по-сурови /става дума за
защита интересите на господстващата феодална класа/, докато при обичайното
право са по-меки, по-приемливи, основна санкция при него е глобата, която от
обичайното право, преминава в писаното. Пример – под въздействието на
обичайното право норми от обичайното право преминават в писаното: става дума за
глобата и т. нар. колективна отговорност – когато е извършено деяние в някакво
село и не се намери извършителят, тогава цялото село носи колективна
отговорност и тя е потвърдена в царските грамоти и в Закона за съдене на
людете. Според българското средновековно наказателно право субект на
престъплението е всеки човек, който със своето действие или бездействие причини
ответен противоправен резултат т.е. наруши предвидените законни норми /в
средновековното право понятието субект се тълкува твърде широко/ – според ЗСЛ и Земеделския
закон, субект може да бъде и животно. Освен отделния човек, обект може да бъде
и колектив на хора, т.е. цялото село може да носи колективна отговорност за
извършеното престъпление и за това, че не е открит извършителят на
престъплението. За това свидетелстват отговорите на Папа НиколайІ, а колективна
отговорност носи цялото село, в което е извършен езически обряд. От царските
грамоти се вижда, че глобите за кражба и убийство на кон могат да бъдат
събирани от цялото село, но колективната отговорност се носи само когато не е
открит извършителят, в този смисъл колективната отговорност има функция да
принуди членовете на селото да съдействат да открият извършителят на деянието,
т.е. колективната отговорност се превръща в средство за принуда. Малолетните и
лудите, по принцип са наказателно неотговорни. Няма конкретни данни за
възрастова граница за субекта на престъплението единствено в Синтагмата на
Матей Бластър е записано, че единствено дете до 7 години не носи наказателна
отговорност за своите действия. След покръстването наказателната репресия се
свързва вече със субективното отношение на дееца, започва да се разграничава
умишленото, от непредпазливото престъпление. В Закона за съдене на людете се
прави разграничение между умишления палеж и този предизвикан по небрежност.
Така умишленият палеж се наказва със смърт, докато този по небрежност се
наказва с обезщетение на пострадалия. А когато лицето докаже, че въпреки
взетите от него предпазни мерки, все пак пожарът е засегнал чужд имот и това
доказателство се приеме от съда, той се счита за невинен. Важно е че се прави
разграничение, че се определят конкретни санкции за умишленото и непредпазливо
деяние. В редица случаи формата на вината се разпределя по външни белези и
границата между умишлено и неумишлено е неясна и невинаги безспорна. Така
византийската еклога приема, че ако едно убийство е станало в резултат на побой
/малки камъни и пр./, то е неумишлено, поради това санкцията е отрязване на
ръката /членовредително наказание/. Пиянството не се смята за смекчаващо вината
обстоятелство. Рецидивът е бил с утежняващо вината обстоятелство.
Видове престъпления и
наказания – до покръстването най-тежки са
квалифицираните престъпления против държавата и най-вече против военната
дисциплина и се наказват със смърт. Санкционира се кражбата, /Крумовото
законодателство – членовредителни наказания/. След покръстването се възприема и
налага системата на престъпление и наказание на екложкото право. Най-важните
престъпления, които се санкционират от византийската еклога са престъпления против държавата –
посегателство срещу държавния глава /хан, цар/, за такова се счита всеки, които
образува някаква партия, някакъв заговор, прави съзаклятие или против
държавата, или против християнската религия и наказанието е смърт. Измяна и
предателство –също се наказва със смърт /става дума за боляри, военни
предводители, които не изпълняват заповедите на царя, неговите военни
разпоредби, не поддържат необходимата бойна готовност в размера войници,
конници и пр. и присъдата е смърт. Престъпления против християнската религия –
санкционират се /ЗСЛ/, това става не само по силата на нормите на закона, но и
по силата на различните църковно-народни събори. Всички тези законодателни
мерки са насочени срещу езичниците от една страна и срещу тези, които се
обявяват против християнската религия и излизат от нейното русло /богомилите и
другите ереси/. Различни наказания предвиждат еклогата и ЗСЛ – при
кръвосмешение между родственици, еклогата наказва със смърт кръвосмешението
между родители, братя и сестри, за всички други случаи се предвиждат членовредителни
наказания. ЗСЛ е по-хуманен и предвижда разлъчване. Освен това виз. еклога
предвижда наказания за прелъстителя и при това предвидената санкция зависи от
имотното му състояние – ако е богат трябва да заплати на момичето или жената,
на нейното семейство, а ако е беден, го очаква заточение. И тук става дума за
прелъстяване, извършено със съгласието на момичето, но без знанието на
родителите. От гледна точка на християнската религия има голямо значение така
нареченото азилно право и то се санкционира от ЗСЛ и от византийската еклога.
Санкционира се побой над свещеник, отказ от християнската вяра и т. н. Друг вид
престъпления са военните престъпления – кражбите във военен лагер или по време
на военен поход, дезертьорството, отказът да се изпълни военна заповед. Друга
група престъпления са против реда на управление и тук става дума специално за
самоуправството, то се санкционира или от виз. еклога, или от ЗСЛ,, лъжливата
клевета, фалшификацията на монети и т.н. Особена голяма група са престъпленията
срещу частната собственост и тук влизат различните видове кражби, санкционират се от виз. еклога и
Земеделския закон, наказанието е различно зависи от вида на кражбата, размера и
от социалния статус на извършителя. Последната /най-ниската/ санкция е
заплащане на откраднатото като стойност, най-високото е смърт /отнася се за
роба, който открадва стадо – Земеделския закон/, същият закон предвижда
по-дребните кражби да се наказват с глоба. Трябва да се отбележи, че
византийската еклога и ЗСЛ в редица случаи се различават от гледна точка на
съдържанието на престъпленията и от гледна точка на предвидените наказания.
Престъпленията против личността и против живота се нормират от виз. еклога,
като умишленото убийство се наказва със смърт. Убийството на роб, не се
наказва, защото робът не е субект на правото. Характер на предвидените
наказания – наказанията биват светски и епидемийни /църковни/, които се
съдържат единствено в ЗСЛ. Светските наказания са насочени пряко срещу дееца
или неговото имущество и са следните: смърт, членовредителни наказания
/отрязване на нос, ухо, ръка/, опозорителни /бой, остригване, жигосване/,
имуществени – конфискация на имуществото, различни видове глоби, отнемане на
права – продажба в робство, заточение. Със смърт се наказват следните престъпления:
заговор срещу живота на владетеля, престъпления против религията, умишлен
палеж, умишлено убийство, кражба на животни, извършена от роб нощно време.
Членовредителните наказания са характерни за византийската правна система и за
Средновековието изобщо, прави впечатление, че бълг. законодател, когат създава
славянската еклога възприема тази система на членовредителни наказания, т.е. не
внася в нея някакви съществени промени. Така повторната кражба се наказва с
отсичане на ръка, клетвопрестъпничеството се наказва с отрязване на езика. Що
се отнася до епидемийните наказания, посочихме че са предвидени единствено и
само в ЗСЛ и включват: недопускане в църквата, отлъчване, пост. Целта е да се
смекчат светските наказания и едновременно с това да се покаже хуманизма на
християнската религия /епидемийните наказания са алтернативни, т.е.
правораздавателите – княз, съдии, могат да наложат светско или епидемийно наред
с това да определят неговия размер/.
УСТРОЙСТВО
МЕХАНИЗМИ НА ПРАВОРАЗДАВАНЕ – обръщам внимание, че до покръстването основните доказателствени
средства са самопризнанието /ЗСЛ и Крумовото/, с новата съдебна уредба след
покръстването, основните доказателствени средства са свидетелски показания/.
Обърнете внимание на обстоятеллството, че ЗСЛ и виз. еклога поставят различни
изисквания към съдебните доказателства и по-скоро към хората, които ще подадат
такива доказателства. Свидетелите според виз. еклога трябва да бъдат знатни, с
богатство, със служба, със съответно социално положение и прочие. ЗСЛ казва, че
свидетелите трябва да бъдат богобоязливи, правдиви, да свидетелстват от страх
пред Бога. ЗСЛ издига християнските морални норми като условие, изискване
норми, основа на поведението и облика на свидетеля. Това е съществено
качествено развитие между еклогата и ЗСЛ. Освен свидетелските показания,
самопризнанията също се явяват, други документални и недокументални
доказателствени средства. След покръстването се разширява в смисъл на
създаването и получаването на съдебния имунитет чрез царските грамоти.
Въпроси свързани с
османската феодална държава – да се обърне
внимание на османската съдебна система, да се насочи вниманието към
компонентите, източниците, развитие във времето, османското светско право след
Танзимата
Абонамент за:
Публикации (Atom)