9.БЪЛГАРСКО СРЕДНОВЕКОВНО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

Договорното право в средновековната българска държава се регламентира от византийската еклога, Земеделският закон, като цяло се занимава с различните видове договори, с конкретните форми на феодална експлоатация които са най-разпространени в БД през този период.  Договорът се разглежда като съгласие с което две или повече лица поемат насрещни права и задължения. Средновековният договор има редица характерни черти – той е неформален, по закон може да бъде и устен, няма определена конкретна точна форма, която да се изисква от закона. Законът изисква да бъде сключен публично в присъствието на свидетели. Неизпълнението на договора винаги води до определени санкции. Реалният договор поражда конкретно действие и не може да се развали от момента, в който продавачът предаде вещта на купувача, а той предаде парите, или стане размяната. Развалянето на договора може да стане единствено по изключение и това изключение е при покупко-продажба на роб, ако лицето се окаже свободно или лудо. Заедно с покупко-продажбата при договора за покупко-продажбата се регламентира и задатък . Задатъкът е парична сума или вещ, която едната страна дава на другата като гаранция за изпълнение на договора /с други думи предплащане на цената по договора/.Даването на задатък е едно от доказателствата, че договорът е действителен. При неизпълнение на договора вече се носи съответната вина – ако причината е в далия задатъка – той го губи, ако причината е в получилия – той е задължен да го върне в двоен размер така се превръща в средство за обезщетяване на ощетената страна. Ако в началото задатъкът е гаранция за изпълнение на договора, при неизпълнение той е средство за обезщетяване. При продажбата на животни се изисква преди сключването на договора да се извърши изпитание на животното, за да е сигурен купувачът в неговите качества. Когато задругата сключва договори, това се прави от старея и то с одобрението на най-възрастните задругари или на цялата задруга. В Синтагмата на Матей Бластър има специален текст, който санкционира спекулативната покупко-продажба. Той постановява, че купилите евтино, които очакват поскъпване на стоката, трябва да бъдат лишавани от правото да търгуват  или да бъдат заточени. Това са някои от характеристиките на договора за покупко-продажба.

Друг договор на средновековното право е договорът за замяна /размяна/. Този договор е нормиран от Земеделския закон. Най-често на размяна подлежат селскостопански сечива. Договорът – две лица взаимно си прехвърлят правото на собственост, употреба на дадена вещ или части земя. Той може да бъде временен или постоянен и условията са следните: предварително споразумение на участващите, наличие на двама-трима свидетели, предвидени са и конкретни случаи на разваляне на договора /говорихме когато представяхме Земеделския закон - когато един селянин изоре своята нива, и размяната стане, но чуждата нива не е била изорана, тогава може да се развали, трябва и двете ниви трябва да бъдат изорани/. Ако обаче размяната стане по време на сеитба, договорът не се разваля, приема се, че така е съгласието на страните. Законът дава възможност когато размяната се окаже неравноправна, да се стигне до ново взаимно съгласие и справедливо решаване на проблема – ако единият участък земя се окаже по-голям или малък без да има предварителна договорка за това, тогава този който има по-голямата част от земята, да възмезди страната с по-малък участък, но ако споразумението по договора е такова, законът казва, че двете страни са достигнали съгласие и този договор не може да се развали. Разглеждат се и други договори – наем на вещи и наем на земя.На вещи – най-често става дума за даване от наемодател временно или за определен срок ползването на една вещ, ползването на земя срещу определени условия, заплащане или пр. Когато говорихме за Земеделския закон, видяхме конкретно договора за исполичарите и мортитите, различните условия, защитата на интересите на наемодателя или собственика на земя. Можем да кажем че наемът на вещи се регламентира както от византийската еклога, така и Земеделския закон /ЗЗ/, като ЗЗ регламентира точно наемът на земя. Средновековното право познава и договорът за заем, регламентират се от виз. еклога – договорът за заем е предоставяне на пари, ценности, предмети, точно определени от едно лице на друго наречени заемател и заемополучател. То поема задължението да ги върне в определения срок в същото или в по-голямо количество, в зависимост от условието на договора. Договорът може да бъде сключен и писмено, и устно, и по суша и по море. Законът изрично защитава интересите на заемодателя. Той казва, че заемателят /заемополучателят/ няма право да иска нито отсрочване, нито опрощаване на задължението, дори в случаите на невъзможност поради непреодолима сила. Като казваме непреодолима сила се има предвид потъване на кораба, пиратство и пр. Единствената милост на закона е в текста, който казва, че  опрощаването е възможно само ако при бедствието е погинало цялото имущество на заемополучателя, т.е. няма възможност. Средновековното право не стига до тези тънкости, то очертава принципа и оттам нататък решаването е в ръцете на съдиите. Във връзка с договора за наем се регламентира и така нареченият залог. Законът дава право на заемодателя при евентуално забавяне на длъжника все пак да му даде възможност да се издължи, като прави това пред свидетели /ролята на свидетеля в средновековното право – всички договори се сключват пред свидетели, промените стават пред свидетели, което дава публичност и гаранция за истинността и валидността на договора и неговото изпълнение./ Когато заемодателят пред свидетели е удължил срока на връщане на дълга и този срок не бъде спазен, законът дава право на заемодателя да  задържи за себе си дадения залог. Този залог е гаранция, че договорът трябва да бъде изпълнен. Ако /тънкост на закона/ договорът е сключен в рамките на някаква сума /примерно 1000 лв/, залогът при продажбата се оказва, че струва 1200 лв., законът задължава кредитора да върне сумата над договора на заемополучателя. Тук влизат дарението, влога и др., които се регламентират конкретно

8.ПРАВОСПОСОБНОСТ И ДЕЕСПОСОБНОСТ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ И НА ЧУЖДЕНЦИТЕ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ.

І Правоспособност – това е призната от средновековния правов ред, възможност, качество на едно лице, да бъде субект, носител на юридически права и задължения от раждането до смъртта му. С развитието на феодалното общество и правовия ред  във феодалната държава се изменя и правоспособността на българското население, но като цяло тя отразява икономическото неравенство и съсловна неравнопоставеност на населението. Въпреки това, като цяло, по принцип, независимо от степента на ограничения българското население и правоспособно Единствено робите са неправоспособни  във всички области на правото, т.е. те са обект, а не субект на правото. Средновековното право дава нееднаква правоспособност на отделните лица и степента на тази правоспособност зависи на първо място от социалното положение – аристокрацията /военна, съдебна, църковна/ има пълна правоспособност, а с развитието на феодалните правоотношения, получава и съответни привилегии. Свободното население в селата и градовете също има пълна правоспособност, но зависимото селячество има ограничена правоспособност. Робите казахме по принцип са неправоспособни. В семейството пълна правоспособност има главата на семейството – бащата,  майката /съпругата/ и децата имат ограничена правоспособност. Ограничената правоспособност на съпругата е до смъртта на съпруга, а на синовете до създаване на самостоятелно семейство. В рамките на задругата /така нареченото голямо семейство на задругарската общност,/ всички задругари имат ограничена правоспособност. В задругата правоспособността зависи от положението на дадения член, тя е основно и имуществено ограничена правоспособност. В задругата всички членове са равни, защото никой от тях не притежава собственост, собствеността е обща, колективна и всички задругари имат ограничена правоспособност. Със засилване на икономическата и съсловна зависимост, ограничената правоспособност придобива друг характер и зависи вече от статуса на лицето. Тя се отнася преди всичко до зависимите селяни и техните права по отношение на продажбата и наследяването на земята, която владеят и е тяхна собственост. Говорихме за това и казахме, че зависимият селянин, отрокът няма право да продава своята земя на хора, които са извън границите на феодалното имение, на феодала от който е зависим, имение към което принадлежи, а парикът след смъртта не може да се наследи от никой друг освен от наследниците по низходяща линия, това отразява степента на тяхната феодална зависимост. Ето защо казваме, че лично зависимите селяни имат ограничена правоспособност т.е. те са носители на основните субективни, лични и имуществени права, но тези права са ограничени  - имат право на собственост, но не могат да разполагат с нея така, както желаят, именно защото са в едно зависимо икономическо и социално положение от феодала. Ако по принцип българското население е правоспособно като цяло, чужденците по принцип са неправоспособни. Българското средновековно право дава на чужденците само ограничена правоспособност и не на всички чужденци, а само на тези , които са упоменати в издадените за тази цел грамоти или международни договори т.е. ограничената правоспособност на чужденците се дава с царските грамоти и международните договори /примери - как се дава право на търговците от Дубровник да търгуват, да се движат в страната,  това е ограничената правоспособност – една е за търговците от Брашов, от Дубровник, от Венеция т.е. няма закон или грамота, в която да се посочва ,че търговците изобщо от цял свят имат тези и тези права и второ – ограничената правоспособност се отнася само за тези, които извършват търговска дейност на българска територия, а не за всички търговци/ тези два момента показват едно специално отношение към чужденците и в същото време са свидетелство на политиката за развитие на търговските отношения. Ако трябва да кажем кои са тези документи – Дубровнишката грамота на Цар Иван Асен ІІ, договорът на Михаил ІІ Асен с Дубровник, Брашовската грамота на цар Иван Срацимир, договорът на добруджанския княз Иван с Генуа и др. Не само че правоспособността никога не е пълна, но е и различна и за всички тях, тя е точно формулирана в определени правни рамки /търговците от Брашов получават правото да се движат и търгуват свободно, от Дубровник – да търгуват, да водят съдебни дела, защитава се тяхното имущество и т. н. и това отговаря на степента на развитие на отношенията между страните/. Освен това, за да се види разликата - търговците от Генуа получават правото да бъдат съдени  в рамките на българската територия от специален съд, който идва от Генуа, това е едно правно разрешение, дадено от българския владетел и това е волята на българския владетел за развитие на едни активни отношения с Генуа/

Как правото /българското средновековно/ дефинира дееспособността – призната от средновековния правов ред годност качество на дадено лице да изразява правно валидна воля, лично да извършва правни актове, да сключва сделки с които да упражнява правата си и да поема задължения. За да бъде едно лице дееспособно, необходимо е да има определена възраст, социална зрялост. Искам да обърна внимание на това, че средновековното право разграничава правоспособността от дееспособността, но на практика то не е винаги разграничено. В практически план дееспособността е – малолетния сирак е правоспособен, има право на имущество, на наследство, но е недееспособен, защото е малолетен, защото е сирак и няма право да сключва правни сделки, да разполага с имуществото, до навършване на пълнолетие или до границата на настойничеството. Още една особеност на българския правен ред и отношение на правоспособността и дееспособността – различните закони определят различни изисквания/ условия/ за дееспособност за извършване на една и съща сделка, за извършване на един и същ правен акт. В средновековното право са формулирани редица ограничения на дееспособността те са продиктувани от възраст, пол, семейно положение, здравословно /преди всичко душевно/ състояние на лицето, от принадлежността към задругата и от социалния статус. Всички тези условия могат да предизвикат ограничаване на дееспособността в една или друга област Като особеност трябва да посочим обстоятелството, че българското средновековно право, не дефинира понятието обща дееспособност – тя е конкретна, ограничена от различни условия, т. е. няма норма, която да казва че лице, независимо от пол, социално положение, навършило 21, или 18 години, е напълно дееспособно, т.е. е в правото си да сключва правни актове и да извършва сделки, то дефинира конкретно дееспособността, може едно лице да е дееспособно за една сделка, но недееспособно за друга сделка. Конкретните ограничения предвидени от закона са: няма определена възраст за придобиване на пълна дееспособност, напротив различните закони определят различна възраст като условие за извършване на една и съща сделка или акт /брак, извършване на завещания и т.н./. Например различни години се изискват за сключване на брак ….18 от византийската еклога за жената. Действащият закон е този, който съдията прилага - византийската еклога – Синтагмата на Матей Бластър?;  Душевната болест също се признава като причина за недееспособност – във византийската еклога и славянската еклога душевно болният не може да прави завещания. В рамките на семейството – напълно дееспособен е съпругът, децата имат ограничена  дееспособност, съпругата също. В задругата – задругарите имат ограничена дееспособност, единствено стареят /главата/ е този, който  може да сключва сделки от името на задругата и при това обичаят изисква когато става дума за важни сделки – продажба на земя, сгради и пр. да получава съгласието и разрешението на старите задругари, това показва, че стареят също има ограничена дееспособност, ограничена от колективното решение на задругата. Докато членовете са с напълно ограничена дееспособност, поради това, че те нямат имущество с което да разполагат. Има и други случаи на ограничаване на дееспособността – пленените войници не могат да правят завещания, глухонемите по рождение също не могат да правят завещания, което показва че средновековното българско право дефинира конкретно дееспособността при условията за които говорим.

Независимо от самостоятелното дефиниране на правоспособността и дееспособността в практическото прилагане на конкретните норми двете понятия се оказват много често трудно разграничими.