3. ВИЗАНТИЙСКА И СЛАВЯНСКА ЕКЛОГА.

След покръстването и възприемането на християнството, укрепването на царската власт на българската държавност налага създаването и прилагането на нови закони, закони които да отговарят на новите условия и на новите политически цели и задачи, които си поставят българските владетели. Създаването на всеки закон изисква хора, които да умеят да пишат закони, да познават практиката на другите страни, да могат да правят обобщения, да познават практиката на собствената си страна което изисква време. В условията след покръстването, няма нито хора, които могат да разработят законодателство, нито страната разполага с време и това е една от причините, поради които българската държава пристъпва към възприемане на византийското право или реципииране на някои византийски закони. Такъв закон е византийската еклога - важен законодателен сборник, обнародвана през 726 г. от името на император Лъв ІІІ и неговия син Константин V Копроним. С еклогата се слага началото на кодификацията на византийското право през VІІІ век. /изучаване на всички издадени закони, тяхното съгласуване и предаването на един вид, лесен за прилагане/. При изработването на сборника се вземат предвид практиката, становищата на известни юристи, конкретните социално-икономически промени, които настъпват във Византия след император Юстиниан І. Законодателството на Юситиниан І е писано главно на латински език, то е огромно, основава се на римското законодателство и една от целите на император Лъв ІІ е създаването на закони, които да се напишат на гръцки език, да бъдат лесно приложими и разбираеми, и от населението, и от съдиите, както се казва в увода: „Да се създаде едно кратко,  ясно съчинение, което да замести неудобните обширни труднодостъпни юридически сборници на Юстиниан І”. Еклогата представлява сбор от закони и като законодателен сборник се включват отделни закони, съществували по времето на Юстиниан І като в тях са внесени известни изменения,  както отбелязват авторите им в дух на „по-голямо човеколюбие”. Можем да направим извода, че в основата на еклогата стои римското право, което е почерпено от Юстиниановите закони. Сравнение с Юстиниановите сборници показва, че еклогата е един кратък сборник, с цел да приспособи римското право към формиращите се феодални отношения. Ако Юстиниановото законодателство е на разлагащото се робовладелско общество, еклогата е законодателство  на възникващото средновековно общество. Еклогата започва с един увод, един преамбюл, който съдебните чиновници се призовават да бъдат справедливи, да оставят настрана своите човешки страсти, да не се ръководят от това, кой е беден, кой богат, а да обосновават и произнасят своите решения в името на справедливостта. Съдиите са предупредени, че след като достигнат до правдата, ако решат да я изопачат, ще бъдат наказвани и това не е само предупреждение с цел да се стигне до такова действие, а да се ограничи корупцията сред съдийството и те започват да получават възнаграждения от държавата, с цел именно да се поставят под контрола на държавата. Съдържанието на еклогата е от 18 части /титули/ те обхващат различни области на правото – облигационно, семейно, наследствено, наказателно, процесуално. Семейното право е включено в титул – І, ІІ, ІІІ  и VІІ, урежда се годежа, развалянето му, брака, наследството, настойничеството. Титул ІV е посветен на облигационното право – договор, дарение. Наследственото право се нормира от V и VІ титули, а в титул ІХ и ХІІІ също се регламентират облигационни отношения – правото на договор, заем на вещ – Х /залог/, договор за влог /вложение/ – ХV, дългосрочният заем на недвижими имоти – ХІІ, договор за наем – ХІІІ. Титул ХІV и ХV се отнася до съдебния процес, доказателства,  свидетелски показания, титул ХVІІ урежда в  52 текста наказателното право. Титул VІІІ е посветен на освобождаването от робство и повторното заробване, титул ХVІ се занимава с военното имущество и неговото разпределение. Титул ХVІІІ съдържа правилата за военната плячка. Това е предметното съдържание, както се вижда е твърде богато и обхваща различни области на правото в различен обем, без да ги изчерпва като цяло. Трябва да се отбележи обстоятелството, че независимо и въпреки, че е основано на Юстиниановата кодификация, еклогата не е механичен сборник извадки от римското право, защото създателите й правят различни промени в нормите, съобразявайки ги с християнската религия и с времето, в което действа законът. Промените се правят във всички области, в цялото съдържание на закона, в областта на семейното право – допълват се основанията за развод, гарантират се по-големи права на вдовицата, разширява се забраната за бракове в съответствие с изискванията на християнската религия, настойничеството започва като цяло да се контролира от държавата, дават се по-широки права на съпругата и децата, зестрата /предбрачните дарове на съпругата/ се обявяват за нейна собственост, съпругът не може да разполага с тях, не може да ги залага, да ги дарява, единствено законът му дава право да ги управлява, но те остават собственост на съпругата и при развод са нейна собственост или при смърт остават в наследство на децата. В областта на наследственото право се внасят промени в дарението и в начина на определяне на групите на законните наследници. Внесени са съществени изменения в титул ХVІІ /санкциите, които се предвиждат/. Екложкото право използва телесните и членовредителни наказания, които получават широко разпространение по това време в Югоизточна Европа – отрязване на носа, на езика, отсичане на ръка…До голяма степен те отразяват източното обичайно право. В някои случаи предвидените членовредителни наказания заменят прилаганите дотогава смъртно наказание, в други случаи заменят имущественото наказания или глобата. По отношение на прилагането на наказанията се прилага главен закон, в смисъл, че се предвижда в повечето случаи наказание независимо от неговото имотно състояние, но има и  деяния за които наказанието се определя в зависимост от социалния статус на лицето. Византийската еклога е важен законодателен сборник, не само за Византия, но той оказва влияние и върху развитието на правото в Моравия, в други славянски страни, след утвърждаването на християнската религия от тях. Освен това византийската еклога допринася и за усъвършенстване на самото византийско право, защото е последвана от редица  други закони. Българският законодател възприема византийската еклога поради факта, че еклогата е създадена в 726 г., а българският законодател я възприема след покръстването, тогава тя не се прилага във Византия, това показва, че  българският законодател /Княз Борис І/ познава добре византийската еклога и възприема този закон точно поради това, че той в най-пълна степен отговаря на условията в страната и затова, че носи в себе си духа, обичаите на славянските традиции и право и не на последно място, това че византийската еклога е един лесно приложим закон и е лесно достъпен разбираем и приложим в практиката закон. Това са аргументите, които карат българския законодател да възприеме византийската еклога, независимо, че е създадена толкова рано. Всичко това показва едно – тук не става дума за някаква случайност, става дума за целенасочено поведение, една целенасочена работа, за осъзнаване на ролята, на значението, като част от цялостната политика която включва приемането на християнството, езика, славянската писменост. Всички тези елементи в едно дават възможност и превръщат България в една модерна християнска държава, равна на останалите европейски държави. След като е приведена и действа в страната византийската еклога на основата на нея в края на ІХ и началото на Х век, пак след покръстването е създадена т.нар. славянска еклога – домашен юридически извор, създадена е в България, не е реципиирана, създадена на основата на действащата вече византийска еклога. Тя е опит да се приспособи към българските условия византийската еклога. Трябва да кажем, че законодателят следва първоизточника, но внася няколко промени с различен характер и обусловени от различни причини. Една част от промените можем да кажем, че са резултат от небрежност на преводача, неразбиране на византийския текст. Славянската еклога има 16 титула и причината за това е следната: титул ХVІІ и ХVІІІ от виз. еклога са слети в един, въпреки че имат различно съдържание. Това по-скоро е невнимание на преводача, освен това в славянската еклога липсва титул 12 за т. нар. дългосрочни наеми на земя и това вече е направено съзнателно, защото през този период поради по-неразвитите икономически отношения, такъв наем не е познат в България. Съзнателно е пропуснат и текстът от титул ХVІІ за наказание на фалшифициране на монети, защото през този период в България не се секат монети. Друга група промени са също резултат от съзнателни действия и отразяват някои патриархални традиции на славяно-българското общество. Така славянската еклога предвижда при смърт на лице без наследници имуществото да се разпределя между църквата, държавата и в полза на бедните. Славянската еклога дава възможност на роба да се откупи със собствен труд и това отразява по-демократичното отношение на славяните, още повече,  че робството не е познато в този размер у нас. Има и някои промени в съдържанието, които се дължат на по-елементарните правни разбирания на българския законодател, които са резултат на това, че нямаме  богата правна практика. Например виз. еклога предвижда наказания за криминалния аборт конкретно, но славянската еклога  дефинира престъплението като детеубийство без обаче да се уточнява за какво дете става дума /възрастта на детето/, а се възприема общата формулировка „ детеубийство”. Това е конкретен пример, който показва конкретната практика и липсата на опит. Тези промени могат да изглеждат незначителни, формални и несъществени, самото създаване на славянската еклога може да изглежда несъществено при наличие на византийска. Важното е, че българският законодател прави усилието да се отчетат някои особености на обществото, той се мъчи да приспособи закона към съществуващата практика и реалният живот в страната, по този начин да реши належаща нужда. Славянската еклога е реципиент на византийската еклога, славянската е опит на българския законодател да внесе известни изменения с цел приспособяване независимо, че почти пълно се покриват двата закона, но от гледна точка на историята на българското право, това е факт, който показва целта, политиката, усилията на законодателя. Византийската еклога обхваща няколко опуса?, това не е случайна политика, не е просто хрумване, а … В допълнение казвам, че освен византийската еклога е реципиран и така наречения Земеделски закон. Той всъщност е византийски правен паметник, преведен от Византия и прилаган у нас. Не е запазен в оригинал в наши дни, не е открит в български препис, Земеделският закон в много отношения се приближава до византийската еклога. Приема се, че е дело на същите императори – Лъв ІІІ и Константин V Копроним, че е закон който се е развивал, дообработвал. Защо българският законодател го възприема? Именно поради всичко, което казахме дотук и поради обстоятелството, че земеделският закон решава други конкретни отношения свързани именно със земята, собствеността на земята и земеделските оръдия на труда. Те са извън предмета на византийската еклога и това е доказателство за съзнателния, целенасочен избор на българския законодател да създаде единен закон. Земеделският закон отразява обичайноправните традиции в свободната селска община, основните на социалния живот в този община. Той представлява един своеобразен синтез между обичайноправни норми и римо-византийски юридически разпоредби. Земеделският закон има смесено съдържание и в него са включени както гражданско–правни, така и наказателно-правни норми.  Законът има алтруистичен характер, т.е. неговите основатели са положили усилие и стремеж да обхванат едва ли не всички случаи граждански спорове в общината. Общият брой на текстовете е 85. Гражданско-правната материя обхваща около една четвърт от закона , но тя дава възможност да се разкрие юридическото отношение на земеделците в земеделската община, да се видят предвидените санкции за защита на тяхната собственост. Накратко  съдържанието на закона, за да се види как законодателят се стреми да даде отговор на съществуващата практика и иска да вкара тази практика в закона и да разреши възникналите спорове. Чл. 1 изисква земеделецът да не нарушава границите на своя поземлен участък – санкциите са достатъчно ясни и показателни – ако той наруши границите на своята нива, изобщо на своя поземлен участък, по време на оран се лишава от своята оран, ако е по време на сеитба – се лишава от посева, от работата и получения урожай. По този начин законодателят защитава интереса на неговия съсед по земя. В чл. 3 се разглежда договорът за замяна на поземлени участъци, той е формален и изисква присъствието на свидетели, определя замяната като временна /за определен срок/ и като постоянна, освен това се дефинират и случаите, при които може да бъде развалена. Особено важно значение има съдържанието на чл. 6, с който се санкционира самоуправството, т.е. самораздаване на правда. Текстът предвижда следният случай – ако един селянин води дело със своя съсед, и влезе в нивата на този, който я е засял, защото предполага, че е завел дело и ще го спечели, ако жалбата му е несправедлива - да не получи нищо от ожънатото, ако несправедливо е завел спора, да върне урожая в троен размер. Смисълът на нормата – вие не можете да правораздавате от гледна точка на вашата справедливост и интерес, след като няма решение на делото, вие не сте реален собственик на земята. В този период налагането на закона изисква налагане точно на такива норми, които да ограничават самоуправството, които да казват, че органите и чрез закона определен от държавата се правораздава. По същия начин се подхожда когато се изсекат лози, овощни градини и пр. по същата теза /че е заведено дело/. Освен спорове между реални собственици, законът решава и спорове между общините. Така две общини водят спор относно границата и законът изисква този спор да се разреши от съдии, като постановява, че съдиите трябва да се ръководят от това,  кое село по-дълго е владяло определена територия и оттам да мине спорната граница – това е доказателството на съдиите при решаване на спор. В постановленията на земеделския закон ІХ, Х, ХІІ – ХV можем да установим процеса на феодализация и попадане на феодална зависимост. В посочените разпоредби се нормират наемните отношения, определя се редът на наемане на обработваема земя, задълженията на работещите земята и санкциите при нарушаване на закона. Нормират се две форми – исполичарството, и т.е нар. мортитство . При исполичарството наемателят на земята е задължен да плаща половината от получения доход. Мортитите  са селяни, които са задължени да плащат наем в размер на 10% от получената продукция, в касата на мортита се падат 9 снопа, а на земеделеца един. Наместник на бога на тази земя е владетелят, той е издал закона, т.е . законът защитава интереса на собственика на земята. Това се вижда и в сл. текстове. Ако мортитът ожъне без знанието на земеделеца и пренесе своите снопове, законът казва да бъде лишен като крадец от целия си добив. В конкретния случай това е начинът по който се защитава интереса на собственика на земята. В противен случай мортитът се определя от закона като крадец и се лишава от правото на 9/10 от добива. Интерес представлява и текстът, който се отнася до наемане на обработваема земя от обеднял замеделец. В този случай нямаш възможност да обработваш собствената си земя, и в този случай законът защитава неговият интерес и изисква лицето, което е взело земя под наем да се отнася към земята като към своя собствена, в противен случай се лишава от полученото. Т.е. утвърждава се правото да се защитава интереса на собственика. Според Земеделския закон субект на престъплението е всеки член на земеделската земя, който извърши инкриминираното деяние. В закона се казва – ако някой…, Разбира се има и текстове в които този някой е точно определен – овчар, пазач на плодове и т. н., т.е. законодателят приема, че ако става дума за едно по-масово деяние и използва формулировката „ако някой”. Законът разглежда и други извършители като субект на престъпление, така въвежда т.нар. ноксална отговорност – отговорността на роба, който възнамерява нощно време да краде стадо и в резултат на това овцете бъдат изгубени, изядени и пр., законът предвижда да бъде убит. В този случай разглежда като субект /законът/ докато като цяло робът е обект, а не субект на правото. Т. напр. се предвижда в друг текст, се предвижда, ако роб заколи животно в гората, господарят му е този, който е задължен да върне животното. В първия случай субект на престъплението е роба и се санкционира като убиец и се наказва чрез смърт чрез обесване. Законът приема и като обект на престъплението и животното, колкото и да изглежда странно законът разрешава едни междусъседски отношения – става дума за животно, което влезе в двора на съседите, тогава съседът трябва да го предаде на собственика. Вторият път, пак го предава, но предупреждава, че е втори път, а третият път законът казва, че безнаказано животното може да бъде убито, да му бъде отрязана опашката или да бъде белязано, това е вече безнаказано, защото е позволено от закона. В наказателната част на Земеделския закон се предвиждат санкции, които да осигурят защитата на правото на собственост на земеделски инвентар, на селскостопанската продукция, предвиждат се наказания за престъпления срещу собствеността /кражба/, при това се конкретизира – кражба на селскостопански инвентар/коса, кирка/, кражба извършена от пазач на плодове, кражба на чужда слама и т. н. са дадени видовете кражби, които се срещат в живота. Наказва се убийството или увреждането на добитък, палежът на сгради, на селскостопанска продукция, отсичането на чужди лозя, овощни дървета, особено впечатление прави текста на чл. 61, който  се отнася до кражбата на плодове – „които влизат в чужди лозя или смокинови градини, ако са сторили това, за да ядат, да не бъдат наказвани, ако за кражба - да бъдат бити”. Това е норма, която излиза от обичайното право, и тя и до ден днешен съществува, След Освобождението е описана в сборниците на Стефан Бобчев, Народът казва: „не е грях, ако откраднеш, за да наквасиш устата” и тази практика намира място в Земеделския закон. Можем да направим извода, че Земеделският закон отразява адекватно отношенията в селската община, че той съчетава в себе си обичайните традиции и норми със законодателната практика от Рим и Византия и това е основният мотив който кара българският законодател да го реципиира и прилага. Така след покръстването се появяват 3 закон – византийската еклога, славянската еклога и Земеделският закон. По този начин се създава цялостно законодателство на възприелата вече християнството БД.

2.КРУМОВО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО ИЛИ ЗАКОНОДАТЕЛСТВО НА ХАН КРУМ.

Това е първият законодателен български документ, които ИБДП познава и изучава, единственият писмен правен паметник достигнало до нас от езическия период. Законите са издадени в началото на ІХ в, Законите достигат до нас благодарение на лексикона на византийския лексикограф Свидас /лексикон означава речник, справочник/, този лексикон е съставен през втората половина на Х в. освен това е първият и единственият източник, който потвърждава съществуването на Крумовите закони и благодарение на който са достигнали до нас. По-късно на закона са направени преводи и преписи на славянски език. Фактът че разполагаме с един единствен източник, написан век след царуването на българския хан, създава известни съмнения някои твърдения на автора, но не и относно съществуването и съдържанието на Крумовото законодателство.

Първата част на известието на Свидас има един легендарен характер – в нея се дава разговорът на българския хан с аварските пленници, като се поставя акцент върху отговорите за причините водещи до разпадането на Аварската държава. Става дума че на преден план се извеждат причините – взаимната клевета, пиянството, кражбите, лъжливия донос и пр. На основата на този разговор и извеждайки тези думи, Свидас прави извода, че хан Крум се замисля и издава своите закони. Не оспорваме историческия факт, оспорваме интерпретацията и извода, защото съдържанието на законите, отговаря на причините които посочват аварските пленници, водещи до гибелта на Аварската държава, но съдържанието на законите показва, че са създадени да отговорят на конкретни социални, икономически и политически условия, родени са в конкретна историческа ситуация, и показват една политическа далновидност от страна на българския владетел. Съвпадението е неслучайно – става въпрос за явления, деяния, които са общи, характерни за раннофеодалната средновековна държава, т.е. подчертавам че законите както и всеки друг закон са резултат от конкретна политика, резултат на конкретна икономическа и културна ситуация и са призвани да решат определени проблеми. Законите са породени от обективните икономически процеси – процесът на феодализация на българското общество, разслоението в него, така също и политическите процеси – политиката на българския владетел, насочена към разширяване на територията на държавата, централизиране на управлението и укрепване на ханската власт. Целта на законодателството е наказване на онези деяния, които представляват реална опасност за държавата, установения ред, властта на хана, да се установи нов ред, порядък и дисциплина в държавата. Чрез законите държавата взема в свои ръце защитата на интересите на членовете на обществото и регламентира престъпните състави, определя наказанията. Това е смисълът на закона и тогава, и днес. Съставите,  които включва законодателството на хан Крум: ПЪРВИЯТ СЪСТАВ е за клевета /за лъжлив донос/ и той гласи следното – „ако някой обвини, наклевети някого, да не му се вярва докато вързан не се разпита и ако се окаже клеветник и лъжец,  да се убива”. В този текст се съдържа една материално наказателна норма и една процесуална норма – престъплението е човекът обвинил някого, тъй като обвинителното наказание. Предвиденото наказание е най-тежкото/Смърт/, но смърт след доказване на вината, това е много важно. И ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. Процесуалната норма е строга и ясна – да не се вярва на думите на лицето, докато чрез разпит не се докаже истинността на думите му. Достигането до истинността става чрез физическо насилие, по пътя на самопризнанието и в резултат от него. Но такъв е общият принцип на средновековното инквизационно разследване. По-важното в случая е, че се ангажира държавата с разследването на деянието и, че присъдата се определя  въз основа на доказани факти, дори на основата на признанието и самопризнанието изтръгнато чрез насилие. По-важното е, че държавата поема в свои ръце правораздаването. Определеното наказание смърт е тежко и говори за мащабите и характера на деянието. В този смисъл има определена превантивна норма.  /смъртното наказание от възникването до днес е превантивната му норма/. Когато се казва „клевета, лъжа”, гледа се на малко по-горните етажи на властта – феодалната класа, недоволна от централизираното управление и налагането на силната власт на владетеля, в този смисъл законът има за цел да утвърди властта на българския хан в присъединените земи и да наложи неговото господство. Трябва да се отбележи и още един момент от гледна точка на целите на процесуалната разпоредба – да ангажира съдиите в търсене на истината, тя издига тяхното място в процеса. Макар и да звучат елементарно, тези норми имат смисъл във времето. ВТОРАТА РАЗПОРЕДБА визира така нареченото лично укривателство и кражбите – „не се позволява никому да набавя храна на крадеца и този, който се осмели да направи това, веднага да му се конфискува имота, а на крадеца да се пречупят пищялките”. Този текст също не трябва да се възприема елементарно и дословно, става въпрос не за някаква ней-дребна кражба, законодателят не визира кражбата  като конкретно деяние, а като престъпление, нарушаващо държавния ред. В този смисъл, наказанието се отнася до всеки, който скрие извършителя , който окаже някаква помощ – чрез харна, убежище, укриване от властите и прочие. Затова наказанието е достатъчно тежко и строго – конфискуване на цялото имущество /втората по сила и суровост мярка след смъртното наказание/, като конфискуваното имущество по всяка вероятност отива в държавното съкровище, а има и традиция да се дава на бедните. Вторият състав визира кражбата като такава, тъй като не се уточнява конкретния обект на престъпление. Предвиденото наказание е типично средновековно наказание - членовредително наказание, което се среща и в другите закони. Обстоятелството, че кражбата се санкционира и се наказва по такъв суров начин, показва, че тя взема широки размери и представлява опасност за социалните устои на държавата, от гледна точка на това, че кражбата на собственост в средновековната държава води до увеличаване на личното богатство и преразпределение на основни средства на труда. След тази разпоредба е записано – „той /Крум/ заповяда да се изкоренят всички лози”. Предизвиква съмнения относно неговата автентичност, дали действително този текст се е съдържал в Крумовото законодателство. Това е съобщение за административна разпоредба на владетеля, да се изкоренят лозята, но в рамките на това изложение на законодателството тази разпоредба е пришита, в нея не виждаме наказанието, санкцията при нарушение, тя е дадена съвсем повествователно и това поражда  разсъжденията, хипотезите, че може би е почерпена от други източници и е вкарана в Лексикона, но имаме съмнения, че може да бъде издадена. Но фактът, че е написана, не ни дава основание да мислим, че е измислена, а че е вземал други сведения, които говорят за законодателната дейност на българския владетел. ДРУГИЯТ НАКАЗАТЕЛЕН състав визира просяците – „ на всеки просяк да не се дава просто оскъдно, а в достатъчно количество, за да не се нуждае втори път, на този, който не постъпва така, веднага да се конфискува имота”.  Императивната постановка не касае просещия, той е реално съществуваща личност, просенето е съществуващо явление, което крие опасност. Императивната постановка касае този, който трябва да удовлетвори молбата, та да не се нуждае втори път – т.е. не става дума за къшей хляб, не става дума за подслон за една вечер, става дума за решаване на важни и сложни социално-икономически проблеми с този закон, тъй като в резултат на войните, които води хана, в резултат на разширяването на териториите на държавата една значителна част от населението обеднява и се лишава от собственост на земя, тези безземлени селяни се оказват извън обществото, извън неговите цели и задачи и   с този текст се цели тяхното отново връщане в обществото, реинтегриране като социална част. Тази норма не е насочена срещу просещия, ако беше срещу тях, щеше да гласи : да се избива всеки просяк. Тази норма е насочена към феодалната класа, тя е тази, която е призвана да реши този социален проблем, решаването означава да бъдат оземлени просяците, да им се даде възможност да работят, да бъдат ангажирани, съпричастни към самата държава. Това е дълбокият социален, политически и социален проблем на закона. Разбира се това оземляване не е безвъзмездно, не става въпрос за дарение. Става въпрос за даване на земя при работа при определени условия и така се отваря пътя към закрепостяване на тези селяни и задълбочаване на процеса на феодализация. Така се решават определени проблеми, които се пораждат по време на политиката на хан Крум, за налагане на неговото господство и разкриване на перспективите за развитие по-нататък. По-нататък се казва, че Крум оповести своите закони пред всички българи – свика всички българи, и заповяда като издаде следните закони – Това , че той не може да свика всички българи, е повече от ясно, но е важното че законът важи с еднаква сила за всички живеещи на територията на БД, независимо славяни или прабългари, независимо от 681 г. или след присъединяването на новите народи. Т.е. Свидас ни показва механизма, че в средновековната БД, това са така наречените народни събори, които се свикват от хана, участват болярите, висши сановници, които донасят тези закони до всички краища на държавата и които отговарят за тяхното изпълнение, т.е. пред нас е представен модел на законодателство, дори Свидас говори, че „Крум издаде своите закони”, което ни дава основание да считаме, че е имало и други закони, които обаче не са достигнали до нас. От гледна точка на нашия акцент трябва да кажем, че историческото дело на хан Крум наред с неговите успешни войни, наред с изграждането, укрепването на централизираната държава, трябва да сложим и неговото законодателство, то е важен момент в развитието на българската държава. Хан Крум разбира ролята на закона, законът това е волята на хана. В конкретните условия законът има и това значение да прекрати обичайната практика на славяните и прабългарите. Крум е първият, който прозира тази истина, не става дума за случайност, защото той има по-особено разбиране за единението на прабългари и славяни, той е първият който включва в болярския съвет и славяни. Образно казано имаме един модел, реализация на идеите, която по-късно намираме при Борис І. Като казваме малък модел, имам предвид до закона, а не до вярата. Това е историческото значение на законодателството. Понеже много се спекулира със „страшния хан Крум”, това, което искам да кажа е, че предвидените наказания в закона – смърт, членовредителни, конфискация, са наказания, характерни за цялото средновековно право, през това време са характерни и се прилагат във всички средновековни държави, те не са дело на българския владетел, а отразяват обща тенденция в развитието на средновековното право и решават сходни по своя икономически и политически характер проблеми.