12.. Конституционно правна и друга вътрешноправна уредба на основните права и свободи. Принцип на неотнемност на основните права и свободи в правната уредба на Република България. Конституционната уредба на ползването на българския език като официален език и като майчин език

Естествените права на човешкото същество, кодифицирани в международните универсални актове, носят наименованието права на човека. След ратификация на международните актове и трансформация на международните норми в национални, като цяло в законодателствата на държавите не се използва наименованието права на човека, а наименованието права на гражданина, т.е. конституционните и субективни права на гражданина на съответната държава. Това разграничаване е поставено още във Френската декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г.

Правата на гражданина като цяло отразяват правата на човека, независимо, че не винаги се препокриват. Правата на гражданина са израз на правната връзка между гражданина и държавата, на която е гражданин. По правило Правата на гражданите получават своето развитие и конкретизиране в законодателствата на държавите главно в две насоки – конститутивни и лични /субективни/ права и свободи.

Конституционализмът е едно от най-големите исторически достижения на човешката цивилизация, предназначено да издигне във върховен принцип основните права и свободи на гражданите и система от процедури за защита.

В конституциите се уреждат не само Правата на гражданина, но и правата на човека /напр. Чужденци – чужди граждани, бипатриди, апатриди и др./. конституционно се установяват само основните права и свободи и задължения на човека и гражданина. Те са основни не защото са регламентирани в Конституцията, а са регламентирани в Конституцията защото са основни.

В юридическата литература общо приета е класификацията, съгласно която конституционните права се обособяват в три групи:

1. Политически – предоставят на гражданина самостоятелно да определя, в съответствие с установените правила, своето поведение в политическия живот, както и установяването на правоотношения с политически институции, участието в политическата система и установения политически ред

2. Социални

3. Икономически и културни

4. Лични – предоставят се на гражданите за да могат свободно да се развиват, без незаконосъобразно вмешателство на държавата в личния им живот.

Всеки има право на живот. Участието на човек в медицински опити е само с изричното съгласие.

Лична свобода и неприкосновеност никой не може да бъде произволно задържан  освен случаите предвидени в закона.

Не може да си  следен фотографиран без съгласие.

База данни – в Общината - локална база данни на населението   - 260 общини

                                Данъчни - имотно състояние, коли, държавни вземания

                                Област  - Териториално звено ГРАО - с регионална база данни

                                За страната – Национална база данни „Население” на РБ (върху тази база данни се оформят база данни на МВР, министерство на отбраната, военни )

Закон за защита на личните данни и сигурност.

Жилище - с прокурорско разрешение, съгласие. МВР може да влезе насилствено само  ако има данни за нарушение, при пожар, трябва да възстанови щетите.

Свободно да се предвижва в територия на страната.

2+3 – предвиждат се за създаването на условия, които да гарантират жизнения минимум от духовни и материални потребности, необходими на гражданина за да живее достойно.

В юридическата литература е прието, че в конституциите са квалифицирани основните права и свободи на личността, уреждащи отношенията държава-личност- правото на живот, правото на лична свобода и неприкосновеност, които могат да бъдат конкретизирани от гражданското право.в този смисъл все по-актуален става въпросът относно гражданскоправната  защита на правата на личността, която се характеризира с определена специфика, и е в зависимост от вида на нарушението и последвалите го искове. По правило исковете се свеждат до констатацията, че съответното право съществува в полза на определен индивид.

Важно средство за защита на личните права от увреждане, и искът за обезщетение, т.к накърняването на човешко право може да доведе до възникването както на имуществени, така и неимуществени вреди /напр. След нарушаването на права- физически/психически увреждания – скъпо лечение/ или да бъде накърнено доброто име, чест и достойнство – неимуществени вреди – мъка, срам, обида....

Принцип на неотнемност на основните права и свободи в правната уредба на Република България.

Този принцип е закрепен в чл. 57, ал.1 от Конституцията.Въпреки абсолютната си ценност основните права могат при определени положения да бъдат и временно ограничени.Така про обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно органичено упражняването на някои основни права.Но от друга страна, тъкмо абсолютната ценност на някои права изключва възможността те да бъдат ограничвани дори и при посочените в чл.57, ал. 1 положения.При никакви положения не могат да бъдат ограничавани правата, закрепени в следните конституционни текстове: чл. 28 (правото на живот), чл. 29 (забрана за рилагане на мъчения и др), ал. 31, ал. 1, 2 и 3 (предаване на обвиняемия на съд в законния срок; забрана да се използва принуда с цел да се изтръгне признание завина; презумпцията, че обвиняемият се смята за невиновен до установяване на противното с влязла в сила присъда), чл. 32, ал. 1 (личният живот на гражданите е неприкоснове) и чл. 37 (свободата на съвестта, на мисълта, на вероизповеданиетята.)

Кон­сти­ту­ци­он­на­та  уред­ба  на  пол­зва­не­то на бъл­гар­ския език ка­то офи­ци­а­лен  език  и  като  майчин език

Въп­ро­си­те, свър­за­ни с бъл­гар­ския език, са от съ­щес­тве­но зна­че­ние за Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия. Те са свър­за­ни с ук­реп­ва­не­то на дър­жав­нос­тта и нес­лу­чай­но са пред­мет на кон­сти­ту­ци­он­на уред­ба.  През дъл­ги­те го­ди­ни на ви­зан­тий­ско и тур­ско роб­ство имен­но бъл­гар­ски­ят език, цър­ква и учи­ли­ще са съх­ра­ни­ли на­ци­о­нал­на­та иден­тич­ност. Не на пос­лед­но мяс­то, слож­но­то преп­ли­та­не на меж­ду­на­род­ноп­рав­на и вът­реш­на уред­ба по те­зи въп­ро­си зат­руд­ня­ва ня­кои граж­да­ни и съз­да­ва из­вес­тни проб­ле­ми във въз­при­е­ма­не­то на прав­на­та уред­ба. Упот­ре­ба­та на бъл­гар­ския език е свър­за­на как­то със за­щи­та­та на лич­ни пра­ва и ин­те­ре­си, та­ка и със за­щи­та­та на пуб­лич­ноп­рав­ния ин­те­рес и на дър­жав­нос­тта в нашата страна.

Още в пре­ам­бю­ла на Кон­сти­ту­ци­я­та от 1991 г. са от­кро­е­ни ос­нов­ни­те прин­цип­ни по­ло­же­ния: „… ка­то из­ди­га­ме във вър­хо­вен прин­цип пра­ва­та на лич­нос­тта, ней­но­то дос­тойн­ство и си­гур­ност; ка­то съз­на­ва­ме не­от­ме­ни­мия си дълг да па­зим на­ци­о­нал­но­то и дър­жав­но­то един­ство на Бъл­га­рия, прог­ла­ся­ва­ме сво­я­та ре­ши­мост да съз­да­дем де­мок­ра­тич­на, пра­во­ва и со­ци­ал­на дър­жа­ва.“.

В Гла­ва пър­ва на Основ­ни­те на­ча­ла и, по-кон­крет­но – в чл. 3, е за­пи­са­но: „Офи­ци­ал­ни­ят език в ре­пуб­ли­ка­та е бъл­гар­ски­ят.“. В чл. 5 е прог­ла­се­но вър­хо­вен­ство­то и не­пос­ред­стве­но­то дей­ствие на Кон­сти­ту­ци­я­та, ко­е­то оз­на­ча­ва, че дру­ги­те за­ко­ни не мо­гат да и про­ти­во­ре­чат и че все­ки мо­же нап­ра­во да се по­зо­ве на който и да е неин тек­ст.

В Гла­ва вто­ра на Кон­сти­ту­ци­я­та – „Основ­ни пра­ва и за­дъл­же­ния на граж­да­ни­те“, в чл. 36 е за­пи­са­но: (1) „Изу­ча­ва­не­то и пол­зва­не­то на бъл­гар­ския език е пра­во и за­дъл­же­ние на бъл­гар­ски­те граж­да­ни. (2) Граж­да­ни­те, за ко­и­то бъл­гар­ски­ят език не е май­чин, имат пра­во на­ред със за­дъл­жи­тел­но­то изу­ча­ва­не на бъл­гар­ския език да изу­ча­ват и пол­зват своя език. (3) Слу­ча­и­те, в ко­и­то се из­пол­зва са­мо офи­ци­ал­ни­ят език, се по­соч­ват в за­ко­на.“

Спо­ред  § 3, ал. 3 от Пре­ход­ни­те и зак­лю­чи­тел­ни раз­по­ред­би на Кон­сти­ту­ци­я­та,  та­къв за­кон тряб­ваше  да бъ­де при­ет в три­го­ди­шен срок от вли­за­не­то на Кон­сти­ту­ци­я­та в си­ла  (13 юли 1991 г.) – то­ест, най-къс­но до 13 юли 1994 г. Факт е оба­че, че и до днес та­къв за­кон не е при­ет. 

Меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ри, по ко­и­то Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия е стра­на, имат по-осо­бе­но по­ло­же­ние във вът­реш­ния пра­вен ред. По юри­ди­чес­ка си­ла те са не­пос­ред­стве­но след  Кон­сти­ту­ци­я­та, ка­то имат пре­дим­ство пред ос­та­на­ли­те нор­ми на вът­реш­но­то пра­во, ко­и­то им про­ти­во­ре­чат.

Вед­на­га оба­че тряб­ва да под­чер­та­я, че то­ва се от­на­ся са­мо за меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ри. Ре­ди­ца меж­ду­на­род­ноп­рав­ни ак­то­ве ка­то дек­ла­ра­ции, ре­зо­лю­ции, пре­по­ръ­ки и т. н. имат са­мо на­соч­ващ и пре­по­ръ­чи­те­лен ха­рак­тер.

Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят съд на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия с Опре­де­ле­ние от 1998 г. се е про­из­не­съл, че „Все­об­ща­та дек­ла­ра­ция за пра­ва­та на чо­ве­ка от 1948 г. не е меж­ду­на­ро­ден до­го­вор, по кой­то Бъл­га­рия е стра­на и не мо­же да се взе­ма пред­вид от Кон­сти­ту­ци­он­ния съд при уп­раж­ня­ва­не на пра­во­мо­щи­я­та му.“. Все­об­ща­та дек­ла­ра­ция за пра­ва­та на чо­ве­ка е при­е­та с ре­зо­лю­ция от Общо­то съб­ра­ние на ООН и е ед­на „об­ща мя­ра, към пос­ти­га­не­то на ко­я­то тряб­ва да се стре­мят на­ро­ди­те.“

Граж­да­ни­те на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия об­щу­ват с дър­жав­ни­те ор­га­ни, уч­реж­де­ния, ин­сти­ту­ции и с ор­га­ни­те на мес­тна­та власт на един общ, раз­би­ра­ем и дос­тъ­пен език, и той е бъл­гар­ски­ят език. Той е за­дъл­жи­те­лен в На­род­но­то съб­ра­ние, в ми­нис­тер­ства­та и дру­ги­те ве­дом­ства, в об­лас­тни­те и об­щин­ски ад­ми­нис­тра­ции. За­дъл­жи­те­лен е при про­веж­да­не на ма­со­ви об­щес­тве­ни про­я­ви – ми­тин­ги, съб­ра­ния, шес­твия, при пре­диз­бор­на­та аги­та­ция. Це­ли­ят до­ку­мен­то­о­бо­рот е на бъл­гар­ски език. Не са­мо в об­щес­тве­ни­те уч­реж­де­ния, но и при мно­го­об­раз­ни­те граж­дан­ски вза­и­мо­от­но­ше­ния об­щоп­ри­е­ти­ят език е бъл­гар­ски­ят.

Кон­сти­ту­ци­я­та да­ва въз­мож­ност на бъл­гар­ски­те граж­да­ни, за ко­и­то бъл­гар­ски­ят език не е май­чин, да го изу­ча­ват и пол­зват на­ред със за­дъл­жи­тел­но­то изу­ча­ва­не на бъл­гар­ския език (чл. 36, ал. 2). Оста­ва от­крит въп­ро­сът къ­де мо­гат да го из­пол­зват. Общоп­ри­е­то и пуб­лич­но из­ра­зе­но в ре­ди­ца на­уч­ни пуб­ли­ка­ции е ста­но­ви­ще­то, спо­ред ко­е­то май­чи­ни­ят език се из­пол­зва на ни­во би­то­во об­щу­ва­не – в се­мей­ство­то, в съ­от­вет­на­та ет­но­кул­тур­на сре­да за пол­зва­не на об­що­чо­веш­ки­те цен­нос­ти и кул­тур­ни дос­ти­же­ния, в лич­ни­те кон­так­ти из­вън пуб­лич­ноп­рав­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния в дър­жав­ни уч­реж­де­ния, ве­дом­ства, ин­сти­ту­ции, в раз­лич­ни ху­до­жес­тве­но-твор­чес­ки изя­ви (чл. 54, ал. 1 от Кон­сти­ту­ци­я­та). 

Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят съд на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия в ня­кол­ко свои ре­ше­ния и оп­ре­де­ле­ния,  кос­ве­но за­ся­га и въп­ро­си­те с ези­ка, пра­ва­та на чо­ве­ка и пуб­лич­ния ин­те­рес. Ус­та­но­вя­ва­ на съ­от­вет­ствие на Рам­ко­ва­та кон­вен­ция за на­ци­о­нал­ни­те мал­цин­ства с Кон­сти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия. „Съ­дът кон­ста­ти­ра, че дей­стви­тел­но в бъл­гар­ско­то и меж­ду­на­род­но­то пра­во лип­сва юри­ди­чес­ки за­дъл­жи­тел­но, об­вър­зва­що Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия, оп­ре­де­ле­ние на тер­ми­на „на­ци­о­нал­ни мал­цин­ства“ (national minorities, minorites nationales).“.  Тряб­ва ка­те­го­рич­но да се под­чер­тае из­во­дът на Кон­сти­ту­ци­он­ни­я съд: „Раз­по­ред­би­те на чл. 7, 8, 9, 10 и 11 от Рам­ко­ва­та кон­вен­ция за за­щи­та на на­ци­о­нал­ни­те мал­цин­ства, под­пи­са­на на 9 ок­том­ври 1997 г., как­то и кон­вен­ци­я­та из­ця­ло, съ­от­вет­стват на Кон­сти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия.“. И все пак, пе­ри­о­дич­но въз­ник­ва нап­ре­же­ние.

Граж­да­ни­те и длъж­нос­тни­те ли­ца по раз­ли­чен на­чин тъл­ку­ват и при­ла­гат кон­сти­ту­ци­он­ноп­рав­на­та уред­ба. При­чи­ни­те за то­ва са мно­го и раз­лич­ни – об­ра­зо­ва­ние, кул­ту­ра, по­ли­ти­чес­ки или друг ин­те­рес и т. н. В прав­на­та на­у­ка е въз­при­е­то раз­би­ра­не­то, че тъл­ку­ва­не­то е сло­жен мис­лов­но во­ле­ви про­цес, пред­наз­на­чен да ус­та­но­ви точ­ния сми­съл на прав­на­та нор­ма. Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят за­ко­но­да­тел се стре­ми към пре­циз­ност, яс­но­та и пос­ле­до­ва­тел­ност на прав­на­та уред­ба, но то­ва не ви­на­ги се пос­ти­га в не­об­хо­ди­ма­та сте­пен, поради което се на­ла­га тъл­ку­ва­не. Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят съд да­ва за­дъл­жи­тел­ни тъл­ку­ва­ния на Кон­сти­ту­ци­я­та (чл. 149, ал. 1, т. 1). Но по въпросите, за които е установена празнота в законодателството /напр. в кои случаи да се употребява малцинствен език/ тълкуванията на Конст. съд не могат да решат въпроса.

Прав­ни­те из­ме­ре­ния на на­ци­о­нал­но­то един­ство се оп­ре­де­лят от точ­но­то и ед­нак­во при­ла­га­не на ос­нов­ни­те кон­сти­ту­ци­он­ни прин­ци­пи – един­ство на бъл­гар­ския на­род ка­то по­ли­ти­чес­ки су­бект, ра­вен­ство на всич­ки, без как­ва­то и да е дис­кри­ми­на­ция, пред Кон­сти­ту­ци­я­та и за­ко­ни­те, об­що­за­дъл­жи­тел­ност на всич­ки пра­ва и за­дъл­же­ния, по­со­че­ни в Гла­ва вто­ра на Кон­сти­ту­ци­я­та.

На­ци­о­нал­но­то един­ство не из­ключ­ва раз­ли­чия – ре­ли­ги­оз­ни, ет­ни­чес­ки, ези­ко­ви. Не­що по­ве­че – в ре­ди­ца кон­сти­ту­ци­он­ни тек­сто­ве са от­бе­ля­за­ни та­ки­ва раз­ли­чия. То­ва ет­но­кул­тур­но мно­го­об­ра­зие оба­че в ни­ка­къв слу­чай не тряб­ва да во­ди към про­ти­во­пос­та­вя­не, ко­е­то чес­то се наблюдава в ико­но­ми­чес­ки бед­ни­те и по­ли­ти­чес­ки нес­та­бил­ни дър­жа­ви. Нап­ро­тив – то тряб­ва да обо­га­тя­ва пъс­тра­та па­лит­ра на мно­го­об­раз­ния и сло­жен об­щес­твен жи­вот и да во­ди към раз­ви­тие и прог­рес. Га­ран­ци­и­те за то­ва са пра­ва­та, сво­бо­ди­те и за­дъл­же­ни­я­та на бъл­гар­ски­те граж­да­ни, прок­ла­ми­ра­ни в Кон­сти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия и до­раз­ви­ти в за­ко­но­ви и под­за­ко­но­ви ак­то­ве в съ­от­вет­ствие с Кон­сти­ту­ци­я­та и меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ри, по ко­и­то Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия е стра­на.

               

11.Рамкова конвенция за защита на националните малцинства.Положение на Република България по отношение на този акт.Решения на Конституционния съд по тези въпроси.

Етномалцинствените пригранични, езикови, културно-исторически, териториални и други спорове и конфликти пораждат проблеми и са един от най-дестабилизиращите фактори в Европа и в частност – в региона на Балканите.

Тази етномалцинствена проблематика се  характеризира с това, че във всяка от страните в тях ситуацията е различна, що се отнася до исторически създалите се условия, традициите и моделите на междуетнически взаимоотношения, равнището на защита и гаранции за правата на малцинствените общности и др.

Сред основните причини за възникването и изострянето на междуетнически противоречия и проблеми през последното десетилетие могат да бъдат очертани следните:

- Възникване и развитие на повечето държави в региона върху развалините на многосъставни държавни формирования, което в повечето случаи води до несъвпадение между култура и етнос.

- Сравнително краткия период на самостоятелно съществуване на съвременните държави на Балканите

В страните на Европейския съюз проблемни ситуации произтичат преди всичко от имигрантите, от новодошлите и техните потомци. Едва на втори план са очертани и други проблеми. Както и  трудното интегриране на ромите.

В бившите социалистически страни етническите проблеми са коренно различни. Например преобърнат статус (представителите на мнозинството станаха малцинства – СССР, Чехословакия). Тук проблемът е, че се изграждат нови държави с участие на различни етнически общности, нови етноси, нови езици.

В новите държави възниква възможността за злоупотреба с държавната власт от страна на новото мнозинство.  От друга страна възниква сепаратизъм на малцинствата.

Основната насока, в която трябва да се решение на проблемите на етническите малцинства, е различна в Западна Европа и бившите социалистически страни особено от Югоизточна Европа и бившия СССР. В първият случай става дума за специални мерки по социалната защита на имигрантите и тяхната интеграция. Мерки против дискриминацията на расизма. Във втория случай става дума за основни задачи по изграждането на стабилно гражданско общество и ефективна политическа демокрация. Западна Европа „другите” етноси се сблъскват с частни проблеми, в Югоизточна Европа – с фундаментални проблеми. Това е най-важната разлика. Пример за етнически конфликт и насилие е България през 1989 г. и проведената в тоталитарен стил, като военна операция, акция наречена „възродителен процес”, коята доведе до атмосфера на несигурност, насилие над турските граждани и изселване на над 300 хиляди етнически турци.

Съществува взаимозависимост между процеса на демократизацията и начините за преодоляване на етнически конфликти. Като цяло демократизацията има потенциал да съдейства за смекчаване на етническите конфликти. Демокрацията предостави възможност за свободно изповядване на исляма. Демократичните промени създадоха възможност много етнически напрежения, включително трудният конфликт в Косово, да излязат на повърхността.

Взаимоотношението между демократизация, демокрация и етнически конфликти има две страни: демокрацията има потенциал да съдейства за смекчаване и преодоляване на етническото напрежение, но преходът към демокрация създава благоприятни условия за омраза, противоречия, с това конфликти и кризи на етническа основа. Националните мнозинства в балканските страни няма да бъдат сигурни, докато човешките права на малцинствата не са защитени в необходимата и възможна степен. Повечето конфликти са резултат от правителствени политики и практики, които са дискриминационни или нарушават основни права на етническите малцинства.

Повечето етнически конфликти включват сблъсък на интереси, който може да стане експлозивен дори в демократични общества, ако правата на малцинствата не се зачитат. Този сблъсък обикновено включва борба за земя, образование, употреба на език, политическо представителство, религия, запазване на етническа идентичност, автономия, заетост, самоопределение. Всичко това е уредено от международното право, като недискриминацията е централен въпрос. Освен това се появяват и нови договори за защита на малцинствата като Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и редица други инициативи за защита на техните права.

-Например на 26.06.1945 г. в Сан Франциско петдесет и една държави – учредителки на ООН, приемат устава на Организацията. Това е новата международна миротворческа централа, която трябва да помогне на човечеството да излезе от следвоенна морална разруха и да прегърне идеята за свят, изграден от свободни и равноправни граждани.

-На първото си заседание комисията по правата на човека взема решение да бъде съставена международна Харта за правата на човека. Дейността по подготовката на Хартата започва с изработване на Всеобща декларация за правата на човека. Декларацията поставя въпроса за пълно равенство и недопустимост на различия не само от морална и религиозна гледна точка, но и във всички останали сфери на живота, като пледира за пълно равенство, независимо от политическата система и власт.

-Международния пакт за граждански и политически права.

Същевременно Подкомисията пояснява, че понятието „национално малцинство” е приложимо само в слените случаи:

- когато се отнася към групи от населението, които са по-малобройни в сравнение с останалите и които притежават и желаят да запазят трайно етническите, религиозните и езиковите си традиции, които ги отличават от останалото население;

- когато тези малцинства са достатъчно авторитетни числено, за да са способни да запазят вътре в групата посочените по-горе характеристики;

- когато те проявяват лоялност към държавата от която са част.

Мерките за закрила на националните малцинства в рамките на Обществото на народите са предвидени в няколко основни групи документи, а именно:

- Мирният договор, подписан в Сан Жермен на 10.09.1919 г.

- Мирният договор с България, подписан в Ньой 27.11.1919 г. и много други договори.

Изработените до този момент механизми, както в областта на общите човешки права, така и тези касаещи правата на националните малцинства, се нуждаят не само от актуализиране, но и  от създаване на инструментариум за превенция при изменената, особено след 1990 г. геополитическа обстановка на континента.

-През 1994 г. Съветът на министрите приема окончателния текст, титулуван „Рамкова конвенция за закрила на националните малцинства”. На българската общественост документът е познат като  „рамкова конвенция за защита на националните малцинства”. Текстът е открит за подписване от страните – членки на Съвета на Европа на 1.02.1995 г. и влиза в сила на 1.02.98 г.

Рамковата конвенция е изготвена като документ с програмен характер. Нейната цел е да начертае онзи минимум  (т.е. рамката) от мерки по закрилата на специфичните права на националните малцинства, пред който нито една държава ратифицирала документа, не трябва да слиза при изработването и прилагането на вътрешното си законодателство в областта на правата на своите национални малцинства.

Самото заглавие на документа-конвенция, предполага отчитане и съгласуване на интересите на две страни и в случая на държавата, от една страна, и на нейни граждани от малцинствен произход – от друга страна. Формата на документа дава възможност за избор на такива средства за закрила на националните малцинства, които да бъдат съобразени с исторически утвърдените национални традиции. Възможност към документа да имат право да се присъединят страни, които не са членки на Съвета на Европа.

Терминът „национално малцинство”, макар и наложил се в официалната административна и правна лексика на СЕ, е достатъчно двусмислен, спорен и поради това неизвестен. Терминът „националност” се идентифицира с „гражданство”. Българската позиция по темата е формулирана от представител на страната в комитета ad hoc. Изразено е становището, че „изборът основаващ  се на концепцията за политическа нация прави безпочвени опасенията, че българските граждани с различия в езика във вероизповеданието и етническата принадлежност  могат да бъдат разглеждани като национални малцинства, които представляват части от други нации.

Всички страни – членки на ЕС, в нормативната си уредба предвиждат спазване на следните видов права на лицата принадлежащи към националните малцинства: езикови, образователни, културни, религиозни, политически, социално-икономически.

При изработването на Рамковата конвенция, Съветът на Европа не посочва какви са възможностите за държавите да изразят своите несъгласия или съмнения относно текста – независимо от всеобщата подкрепа на нейния дух. Това дава възможност за резерви от страна на държавите, които те биха включили в своите ратификационни декларации. Към този факт трябва да се добави и установената вече липса на общо приемливо определение на понятието „национално малцинство”. Така при бъдещата ратификация се очертават два сериозни аргумента за „оттеглящи” уговорки от страна на отделните държави. Например част от тях отричат съществуването на такъв елемент  (национално малцинство) на тяхна територия, а втората група – тези, които признават такъв елемент, ограничават поетите от тях задължения в най-разнообразни формати.

България ратифицира документа през 1999 г. Основаната за разнопосочно  отношение към постановките на Рамковата конвенция се базират на факта, че в българската конституция няма конкретна норма, която да признава присъствие на национални малцинства в държавата.

В Закона за ратификация се потвърждава „привързаността на страната към ценностите на Съвета на Европа и желанието за интеграция тези европейски структури...”, както и ангажиментът на страната към политиката в защита на човешките права и на толерантност към лица, принадлежащи към малцинствата”. След като аргументира мотивите си за ратификация, народното събрание на Република България декларира, че ратифицирането и прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства по никакъв начин не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност”. С това на практика е изразена резерва към някои от правата, предоставени на националните малцинства.

Конституционния съд на Република България констатира, че действително в българското и международно право липсва юридически задължително, обвързващо Република България определение за термина национално малцинство, както и че Конституцията не дава определение на термина „национално малцинство”. Въпреки това конституционния съд обяснява някои от елементите на националните малцинства като казва, че „В самата конвенция определение на термина „национално малцинство” не е дадено. Като най-важни на идентичността на лицата, принадлежащи към национални малцинства чл. 5, ал. 1 от конвенцията сочи религията, езика, традициите, културното наследство, но това не е счетено за достатъчно за изработване на определението”.

Видно е, че тези елементи са отчетени в решението на конституционния съд.

Конституционния съд отбелязва, че термина “национално малцинство” не е чужд за българското законодателство. В конституционно правната ни традиция този термин е употребен в конституцията на Народна Република България от 1947 г.

Според Конституционния съд определение на това понятие  може да бъде извлечено и  от Международния пакт за граждански и политически права.

В конституцията на Република България е посочен принципът за равенство на гражданите пред закона чл. 6 ал. 2. Възниква въпросът на това изброяване? – дали то е примерно или изчерпателно? Отговорът, който се извежда от Конституцията е, че посочването на социалните признаци – раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, политическа принадлежност и т.н. е изчерпателно. В този смисъл е и Решение № 14 от 1992 г. на Конституционния съд. Извън обхвата на тези социални признаци остават възможни ограничения. По-точно искано е да се обявят за противоконституционни членове 7, 8, 9, 10 и 11 от  Рамковата конвенция. Решението е и те съответстват на конституцията на Република България. В мотивите на решението се казва: т. 7 „Съдът констатира, че съдействието в Българското и международното право липсва юридически задължително обвързващото Република България определение на термина „национално малцинство”....т. 9 „Съдът приема, че волята на договарящите се държави на този етап на международноправна уредба е да представи определението на съдържанието ù национално малцинство” на преценката на всяка договаря се държава....в т. 11 на своето решение Конституционния съд подчертава: Терминът национално малцинство е конвенциален т.е. не е правен, с ясна летална дефиниция и от там обхват на прилагане...и по нататък....До момента България все още не е определила съдържанието на понятието „национално малцинство” във вътрешното си право. Тоест, политиката ни е като  .... – съгласни сме с Рамковата конвенция, в които държави има национални малцинства да я прилагат.

В Разпоредбите на Конституцията на Република България се открива еднопосочност с целите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Например чл. 29 ал. 1 от КРБ забранява жестокото, безчовечно или унижаващо отношение, както и насилствената асимилация, в синхрон с чл. 5 ал. 2 от Рамковата конвенция. Конституцията дава право на гражданите, за които българския език не е майчин, да изучават и ползват своя език наред с официалния (чл. 36 ал. 2). Рамковата конвенция пък формулира прав за ползване на малцинствен език (чл. 10 ал. 1). Важно право на всеки индивид е правото на образование. В чл. 53 ал. 5 от Конституцията е закриляно правото на създаване на училища от граждани и организации по ред определен от закона. От формулировката „всеки има право на образование” е видно, че конституцията не допуска дискриминация в тази област, дава възможност за разгръщане на мрежа от учебни заведения за интересите на всички етноси. Посочените текстове се покриват с препоръките на чл. 12 ал. 3 и чл. 13 ал. 1 на Рамковата конвенция.

Така постепенно Република България съобразява и синхронизира своето законодателство в областта на малцинствената материя с основополагащите глобални и европейски документи в тази област и предприема редица практически мерки за гаранцията на правата на своите граждани от малцинствен произход. Механизмите, които осигуряват гаранциите за техните права, са Конституцията на страната и редица вътрешноправни документи, които предоставят свобода при упражняване на етнически специфики и многообразие.