Основни периоди в развитието на римската юриспруденция

Основни периоди в развитието на римската юриспруденция



Римското частно право, създадено от обичая, едиктите, закона, сенатусконсултите и императорските конституции, представлява съвкупност от абстрактно формулирани правни норми. Даже казуистичните норми на най-древното римско право не могли да бъдат формулирани без използването на известни абстракции, колкото и несъвършени и често пъти наивни да са били те.

Абстрактно формулираните норми не обхващат житейските отношения във всичките им конкретни проявления и многообразие. Тук именно се проявява правотворческата роля на римската юриспруденция, която трябвало да прилага нормите на римското право към конкретните случаи на живота. Във връзка с тази роля трябва да се изтъкне, че римската юриспруденция разкрива една характерна особеност: докато днешната юриспруденция се изгражда чрез решенията и съдебните актове на различните съдилища, същата в Рим е творческото дело на римските юристи, консултациите на юристите по повод отделни юридически казуси. За да се разбере същността на римската юриспруденция, трябва да се вземе предвид, че разрешаването на граждански спорове в Рим се извършвало от заклети съдии - частни лица, които обикновено не са имали юридическа подготовка. Римският граждански процес бил един организиран от държавата арбитраж. Заради това както страните, така и самите заклети съдии прибягвали до услугите на юристи, като търсели техните съвети и помощ. Едва през времето на Домината гражданските процеси били предоставени на съдии-чиновници, но по това време римската юриспруденция била вече в пълен упадък.

В най-дълбока древност тълкувателите на правните норми в Рим били жреците. Към тях са се обръщали желаещите да сключат някакъв правен акт или да водят процес, за да получат помощ и упътване. Съдействието на жреците в тези случаи било абсолютно необходимо понеже тяхното изкуство да тълкуват и прилагат правните норми било тайно и недостъпно за обикновените граждани. Но според преданието 200 години след създаването на Републиката, монополът на жреците в областта на правоприлагането бил ликвидиран. В края на IV в. преди Хр. някой си Гней Флавий (секретар на върховния понтифейс Апий Клавдий) публикувал сборник от искови формули, които станали достъпни до частните лица.

От началото на III в. пр.н.е. насетне юриспруденцията преминала в ръцете на светските юристи. Както жреците, те също принадлежали към най-висшата прослойка, най-често от тази на сенаторите и т.нар. конници. Когато редактирали в писмена форма правните актове на гражданите (cavere), и при насочването на гражданите при воденето на гражданските процеси (agere) и давали съвети за конкретните граждански казуси (respondere), те изхождали от разбиранията на своята класа.

Дейността на юристите по даване на съвети по конкретни юридичекси казуси и спорове (respondere) е най-важната. Такива съвети са търсели и заклетите съдии, съдебните магистрати, претори, курулни едили, губернатори, а юристите са давали своите знания безплатно. Печелили са почести, политическо влияние и възможност да бъдат избирани в числото на римските магистрати. Най-древните юристи тълкували буквално и строго формалистично подлежащите на приложение правни норми. И понеже не могли да отидат по-далеч от буквалния текст на правната норма, те не могли да намерят друг път освен този - новите отношения и обслужващите тия отношения правни актове, да ги вместват в старите шаблони, в закостенелите формули на древното формалистично право.

Тези примитивни методи на най-древните римски юристи не могли да обслужват задоволително нуждите на римското общество по времето, когато Рим достигнал разцвета на своята стопанска и политическа история - времето на предкласическото и класическото римско право. Голямото разширяване на държавната територия, натрупването на големи богатства и разрастването на търговския стокообмен предизвикали значително усложняване на имуществените отношения в Римската империя. От друга страна, при непрекъснатото засилване на робовладелската експлоатация класовите противоречия между робовладелци и роби се изострили, явили се различия между различните групировки на робовладелците - най-вече между нобилитета (поземлената аристокрация) и конниците (представителите на търговския лихварски капитал). При тази усложнена обстановка се наложило да се проявява по-голяма гъвкавост при разрешаване на споровете. Буквалното тълкуване на правните норми вече не било задоволително в много случаи. Налагало се да се прибегне към по-съвършени, по-изтънчени методи на тълкуване. Видният представител на класическата римска юриспруденция Целз формулирал новите разбирания на римските юристи в тази област по следния начин:
"Да знаеш законите, това не означава да владееш техните думи, но тяхната сила и власт".

За да овладеят "силата на властта на законите", римските юристи от епохата на предкласическото и класическото право прибягвали както до граматическо, така и до логическо тълкуване на правните норми.


могат да се споменат и двете форми на логическо тълкуване :

argumentum a fortiori - при дадената от закона възможност да се направи нещо повече може да се заключи, че е възможно да се извърши и нещо по малко.
argumentum a contrario - хипотеза обратна на предвидвната в закона. Ако закона забранява извършването на определени действия при определени условия, то при липсата на тези условия действията могат да се извършват.

прилагане на закона по аналогия : юристът разрешавал случая, като прилагал една норма, отнасяща се за друг случай, който обаче по признаците си се покривал с първия.

Източници на правото. Системи на действащото право



1) Основни източници на Римското право

>> Юридически обичаи
Правните обичаи са най-древният източник на римското частно право, още юристите от времето на класическото римско право са знаели това. Самите Дванадесет таблици представляват до голяма степен кодификация на обичайно право. От момента, в който обичайните норми са намерили място в Дванадесетте таблици, те се превръщат в писано право.

Римските юристи са нясно, че за да може да се говори за юридически обичай, е необходимо преди това да съществува обичай - правило за поведение, явило се като резултат на дългогодишно приложение. Но само по себе си това не е достатъчно, за да се схваща като правно обвързващо, имайки задължителност на закон. Тази мисъл е изразена в прочутия фрагмент на Юлиан за обичайното право:
"Древният обичай се зачита заслужено като закон и това е правото, за което се казва, че е установено от нравите. Тъй като самите закони ни свързват не поради друга някаква причина, а защото са били приети по решение на народа, основателно и това, което народът е одобрил без записване, обвързва всички."
Opinio necessitatis е съзнанието, че един обичай е правно задължителен и се е появило в резултат на това, че обичаят фактически се прилагал като правно задължителен и от правораздавателните органи в Рим. Обичай, който не бил в хармония с класовите интереси на римската робовладетелска класа, не могъл да стане правен обичай.

>> Закони
Законът в Рим е акт на народното събрание, с който се установяват правни норми. Гай в своите Институции говори, че закон е това, което народът нарежда и установява - Lex est quod populus iubet atque constituit. Закони в Рим издавали както народните събрания по центурии, така и тези по триби. Издаването на закона ставало по предложение на съответния магистрат, който имал право да свиква народното събрание (консул, претор и т.н.). То се произнасяло по внесеното предложение, като го приемало така както е внесено (без да го редактира) или го отхвърляло. Приетият закон се одобрявал от Сената.

Редица мерки осигурявали получаването на благоприятен за господстващата класа вот: 98 от всички 193 центурии били в ръцете на богатите; от всички триби 16 (а по-късно 31) били селски, 4 градски, а в селските триби повечето били едри поземлени собственици. Всяка триба и центурия се брояла за един глас, така че след получаване на необходимото мнозинство, до прибягване до гласуване на останалите единици не се е стигало.

Гласуването се е считало за редовно независимо колко гласоподаватели участват. Жреците, които присъствали и дори участвали в ръководството на народните събрания можели да прекъсват гласуването, ако решат, че има неблагоприятни религиозни знаменования.

Римските юристи са оставили различни кодификаци на законите, изхождащи от различни класификационни критерии: "Действието на закона е да заповядва, да запрещава, да позволява, да наказва" (Legis virtus haec est imperare, vetare, permittere, punire).
- Leges perfectae (съвършени закони) - които запрещават извършването на някакъв юридически акт под страх за недействителност;
- leges minus quam perfectae са тези закони, които без да обявяват за недействителен юридическия акт, който им противоречи, свързвали неговото извършване с определена санкция;
- leges imperfectae - нарушението на правната норма не е свързано с някаква санкция от самия закон, който я установява; lex imperfecta - установява само запрещението и не съдържа санкция и обикновено я е измислял преторът.

На издаваните от народните събрания закони били приравнени издаваните от събранията на плебеите плебисцити. Законите и плебисцитите били източник на римското право през време на Републиката и до нас са достигнали редица закони от това време, макар и фрагментарно (lex Papiria, lex Acilia repetundarum и др.). По време на Принципата законодателната дейност на народните събрания постепенно отпаднала. Но много време преди това голяма значение в Рим придобил един специфичен за римското право източник на правни норми - едиктът на съдебните магистрати.

>> Едикти на магистратите
През времето на Републиката те са били изключително важен източник на римското право, особено едиктът на градския претор. При всъпването си в длъжност, римските магистрати имали обичай да издават специални актове, наречени едикти, с които се представяли пред гражданите като изтъквали своите заслуги и обявявали своите проекти. Едиктите на съдебните магистрати и на градския претор ставали източник на право.

Едиктите са съдържали от какви правила ще се ръководят магистратите при изпълнението на своята служба и при какви предпоставки ще дават правна защита на гражданите. Така се създали edicta perpetua - постоянните едикти, прилагани през цялото време докато съдебните магистрати са в изпълнение на своите функции. Тъй като римските магистрати били избирани за една година, толкова е било и времето, през което са се прилагали edicta perpetua и то само в района, в който магистратът упражнявал своята юрисдикция. Наричани са постоянни само условно, за да се отличават от edicta repentina, които се издавали внезапно за оправдаване на някои непредвидени случаи. Edicta perpetua били написвани на дървени табели, излагани на достъпно място за публиката, а edictum perpetuum на градския претор бил изложен на форума, написан на бели дъски, откъде идва наименованието му Album.

Макар че при встъпването си в длъжност всеки претор издавал свой едикт, съдържанието на новоиздадения едикт не се отличавало от съдържанието на предшестващия. Една значителна част от разпорежданията на едикта (тази, която се оказвала подходяща от гледище на практическите изисквания) преминавала от един едикт в друг и образувала т.нар. pars tralaticia или edictum tralaticium (едиктът на предшестващия магистрат). Наред със запазеното, новият едикт съдържал и някои нови разпореждания, наречени pars nova. Тъй като неизменната част се запавала, а също и едиктите на провинциалните магистрати били повлиявани от този на градския претор в Рим, разпорежданията на съдебните магистрати постепенно се оформили като една цялостна система на т.нар. хонорарно или преторско право, което съществувало успоредно с цивилното право.

По времето на Принципата хонорарното право се оформило като цялостна правна система, която не подлежала на по-нататъшно развитие. Робовладелството съсреодотачава всички власти в свои ръце и е трябвало да ликвидира нормотворческата дейност на магистратите. При това положение неподлежащият на по-нататъшно развитие преторки едикт да бъде кодифициран. Кодификацията била извършена от видния римски юрист Салвий Юлиан по време на управлението на император Хадриан (134-138) и по негова поръчка. Тя не е достигнала до нас, но много включени в Дигестите фрагменти са извлечени от съчиненията на римските юристи, които коментират едикта. Това позволило на немския романист Леонел да реконструира едикта на Юлиан в неговите основни линии.

>> Сенатусконсулти. Императорски конституции
- Сенатусконсулти
По време на Републиката сенатът не е имал законодателна власт. Неговата власт в областта на законодателстването се е изчерпвала с това, че той подканвал съдебните магистрати и претора да уреждат с помощта на своя едикт известни положения, които налагали вземането на законодателни мерки.

Когато в Рим републиканските учреждения отстъпили място на тези на Принципата, функциите на сената се променили:
- станал законодател (постепенно и вероятно в началото на II в.);
- по времето на император Хадриан сенатът започнал да издава сенатусконсулти, имащи силата на закон;
- за издаването им не се обръща към съответния магистрат.

"Сенатусконсулт е това, което сенатът нарежда и установява, и то има силата на закон, макар и това да е било спорно" - Гай, Институции

Законодателната власт на сената не е могла да се наложи отведнъж. Императорът имал нужда от безволен посредник изразител на волята му и това станал именно сенатът. В исторически аспект са ни познати редица сенатусконсулти: Sc. Tertulianum, Neronianum, Macedonianum, oratio Severi и др., които уреждат различни въпроси от семейното, наследственото или облигационното право. По-старите законодателни актове на сената носят името сенатуконсулти, последвано от името намагистрата или императора, докато по-новите се назовават като предложения на съответния император. Това показва промененото отношение на владетеля към законодателната власт по времето на Северите (началото на III в.). Вече не е тайна, че императорът е този, който законодателства.

- Императорски конституции
Ето защо мястото на сенатусконсултите постепенно се взима от императорските конституции. Те са актове, издавани от императорите - това, което императорът установява с декрет или с едикт, или с писмо. Те са четири вида (Гай изброява три, без последния):
- едикти (за разлика от тези на магистратите, те имат действие в цялата страна и за времето, през което императора управлява);
- декрети (решения по конкретни дела);
- епистоли (рескрипти) - отговори по конкретни запитвания върху отделни юридически казуси;
- мандати (нареждания, които императорът отправял към своите чиновници, с административноправен х-р - заради това вероятно Гай не ги включва в своте изброяване).


2) Системи на римското право
- Цивилно право (ius civile)
Най-старата правна система, която регулира отношенията на гражданите в Рим. В Древен Рим то се нарича квиритско право, на името на древните жители на Рим - квиритите. То е създадено от обичая, от Дванадесетте таблици, от законите, а по-късно от сенатусконсултите и императорските конституции. То уреждало само отношенията на римските граждани помежду им. Древното цивилно право не могло да се оформи като завършена и разгърната правна система, повечето от неговите разпореждания са крайно казуистични.

- Хонорарно (преторско) право (от honor - чест)
Римското частно право било пригаждано към изискванията на робовладелската икономика не само чрез усвояване на практиката и обичаите на търговския обмен по пътя на ius gentium, но и чрез самостоятелна градивна работа на римските магистрати и най-вече на римския претор, насочена към изменяне на институтите на квиритското право. Тази дейност на претора се извършвала успоредно с изгражднето на ius gentium, най-важните реформи на претора, съставляващи същностна на преторското или хонорарно право, са извършени още II . и в началото на I в. преди Христа. Преторът изменял цивилното право и го нагаждал към променения икономически базис на Рим. Преторскотоправо действа успоредно с цивилното право.

- Право на народите - ius gentium
При развитието на робовладелската политика в Рим, при засилването на неговото икономическо и политическо могъщество след Пуническите войни, отношенията и връзките между римляните и чужденците се оживили значително. Наложително става налагането на правни норми, които да уредят тези отношения. Именно за тази цел е създадено главно през III и II в. пр. н.е. правото на народите - то уреждало отношенията между римляни и перегрини и перегрините помежду им.

- Императорско