Същност, източници и класификация на облигациите по римското право

Същност, източници и класификация на облигациите по римското право



1) Същност на облигационното отношение
Институциите на Юстиниан: "Облигацията е правна връзка, чрез която сме обвързани по необходимост да извършим нещо според правото на нашата държава."

Паулус: "Същността на облигацията не се състои в това да направи наша някоя вещ или наш някой сервитут, но в това да обвърже другиго към нас да даде, да направи или да престира нещо."

Римската облигация е санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна - длъжникът - трябва да извърши по отношение на другата страна - кредитора - определена престация*.

Облигационно отношение съществувало винаги между две страни - длъжник и кредитор. Обвързаността на длъжника била в определена насока, за определено време (ако няма такова, длъжникът можел да се откаже от облигацията). Кредоторът можел да иска изпълнение на задължението.

Предмет на облигациите е известно действие или бездействие на длъжника.

2) Източници
- Контракти
Съглашение, което поражда облигационна връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.

- Деликти
Неправомерни деяния, които нарушавали интересите на частните лица. Преследването им било предоставено на потърпевшите и се извършвало по реда на гражданската процедура.

3) Клафисикация
В Юстиниановата кодификация облигациите били договорни, деликтни, подобни на договорните (нямало съгласие на двете страни, но и няма деликт) и подобни на деликтните (няколко случая на отговорност, предвидени в преторския едикт: отговорността на този, от чийто прозорец било изхвърлено нещо; тази на лицето, на сградата на което била поставена някаква вещ, която застрашавала да падне и да причини вреди; тази на съдията, по вина на когото едната от страните изгубила процеса) - ex contractu, ex delicto, quasi ex contractu, quasi ex delicto.
_______
* престация - действие или бездействие


36. Същност, източници и класификация на облигациите по римското право
37. Престация. Понатие и класификационни критерии

1. Историческо развитие на облигационните отношения
В римското право /РП/ понятието за облигация постоянно се изменяло. Първо в неликвидната родова организация облигационните отношения все още не обслужвали размяната. Тогава облигацията се изразявала във физическо обвързване на длъжника. Наред с тази облигация по - късно се появила и "obligatio – iuris vinculum" - правна връзка .
Развитието на размяната довело довело до идеята за кредита. Първоначално създаваните по този начин връзки били само връзки на доверие между кредитор /от гл "credo" - давам нещо на доверие/ и дебитор /от "dehibeo" - притежавам чужда вещ/, но много скоро те били признати и от правния ред. Тази връзка се установила най- вече чрез спонзията- акт на религиозно обвързване.
По нататъшното развитие на облигационните отношения е свързано с появата на договорите – санкцията на облигационните отношения се насочила към имуществото на длъжника вместо къв неговата личност.
2. Същтност и елементи на облигационните отношения.
Облигация е правна връзка. Санкционирано от• правото отношение, по силата на което едната страна - длъжник трябва да извърши по отношение на другата - кредитор определена престация.
Облигационото отношение съществува винаги между две страни – кредитор и длъжник.
Свободата на длъжника е обвързана в определена насока и за определено време. Тази обвързаност престава да съществува с изпълнение на задължението.
Кредитор е тази страна на отношението, която може да иска изпълнение на задължението.
• "dare" - прехвърляне на собственост или на друго вещно право
"facere" -• други действия вън от прехвърлянето; установяване на собственост и други вещни права
"praestare" - "поръчителствам". Всички други действия с цел да се• погаси облигационно отношение.
3. Изисквания към престацията, за да е налице действително задължение
~ Да е възможна: "Impossibilium nulla obligatio est" – недействително е задължението за невъзможни неща. Но тя е невъзможна само, когато причините за неизпълнението и са обективни, при субективни причини тя се счита за възможна.
~ Да е определена или поне определяема;
~ Предмет на задължението трябва да е оценим в пари интерес на кредитора;
~ Да бъде позволена от правния ред;
§ В РП всеки тип облигационно отношение имало свой иск /actio/
Облигационото право е насочено към определено лице или лица.• Кредиторът, носител на облигационото право, могъл да предявява иск само срещу задължения или срещу задължените и от тях да търси изпълнение на задължението.
4. Естествени задължения – задължения, изпълнението на които не може да се търси чрез иск. Принадлежът най - вече на робите и подвластните. Не може да има юридеческа обвързаност, но съществува фактическа такава.
# "naturalis obligatio" – естествени задължения.
5. Източници на облигационите отношения
5.1 Контракти – съглашение, което поражда облигациона връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.
В текст на Гай се казва, че облигационите отношения се създават "re, verbis, litteris, consensu" - "чрез вещ, с думи, писмено, чрез съгласие"
В класическото Юстинианово право римските контракти са:
~ формални – съгласието се изявява в точно определена форма;
~ реални – освен съгласие се изиска и предаване на вещта;
~ консесуални – простото съгласие, изразено в каквато и да е форма е достатъчно;
5.2 Деликти – неправомерни деяния, които нарушават интересите на частни лица
5.3 Други източници
# "quasi ex contractu" /квази контракти/ - няма съгласие на двете страни, но няма и деликт
# "quasi ex delicto" /квази деликти/ - няколко случая на отговорност, приведени в преторския едикт

Правен акт и волеизявление. Унищожаемост и нищожност

Правен акт и волеизявление. Унищожаемост и нищожност


Волеизявление


Волеизявлението е основен елемент на правната сделка. За да има правен резултат трябва:
- волята да бъде изразена от дееспособно лице;
- лицето да е желаело резултата ефективно;
- волята да се изрази външно, чрез волеизявлението;
- волеизявлението трябвало да бъде направено и чрез конклудентни действия - постъпки, чрез които се прави недвусмислен извод за съдържанието на волята на правния субект.

Декларация - когато едностранното волеизявление следвало да се извърши пред орган на публичната власт.

Унищожаемост и нищожност:

Когато волята на една от страните била засегната от грешка, изтръгната с измама или насилие, се поставял въпросът за обезсилване на договора, поради опорочаване. То може да доведе до нищожност (договорът не поражда последици) или унищожаемост (договорът може да бъде отменен)

НИЩОЖНОСТ:
Нищожност на договора има при наличието на грешка. Грешката почива на една невярна представа за действителността. Грешката била от значение, когато изключва постигането на съгласие между договарящите. Т. е. когато засяга естеството на договора, предмета или договарящите страни.

а) Грешка относно естеството на договора: Когато една от страните искала да сключи определен договор, а другата искала да сключи друг. Напр. едната мислела, че сключва договор за заем, а другата 0 за влог

б) Грешка относно предмета на договора: когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет, а другата - за друг. Напр. купувачът смятал, че купува Стих, а продавачът - Тиций.

в) Грешка относно субстанцията на предмета на договора: когато купувачът смятал, че купува златна ваза, а продавачът - че продава медна. Има значение, когато е предизвикана с измама от отсрешната страна.

г) Грешка относно личносттта: изключвала съгласието и правела договора недействителен. Ако Гней мисли, че се договаря с Цезар, а всъщност се договаря с Антоний

УНИЩОЖАЕМОСТ: Унищожаемост на договора има, когато е налице измама или насилие.

а) Измамата опорочава постигнатото съгласие между страните. Лабеон дефинира измамата като хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител, по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за сключване на договора. Измамата започва да се взема предвид в края на Републиката.

Първоначално борба срещу измамата се водела със стипулацията de dolo, с която всеки договаряш обещавал да заплати на другия вреди и загуби в случай, че извърши измама.

В последното столетие преди настоящата ера преторът създал Actio doli - субсидиарен иск, който се давал от магистрата в срок от 1 година от деня, в който е разкриа измамата и само ако ощетеният нямал друго правно средство да премахне последиците й. Това е арбитрарен иск, който осъжда ответника да заплати причинените от неговата измама щети, в случай, че не изпълни поканата на съдията да върне това, което е получил по силата на опорочения договор.

С помощта на exceptio doli потърпевшият могъл да парализира винаги иска на противната страна.

б) Насилието било признато като основание, опорочаващо съгласието на страните в последното столети епреди новата ера.

Физическото насилие се свеждало към оковаването на някого във вериги или затварянето му в затвор, за да бъде накаран да сключи договор или да извърши някакъв юридически акт.

Психическото насилие представлявало заплаха срещу живота, честта или свободата на едно лице или неговите близки. За заплаха се приема тази, която могла да впечатли един твърд човек.

Преторският едикт дава на пострадалия от насилие или заплаха няколко правни средства:

restitutio in integrum - възстановяване на нещата в предишното им положение. В такъв случай вредоносните последици на опорочения договор се считали за ненастъпили.

actio quod metus causa - заплащане на четворната стойност на претърпяната щета. Могъл да се води срещу всеки, който е получил нещо по силата на опорочения договор. Искът е арбитрарен.

exceptio metus - ексцепция, която можела да отблъсне иска, предявен по силата на опорочения договор