Настойничество и попечителство

Настойничество и попечителство



При преждевременната смърт на съпруга или домовладелеца, поставяне под запрещение или лишаване от граждански права с присъда за много тежко престъпление, се поставя въпросът за учредяване на настойничество и попечителство над съпругата и непълнолетните деца. Настойник е можело да се назначи със завещание от pater familias, ако не е бил посочен такъв, настойник е ставал най-близкият законен наследник от мъжки пол, ако нямало и такъв - от магистрата, някой римски гражданин с добро име.

Настойникът е сключвал сделки в полза на поднастойния от свое име и за своя сметка, но като придобиел правата и поемел задълженията в своя патримониум, бил длъжен по силата на настойническото отношение да прехвърли материалните резултати от своето имущество в това на поствения под настойничество. Настойникът можел да отчуждава само такива имоти, които влизали в кръга на обикновеното управление на имуществото на пупила.

Когато непълнолетният навършил 7 години, той можел да сключва и самостоятелно правни сделки, но със съдействието на настойника си. То било давано под формата на auctoriatis interpositio.

При попечителството волята на попечителя съответно се е прибавяла към волята на подопечния, за да я валидира, т.е. попечителят е одобрявал или отказвал сключените от неговия подопечен сделки. Неговото съгласие не е било необходимо, ако подопечният се е обогатявал от сделката, а само когато е увеличавал дълговете си. В този случай евентуалният краен резултат се е проявявал направо в имуществото на поставения под попечителство.

Ето защо:
- настойник е назначаван на малолетните, понеже не съзнават свойството и значението на постъпките си, както и на жените поради "глупостта на пола".
- попечител е назначаван на непълнолетните, разточителните и безумните (но само когато имали т.нар. "светли интервали", в които се държат като нормални хора). Всичките категории са можели да сключват свободно сделки, с които да се обогатяват, докато когато става дума за придобиване на задължения, то това трябвало да става само с разрешението от техния попечител.

Пекулий и прекарий

Пекулий и прекарий



1) Пекулий (peculium)
Собственик на пекулия бил домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния сделки. Pater familias отговарял за сделките на подвластния, за които е дал съгласие, ограничено - до размерите на пекулия или до размера на обогатяването (за сделките, за които не е дал съгласие). Исковете, които били предоставяни от трети лица срещу pater familias, били actio quod iussu, actio de peculio et de in rem verso, actio tributoria.

Пекулият е такъв имот на робовладелеца, който той предоставял на някого от своите роби да го стопанисва и управлява. Обикновено уговорката е била робът да предава определена част от прихода от него на господаря, а останалото да прибира за себе си. Робовладелецът оставал собственик на пекулия и винаги можел да го отнеме от роба. И двамата имали интерес от пекулия - робът да прибира част от изработеното за себе си, а робовладелецът - да увеличава пекулия и имуществото си.

>> Свободно управление на пекулия - libera administratio peculii - робът може да се разпорежда с пекулия, да отчуждава имотите му, да поема задължения, без да е нужно да иска съгласието на господаря, той пък отговарял до размера на пекулия; искът, който трето лице можело да предявява срещу робовладелецът е actio de peculio et de in rem verso. И тук можело да се използва иска actio tributоria, по силата на който ако пекулият е недостатъчен да се плати на всички кредитори, господарят трябвало да го раздели съразмерно между тях.


2) Прекарий
(добавка от atanassoff, който не садист и не иска да гледа как студентите страдат, защото не могат да учат за римския прекарий )

Прекариумът представлява предоставяне на един имот, за да бъде ползван от т.нар. прекарист до поискване. Още в най-отдалечените времена на римската история на богатите и знатни римляни, които имали под свое покровителство бедни зависими хора, клиенти, давали на тези свои клиенти известни имущества в прекариум. Извършвайки този акт, патронът не поемал риск, защото всеки момент е могъл да отнеме онова, което е дал. Докато прекаристът бил лице, което се ползва с доверие, за патрона е било по-удобно да му предостави, защитата на своето владение. В момента, когато доверието престане, патронът отнема вещта, която е дал. Що се отнася до правната защита, РП е осигурявало такава не само на владеещият за себе си, но в някои случаи и на т.нар. деревативен владелец.