52.Погасителна давност – понятие, функции, приложно проле. Преклузивни и рекламационни срокове

І.Разяснителни бележки

Тъй като погасителната давност е една изключително разпространена фигура в гражданското право, то за нея могат да се даде следното определение:
1.Погасителната давност като юридически факт има в основата си един период от време (срок).
2.Погасителната давност като субективно право, което се поражда при проявлението на този срок + позоваването на него.
3.Погасителната давност като съвкупност от правни норми, които уреждат, както юридическия факт, така и произтичащото от него субективно право.
Като юридически факт погасителната давност представлява един период от време, през който не настъпват някакви обстоятелство, водещи до прекратяване на субективното право на вземане на кредитора, т.е. това е период от време, през който кредиторът бездейства, което дава право на законодателя да приложи определени правни последици, даващи възможност да се стигне до погасяване на това субективно право.
Срокът има различно значение в гражданското право:
а) в облигационното право срокът определя от кой момент субективното право става изискуемо/от кой момент могат да се приложат мерките на държавната принуда. Срокът има значение във връзка с погасяването на субективните права – изтичането на определен срок погасява правото на вземане;
б) при придобивната давност изтичането на определен срок от време води до пораждането на възможността на едно лице, което е владелец на дадена вещ, да се позове на придобиването й по давност;
в) времето е от значение и при давността;
г) определени права така са обвързани с определен срок, че могат да се упражняват само през неговото времетраене – напр. авторското право или преклузивните срокове в процесуалното право.
Срокът представлява определен отрязък от време, който се характеризира с начален и с краен момент. Срокът обаче може и да е точно фиксиран.
От гл.т. на това какво е съдържанието на съответните срокове те се делят на:
а) давностни срокове – давностният срок представлява период от време, определен по продължителност в закона, в течение на който, ако носителя на едно субективно право не го упражни или, ако не е погасено по друг начин, се погасява правото да се търси защита;
б) преклузивни срокове – преклузивният срок представлява период от време, с изтичането на който се погасява самото материално право;
в) рекламационни срокове – този срок е при срочните права (т.е. права, които могат да се упражняват само в определен срок). Срочните материални права се погасяват не, защото не са упражнявани, а тъй като упражняването им е ограничено в един определен срок, само по време на който съответното право може да се упражнява.
Сроковете могат да се установяват от закона, от съда (напр., когато има нередности в исковата молба), от администрацията, договорни срокове.
Сроковете биват и материално-правни, и процесуално-правни. 32 и сл. ГПК уреждат сроковете в процеса (когато сроковете не са установени от закон, те се определят от съда). В 72 ЗЗД също има срокове (там се определя броенето на сроковете).
Според правното действие на сроковете те биват:
а) срокове, свързани с пораждането на правно действие;
б) срокове, свързани със защитата на права;
Броенето на сроковете според 72 ЗЗД е следното (виж ги).

ІІ.Определение за погасителна давност

Видимо е, че първият елемент на погасителната давност е изтичането на някакъв срок. Но какъв е този срок? Проф. Таджер счита, че като юридически факт погасителната давност представлява установен в закона срок на кредиторово бездействие да търси вземането си.
Проф. Павлова смята, че това разбиране е тясно – вярно е, че изпълнението най-често става по инициатива на кредитора, когато бездействието му трябва да е правно релевантно, но не са рядкост случаите, в които изпълнението настъпва без да е искано от кредитора – напр., когато длъжникът се издължава без да му е искано изпълнение. Или пък, случаи, когато има възможност да се погаси вземането, но това зависи от волята на длъжника (напр. при компенсацията), или пък случаи, когато длъжникът е в състояние на обективна невъзможност да изпълни.
Т.е. според проф. Павлова погасителната давност представлява период от време, определен от закона, през който субективното право на кредитора не е погасено или казано иначе – не са настъпили юридически факти, които да погасят субективното право на вземане на кредитора.
Възниква следният въпрос: Какво става с изтичането на срока на погасителната давност? Би могло да има два варианта:
1.Да се погаси съществуването на субективното право.
2.Изтичането на погасителната давност не засяга съществуването на субективното право, материалното право на кредитора продължава да съществува.
Възниква оттук друг въпрос: какво тогава се погасява с изтичането на срока на погасителната давност? Проф. Таджер смята, че материалното право на иск като притезанието, в съществуването на субективното право няма. Той смята, че изтичането на давността и позоваването на нея води до прекратяването на процесуалното право на иск, но не и на материалното, защото просто такова няма.
Проф. Павлова пък счита, че притезанието е форма, фаза от съществуването на субективното право, че с изтичането на погасителната давност и с позоваването на нея, се прекратява възможността правото да се иска по принудителен ред, т.е. прекратява се притезанието.
Въпреки този теоретичен спор, правната същност на онова, което възниква с изтичането на погасителната давност, се свързва с възможността да се откаже изпълнение на кредитора.
Според проф. Живко Сталев пък, правната природа на погасителната давност е, че това е процесуално право, докато болшинството от авторите приемат, че става въпрос за едно материално право.
Въпреки различията, упражняването на това право да откажеш изпълнение на задълженията си, е потестативно право, т.е. с изтичането на погасителната давност за длъжника възниква потестативното право да откаже изпълнение на задължението си.
Не трябва да се набляга на това – какво става с кредитора, а на това – какво става с длъжника след изтичането на погасителната давност.
Погасителната давност всеобщо се разглежда като способност за погасяване на вземанията на кредитора (110 ЗЗД), но става въпрос за погасяване на задължението, докато вземането на кредитора може и да продължи да съществува (аргумент – 118 ЗЗД), т.е. изтичането на погасителната давност не променя нищо в положението на кредитора, не погасява вземането. За да се погаси вземането, е необходимо и още нещо – волеизявление от длъжника, че иска да се възползва от тази възможност да откаже да изпълни. Т.е. след изтичането на погасителната давност длъжникът може или да се позове на нея, или да си изпълни задължението, тъй като само по себе си изтичането на погасителната давност нищо не погасява.
Следователно правото, което възниква в резултат на изтичането на погасителната давност, няма преобразуващ характер – това е непритезателно, но и непотестативно право да се откаже изпълнението на задължението.
Правото на задържане също не е потестативно право (90, 91 ЗЗД).
Проф. Павлова е права за това, че с позоваването на изтекла погасителна давност длъжникът не може да погаси едно публично право на вземане, каквото е правото на иск.
Изводът е, че погасителната давност като юридически факт (разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства) не погасява правото на кредитора, а поражда материалното право на длъжника да откаже изпълнение, което е насочено към кредитора. Това обаче не е процесуално право, тъй като за изтекла погасителна давност може да се изразява и извън съдебно, а не само в един съдебен процес. Правоотношението е материално-правно, защото то произтича от материално-правното правоотношение между кредитора и длъжника.
Това, че възражението може да се упражнява, както съдебно, така и извън съда, не е странно, тъй като няма как по друг начин да се възрази на искането на кредитора, освен чрез възражение. Т.е. това право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност не е нито притезателно, нито потестативно и е част от едно облигационно правоотношение.
Докато възражението за задържане по 90 ЗЗД е дилаторно (временно), то възражението при изтекла погасителна давност е перемпторно (окончателно, завинаги).

ІІІ.Разграничение между погасителната давност и придобивната давност

Разликата между погасителната и придобивната давност се свежда до следното: докато погасителната давност е институт на цялото гражданско право, то придобивната давност е институт само на вещното право, способ за придобиване на вещни права (79 – 86 ЗС с препращания към ЗЗД). Т.е., след като е невъзможно обединяването на двата института, пороците продължават като се препраща от ЗС към ЗЗД.
Общото между двата института е, че става въпрос за срокове, правните последици не настъпват служебно, а само въз основа на волеизявление на заинтересувано лице. Разликата между двете е в съдържанието им – придобивната давност представлява упражняване на фактическа власт с намерението да се владее, докато погасителната давност е бездействие на кредитора.

ІV.Функции на погасителната давност

Безспорно е, че погасителната давност няма санкционираща функция – макар в крайна сметка да се достига до неблагоприятни правни последици за кредитора. Последният може да е и правомерен, съзнателно да не търси събирането на вземанията си, т.е. неупражняването на субективното право не е укоримо от правото.
Погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност, където позоваването на изтекла придобивна давност води до прекратяване правото на собственост за лицето, което не е упражнявало правото си.
Сроковете в крайна сметка създават дисциплина в гражданския оборот, тъй като стимулират кредиторите да упражняват правото си на вземане и допринасят за установяването на обективната истина.
От друга страна, неприлагането на служебното начало при давността, дава възможност неблагоприятните й последици да зависят от волята на длъжника (той може и да отрече да се възползва от изтеклата придобивна давност).

V.Преклузивни и рекламационни срокове

Освен за давностни срокове, в гражданското право се говори и за преклузивни и рекламационни срокове:
1.Преклузивен срок – поначало процесуалните срокове са преклузивни, т.е. прекратяват субективното право. В материалното право – напр. при потестативните права (87 ЗЗД) – правото да се развали договора се погасява с петгодишна давност. Или тригодишната погасителна давност да се унищожи договора по 32, ал. 2 ЗЗД. За разлика от тези искове, възражението не е свързано с някаква давност, а се измерва с това, дали не е изтекъл срока на иска за реално изпълнение на кредитора.
Прекратителният срок може да бъде установен с нормативен акт или от страните. За разлика от давностния срок, който поначало започва да тече от момента на изискуемостта, прекратителният срок започва да тече от момента на възникване на субективното право. Преклузивният срок тече между всички страни (erga omnes), докато погасителната давност тече само за кредитора. Друга разлика е, че преклузивните срокове не могат да бъдат спирани и прекъсвани, докато погасителната давност, при определени условия – може да бъде спирана или прекъсвана.
След като преклузивният срок прекратява субективното право, длъжникът, изпълнил по един преклузиран срок е изпълнил без основание и следователно може да си търси даденото без основание.
Друга особеност е, че поначало преклузивният срок се прилага служебно, като отказ от прекратителен срок е недопустим.
Преклузивен срок е този по 87, ал. 1 ЗЗД (т.е., ако длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си, поради причина, за която отговаря, то кредиторът може да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че, ако и след него не изпълни, ще смята договора за развален), срокът за отмяна на дарение по 227, ал. 3 ЗЗД – искът за отмяна на дарение може да се предяви от дарителя в едногодишен срок, от момента, в който са му станали известни основанията за отмяна, двумесечният срок за изкупуването на дяловете на останалите съсобственици от един от съсобствениците по 33 ЗС, шестмесечният срок за вписване на съдебното решение по ЗС и пр.
2.Рекламационен срок – рекламационният срок представлява период от време, установен с изрична правна норма, през който кредиторът е длъжен да предяви правото си пред длъжника за доброволно уреждане на дължимото задължение. Целта на този срок е да не бъде предявяван иск.
Такива рекламационни срокове се предвиждат в случаите, когато по отношение на длъжника масово се предявяват такива искове – напр. когато длъжникът е превозвач и е изгубил багажа.
Старият устав на БДЖ предвиждаше, че рекламационният срок е предпоставка, за да може да се предяви иска. Такива рекламационни срокове могат да се намерят в ЗАвТр и ЗЖПТр.
Действието на рекламационния срок е особено – според 105 ЗЖПТр право да предявяват рекламация срещу превозвача, имат онези, които имат право на иска срещу превозвача. 110 ЗЖПТр и 77 ЗАвТр казват, че давностните срокове се спират със започване на рекламационното производство / предявяването на рекламация спира давността до деня на писменото й отхвърляне или частичното й приемане, като при частично признаване на рекламацията давност продължава да тече за останалата спорна част от рекламацията. Трябва да се има предвид, че тук става въпрос за спиране на изпълнителната давност.
Давността бива искова или изпълнителна в зависимост от това, къде се предявява. Ако веднъж се предяви иск за изпълнение на задължението и ако не бъде уважен искът, давността спира да тече, но не се прекъсва. От момента на уважаване на давността, започва да тече нова – петгодишна давност. Тази нова давност е изпълнителната давност, която се дава, за да може да се упражни принудително изпълнение.
Рекламационният срок се установява от закона, като не може да бъде спрян или прекъснат. За спазването на рекламационния срок съдът следи служебно, като отказ от тях не е допустим. Както всички давности, така и тук правната уредба е императивна.
Възможно е давностният срок да започне да тече и след изтичането на рекламационния срок.
Правоприлагащият орган винаги трябва да тълкува дадена правна норма, дали визира преклузивен или давностен срок. Друго, което трябва да се отбележи е, че преклузивните срокове се отнасят само до придобиването на вещни права и следователно не могат да се погасяват по давност (59 и 67 ЗС). Напр. actio revandicatio или искът за обявяване на симулация в сделката. Но при вещните искове може да се направи възражение, че в резултат от изтекла придобивна давност владелецът е станал собственик. Предявяването на ревандикационния иск не е обвързано с давност, но насреща може да се направи възражение за придобиване по давност.

51.Действие от чуждо име без представителна власт – последици. Потвърждаване (ратификация) и последици от нея

Тази хипотеза е уредена в 42 ЗЗД, но и в 301 ТЗ, като разрешенията са различни.

І.Понятие
При действието от чуждо име без представителна власт има едно лице, което действа без представителна власт като мним представител (falsus procurator), още едно лице, което е мнимо представлявано и едно трето лице, с което мнимият представител сключва правна сделка или извършва правни действия.
Хипотезите, при които е налице мнимо представителство са различни:
1.Когато въобще не е имало представителна власт.
2.Когато е имало представителна власт, но тя е отпаднала с действие ex nunc, т.е. оттеглена е представителната власт.
3.С навършването на една определена възраст от лицето (18г.), което вече няма нужда да се представлява, тъй като е напълно дееспособно.
4.Когато представителната власт е отпаднала ex nunc поради унищожаване на сделката.
5.Представителна власт липсва и тогава, когато мнимият представител се представя за представител, без въобще да има представителна власт между него и представлявания.
6.Мнимо представителство има и тогава, когато представителят е надхвърлил границите на представителната власт.
Трябва да се каже, че мнимото представителство се различава от едностранното подставяне – докато при последното едно лице сключва правна сделка от свое име и за своя сметка, но в придобивния документ се вписва името на друго лице, като се разчита, че лицето, вписано в придобивния документ ще одобри сключената сделка, то при мнимото представителство е налице сключване на сделка/извършване на правни действия от един мним представител от името и за сметката (в интерес) на мнимо представлявано лице.
Мнимото представителство се различава и от воденето на чужда работа без поръчка.

ІІ.Последици от мнимото представителство

За да се изяснят последиците, които настъпват от представителната власт, е необходимо да се изследват правоотношенията, които възникват при него:
1.Сделката в отношенията между мнимо представлявания и третото лице – ако имаше действително представителна власт, то по силата й, правните последици от отношенията между представителя и третото лице би трябвало да задължат/да породят права за представлявания. Но тук, поради липсата на валидна представителна власт на представителя, правни последици за представлявания няма да настъпят.
Според някои автори, тук се касае за нищожна сделка, като само за нея (като изключение) е възможно в резултат на потвърждаване тя да се санира. Според други цивилисти в случая сделка въобще не е сключена, т.е. тя е нестанала, защото липсва не прости волеизявление, а липсва и страна (представлявания).
Обикновено обаче обяснението на правните последици от една такава сделка, се дава с висящо недействителните сделки – при сделката, сключена от мним представител състоянието е такова, че сделката би могла или да стане напълно нищожна, или би могла да стане напълно валидна. Нещо повече – тази хипотеза не може да се подведе под 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като при сделките с незавършен фактически състав, чиято нищожност се урежда там, става въпрос за направено волеизявление, засегнато от някакъв порок, докато тук воля изобщо няма. При сделките с незавършен фактически състав е възможно последващото добавяне на волеизявлението с действие ex nunc, докато тук ратификацията има действие ex tunc. От това следва, че волеизявлението по една сделка от чуждо име без представителна власт не е опорочено, волеизявление въобще липсва. Т.е. това е висящо състояние, като по този начин се оборва това схващане (макар и изключение от принципа), че нищожни сделки могат да се санират.
Няма обаче да има висяща недействителност при прекратяването на представителната власт, когато прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на третите добросъвестни лица (41, ал. 2 ЗЗД) – т.е. в случая мнимо представляваният ще бъде принуден да приеме правните последици от една такава сделка.

ІІІ.Ратификация (потвърждаване) и последици от нея

За ратификация говорим, когато действията на лице без представителна власт бъдат в последствие потвърдени от лицето, за което уж е действало и то с обратна сила. Докато конфермацията при една унищожаема сделка представлява волеизявление на действителния правоимащ, където едно лице е действало от свое име и в свой интерес, но представяйки една чужда вещ за своя.
Последицата от ратификацията е, че ще направи сключената без представителна власт сделка валидна. Докато при конфермацията (одобряването) хипотезата е друга – едно лице действа от свое име, като се представя напр. за собственик на една чужда вещ. Тази унищожаема сделка ще породи правно действие, ако истинският собственик на вещта даде одобрението си за нея. Тук това одобрение ще прояви действието си ex tunc, като се запазват като страни по сделката онзи, който се е представял за собственик на вещта и третото лице. Докато ратификацията представлява едно едностранно волеизявление на мнимия представляван, с което той потвърждава извършените от мнимия представител правни действия.
Основният спор тук е, дали ратификацията създава тепърва представителна власт или такава представителна власт не се създава. Проф. Павлова твърди, че не възниква такава представителна власт. Но потвърждаването като едностранна сделка означава, че не се очаква насрещното волеизявление нито от мнимия представител, нито от третото лице.
42, ал. 2 ЗЗД казва, че могат да се потвърждават всякакви правни действия, включително и такива, които нямат качествата на договори. Не е допустимо обаче да се потвърждават само част от извършените без представителна власт правни действия – те трябва или изцяло да се потвърдят, или да се откаже ратификацията им.

ІV.Форма и действие на ратификацията

Доколкото в 42, ал. 2, изр. 2 ЗЗД изрично е казано, че потвърждаването трябва да бъде извършено в същата форма, каквато е формата на упълномощаването за сключването на договора, то това е изискваната от закона форма, под която може да се направи потвърждаването.
Ратификацията действа с обратна сила, но 42 не казва нищо относно действието на потвърждаването. Тук и без изрична разпоредба на закона, действието на ратификацията е ex tunc, тъй като потвърждаването е едно обуславящо волеизявление, с нея не се навлиза в съдържанието на уговореното между мнимия представител и третото лице. Чрез ратификацията мнимият представляван просто приема, че действията, които са извършени от мнимия представител, ще настъпят в правната му сфера.

V.Срок за извършване на ратификацията

Когато мнимият представляван мълчи, това създава определена несигурност, която би могла да се избегне по следния начин:
1.Било, когато мнимият представител поиска в определен срок мнимо представляваният да потвърди или не сделката.
2.Било, когато третото лице каже, че вече няма правен интерес.
301 ТЗ обаче дава друго разрешение за срока, в който трябва да се извърши ратификацията – когато едно лице действа мнимо от името на търговец се смята, че търговецът е приел действието, ако не се възпротиви незабавно след узнаването. Тук мълчанието като изключение е приравнено на съгласие. Тук няма и срокове, давани от третото лице за одобрение на сделката.
Ако правните действия на мнимия представител не бъдат потвърдени (по 42 ЗЗД/301 ТЗ), то сделката ще е нищожна в отношенията между мнимия представител и третото лице. Ако правните действия бъдат потвърдени/има мълчание, то правните последици обвързват с обратна сила патримониума на мнимо представлявания.
Правни последици между мнимия представител и третото лице – тук сделката също няма да има действие, тъй като мнимият представител действа от чуждо име и следователно и с представителна власт, и без нея, представителна власт между двамата няма.
Възможно е обаче, когато стане ясно, че мнимо представляваният няма да потвърди, мнимия представител да приеме правните последици да настъпят за него. Тук третото лице няма да има правото да търси обезщетение, дори и да е добросъвестно.
Ако ратификация от страна на мнимо представлявания не последва, а мнимият представител също не желае правните последици да настъпят за него, то третото лице може да търси само негативни вреди от насрещната страна. Отговорността е за предварителен договор и това несключване на сделката все пак причинява някакви вреди на третото лице (най-малкото разноските по очаквания договор). Правоимащо да си търси обезщетение за негативни вреди е само добросъвестното трето лице.
Тук има една разлика – докато при пред договорната отговорност лицето, от което се търси отговорност трябва да е виновно, то тук, при мнимото представителство, не е задължително falsus procurator да е действал виновно.
Правни последици между мнимо представлявания и мнимия представител – правните последици между двамата ще се сложат по различен начин в зависимост от това, дали последва ратификация или не.
Ако има потвърждение, то отношенията между мнимия представител и мнимо представлявания ще бъдат както напр. по един договор за поръчка.
Ако не последва потвърждение, следователно извършените правни действия няма да имат никакви правни последици.