13.Субективно право – теории за същността му, понятие, значението на интереса. Правно задължение. Право на иск в материален смисъл

І.Теории за същността на субективното право. Правно значение на интереса. Правно задължение.
1.Теории за същността на субективното право
Терминът “субективно право” е основно понятие за Гражданското право. Въпреки това като съзряла категория то възниква едва през XVIII век. Преди това то е било непознато в правно-технически смисъл, а са се използвали конструкции, които го замествали.
През XVIII век се достига до идеята за субективното право благодарение на теорията на естественото право. Поради тази причина едната от теориите, които дават обяснение за същността на субективното право е именно теорията на естественото право. Според нея правата на хората са нещо вродено и естествено, принадлежащи им по рождение, а не са създадени от позитивното право. Задачата на позитивното право поради тази причина е да открие тези права, да ги санкционира и да им предостави правна защита.
След теорията на естественото право се появява т.нар. волева теория, според която субективното право не е нищо друго, освен отдадена от правния ред власт на неговия носител.
Тази теория е оспорена от Рудолф Йеринг, който обръща внимание на една нейна съществена неточност – носители на субективни права са и лица, на които правният ред не признава правно валидна воля.
В опита си да преодолее тази неточност, Йеринг формира теорията на интереса. Според тази теория, доколкото субективното право има за задача да удовлетворява определен интерес на индивидите, то не е нищо друго, освен правно защитен интерес.
През XX век, във връзка с набиращите сила колективистични идеологии, се появява и отрицателната теория, която отрича съществуването на субективни права. Неин автор е Леон Дюги, според когото субективните права не съществуват, доколкото индивидите в обществото имат предопределени социални функции, чрез които се отразява тяхното правно положение, а не чрез субективните права.
В България според преобладаващото разбиране, субективното право е предоставената и гарантирана от закона възможност на едно лице да има свое собствено поведение или да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти. Прототип на субективно право, върху което почива това определение е правото на собственост. В него могат да се видят и двете от посочените възможности – собственикът може да си служи с вещта както намери за добре, да я владее, да се разпорежда с нея и същевременно може да изисква от останалите правни субекти да не пречат да упражнява правото си на собственост.
2.Правно значение на интереса
Смисълът на субективните права е да удоволетворяват или да служат за постигането на определен интерес. В този смисъл те са само един инструмент, чрез който се постига удовлетворяването на определен интерес.
Обстоятелството, че субективните права са тясно свързани с определен интерес е провокирало един теоретичен спор, относно съотношението между интереса и субективното право.
2.1.Според едното становище, интересът е неразделна част от същността на субективното право. Без интерес субективното право губи опората си.
2.2.Според другият възглед, интересът не е органична част от субективното право, а е само цел, за чиято постигане субективното право е инструмент.
3.Правно задължение
Правното задължение се явява като вид логически антипод на субективното право. Правното задължение представлява правно установената необходимост за едно лице да спазва определено поведение, изразяващо в действие или в бездействие, или пък може да се състои в това, лицето да осъществи определен резултат с оглед задоволяването на нечий чужд, правно защитен интерес. Задължението може да се изрази и в поведението да се търпи някакво чуждо правно действие и резултатите, които то произвежда в сферата на задълженото лице. Това поведение е дължимо от задълженото лице по едно потестативно (преобразуващо) право – напр. правото на развод. Когато един от съпрузите го упражни, другият трябва да се съобрази с него независимо дали му харесва или не.
Между субективното право и правното задължение съществува взаимозависимост и обусловеност. Това е т.нар. корелативна връзка, която означава, че едно субективно право може да съществува като такова, доколкото кореспондира на определено, кореспондиращо му субективно задължение, както и обратното. Тази корелативна зависимост е ясно изразена при покупко-продажбата.
4.Право на иск в материален смисъл
Правото на иск в материален смисъл е въпрос с повишена трудност, тъй като съществува спор какво представлява притежанието и оттам дали възможността за принудително осъществяване изпълнението на едно субективно задължение е част от съдържанието на субективното право.
Тук всъщност става въпрос за два различни въпроса:
1.Какво се разбира под “призната и гарантирана възможност” като елемент от определението за субективното право?
2.Дали това е правото на правоимащия да иска от правно задълженото лице определена престация или това е признатата и гарантирана възможност да иска от държавните органи принудителна престация на дължимото?
Според едното разбиране, поддържано от проф. Витали Таджер и проф. Живко Сталев, в съдържанието на субективното право не се съдържа възможността за неговото принудително изпълнение, тъй като това е искане отправено до държавен орган, а не до отсрещната правно задължена страна.
Според другото разбиране, което се приема от проф. Мария Павлова, възможността на правоимащия да иска принудително осъществяване на дължимото от държавните органи, се включва в съдържанието на субективното право. Основният аргумент на тази теза е, че субективното право не е неизменно през целия период от своето развитие. При нарушаване субективното право преминава в “бойна готовност”. Но до този момент все още е възможно доброволно изпълнение на дължимата престация и субективното право съдържа в латентен период възможността за принудително изпълнение. Т.е. нарушаването на субективното право предизвиква качествена промяна в неговото съдържание.
Доц. Иван Русчев счита за вярно първото становище, тъй като под притезание не трябва да се разбира възможността изпълнението на субективното право да стане принудително, а възможността изпълнението на правното задължение да бъде поискано от насрещната страна, която да го изпълни доброволно.
Притезанието не е фаза, в която преминава всяко субективно право, то е самото субективно право, но това се отнася само до т.нар. притезателни права.
Според доц. Русчев не е вярно и твърдението, че едва когато бъде нарушено, субективното право се превръща в притезание. Като аргумент се използва 69 ЗЗД, от където следва, че, ако облигационните права са без срок на изпълнение, кредиторът може веднага да иска от длъжника дължимото, т.е. още с възникването си облигационното субективно право представлява притезание, макар да липсва каквото и да е нарушаване на субективното право. С настъпването пък на падежа, т.е. с настъпването на изискуемостта на субективното право, се поражда едно допълнително субективно задължение за кредитора и едно субективно право за длъжника, а именно – последният да получи още един срок за изпълнение на дължимата престация. От всичко това може да се извлече извода, че под притезание се разбира онази правна възможност, която показва същността на субективното право – титуляра на субективното право да може да изисква изпълнението на задължението.
Тук е важно да се отбележи, че, ако срокът за изпълнение на задължението е в полза на длъжника, то субективното право става изискуемо само след настъпването на падежа. Ако пък този срок е в полза на кредитора, последният може да изисква изпълнение на задължението и преди да е настъпил падежа, независимо от това дали длъжника може да изпълни дължимото или не. От това следва, че, ако срока за изпълнение е в полза на длъжника и кредиторът не може да иска дължимото, то следователно това субективно право не е притезание. А когато срокът е в полза на кредитора, т.е. когато той може да иска изпълнението на дължимото от задълженото лице и преди настъпване на падежа, то тогава е налице притезание.
Различия в цивилистичната доктрина има и във връзка с притезанието, когато се разглеждат абсолютните права. Според проф. Павлова абсолютното право възниква като непритезателно право. Така напр. според авторката вещното право възниква като притезателно право. Общото разбиране обаче е, че вещното право възниква като непритезателно, но се превръща в притезателно, като се наруши, защото при ненарушаване на вещното право, собственикът няма право да изисква нищо от третите лица. При нарушаване на вещното право, то от абсолютно става притезателно.
Абсолютното право (напр. правото на собственост) едва ли е притезателно, тъй като третите лица са длъжни да се въздържат от посегателство върху вещното право. Това задължение обаче не е от частно правен характер, а е олицетворение на общия публично правен принцип neminem laedere. 22, ал. 1 ЗЗД също урежда всеобща забрана.
Логическият извод е, че притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност, право имащия да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното право няма такова изискване, докато притезателното право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата престация. Т.е. когато субективното право е само призната и гарантирана възможност да имаш определено поведение, а не да изискваш такова. Вещното право е именно такова непритезателно право. Когато говорим за относителни субективни права (напр. облигационните права), то тогава субективното право вече е призната и гарантирана възможност за кредитора да изисква точно определено поведение от точно определен длъжник, т.е. това е притезание.
Следователно няма притезание като етап от развитието на субективното право, има само притезателни и непритезателни права.
Оттук разликата между абсолютните и относителните права е дали мога със свои собствени сили и средства, без чуждо съдействие, да осъществя своето субективно право (така е при абсолютните права) или не мога сам, без чужда намеса да осъществя субективното си право (такива са относителните права).
Притезанието не е състояние, с което се допълва едно съществуващо вече субективно право (аргумент в полза на това е 118 ЗЗД). Излиза, че след изтичането на погасителната давност не изтича и притезанието като възможност на кредитора да изисква доброволно изпълнение от длъжника. Но притезанието изчезва като призната и гарантирана възможност субективното право да бъде изпълнено по принудителен ред, а оттук и притезанието като възможност на кредитора да иска изпълнение от длъжника.

12.Гражданско правоотношение – понятие, обща характеристика, видове

Понятието “правоотношение”, заедно с понятието “субективно право”, е един от “трите кита”, върху които лежи всяка една правна система. Понятието за правоотношението не е единно и зависи от вижданията на различните автори.
Така например, според проф. Василев гражданското правоотношение представлява уреденото от нормите на Гражданското право конкретно интелектуално волево отношение между равнопоставени лица.
Проф. Диков възприема, че гражданското правоотношение е правната връзка между две или повече лица, по силата на която едното може да иска нещо, а другото е задължено да изпълни това нещо, като авторът не отрича, че това правоотношение може да е отношение между субект и обект (92, 97 и 98 ЗС).
Според проф. Таджер гражданското правоотношение е създадената въз основа на правна норма конкретна връзка между гражданско правни субекти и която правна връзка се поражда от съответни юридически факти и се състои от субективни права и правни задължения.
Според проф. Павлова гражданското правоотношение се определя като възникнала въз основа на правните норми от конкретен юридически факт връзка между равнопоставени правни субекти: физически, юридически лица и държавата, която връзка се състои от субективни граждански права и правни задължения.
В 92, 97 и 98 ЗС не се касае за отношения между вещи, а за способи за тяхното придобиване.
Според някои автори, правоотношението е правна връзка и това го отличава от фактическите отношения, които могат да съществуват и при липсата на правна норма. За да се уредят тези фактически отношения се създава гражданско правоотношение. В този смисъл гражданското правоотношение се разглежда като последица от действия на лицата, върху които са въздействали юридически факти. Или може да се каже още, че правоотношението е средство, чрез което нормата на правото въздейства върху обществените отношения.
Отделните правни средства, като субективните права и правните задължения, намират своята пресечна точка в обществото чрез юридическите факти.
Правоотношението има и много голям интелектуален заряд, тъй като то лежи в основата на всяка кодификация. Следователно мястото на правоотношението може да се определи като междинно звено между нормата, която предвижда определено поведение, което правните субекти трябва да имат и общественото отношение, върху което нормата въздейства посредством правното отношение.
Терминът правоотоношение може да се разгледа в два аспекта:
1.Като битие на субективните права и правните задължения – правоотношението възниква, след като се проявят субективните права и правните задължения и изпълнява функцията на една връзка между тях.
2.Правоотношението възниква, след като настъпи юридическият факт, но преди да са се проявили субективните права и правните задължения, т.е. между правните субекти първо възниква правното отношения.
Последното становище налага да се направи кратка критика на такова схващане, защото и правоотношението, и субективното право възникват едновременно от един и същ юридически факт. Факт е, че при абсолютните субективни права правоотношението възниква, след като субективното право се е осъществило (т.е. накърнено, нарушено е). Това съответства на виждането на “големия” правен теоретик проф. Бойчев, че абсолютното субективно право съществува извън правоотношението. Но новото правоотношение и новото субективно право възникват едновременно и не е аргумент, че субективното право поражда правоотношението.
От изложеното дотук можем да определим следните родови белези на правоотношението:
1.Гражданското правоотношение е вид обществено отношение.
Според проф. Павлова правоотношението свързва лица, признати от обективното право за правни субекти. правоотношението не може да се определи като взаимодействие между тези лица, защото това взаимодействие е необходимо за упражняването на правата и изпълнението на задълженията по правоотношението. Авторката приема, че това е връзка, която не винаги е правна.
Според проф. Бойчев това, което различава правната връзка от правоотношението е взаимоотношението, т.е. само при правоотношението има взаимоотношение между субективното право и правното задължение.
2.При правоотношението се касае за връзка между два или повече правни субекти.
3.Това е уредено от правото обществено отношение.
Видове правоотношения
Различаваме различни видове правоотношения в зависимост от критерия, чрез който открояваме различните техни свойства. Могат да се направят най-различни класификации, но ще разгледаме само две от тях:
1.Въз основа на това как са структурирани правата и задълженията в гражданското правоотношение, те биват:
1.1.Просто правоотношение – това правоотношение, при което има само едно субективно право и кореспондиращо му субективно задължение. От такъв тип е напр. правоотношението при договора за заем, където има субективно право на заемодателя да получи предоставената сума и насрещно задължение на заемателя да плати тази сума.
1.2.Сложно правоотношение – при него се открояват повече от едно субективно право и повече от едно противостоящо му субективно задължение. Такава е напр. покупко-продажбата, при която като минимум установяваме правото на купувача да получи собствеността и фактическото владение върху вещта. Срещу тези права противостоят съответните задължения на продавача – да прехвърли правото на собственост и да прехвърли фактическата власт върху вещта.
Много често в сложните правоотношения има двойнственост в качествата на участващите в тях страни. Тази двойнственост намира отражение в това, че освен положението на титуляри на права по правоотношението, страните са и носители на задължения по това правоотношение. В този смисъл много често сложните правоотношения проявяват двустранен характер. Така напр. повечето от облигационните, семейните и родителските правоотношение са сложни и двустранни.
1.3.Комплексно правоотношение – особеното при него е, че обхваща в една обща рамка един сноп от самостоятелни правоотношения, т.е. то е съвкупност от правоотношения, които са обединени от общ правопораждащ юридически факт и общност на страните, участващи в правоотношението. Такова е напр. членственото правоотношение в сдружение с идеална цел. В него се открояват следните правоотношения:
а) неимуществено организационно правоотношение, свързано с възможността на субекта да участва в управлението на дружеството
б) правоотношение от имуществен характер, което може да е свързано със задължението на субекта да участва във финансиране дейността на дружеството, плащайки членски внос
в) наличие на трудово правоотношение, ако е предвидено, че членството в съответното дружество, е предпоставка за сключване на трудов договор между субекта и дружеството.
Всичко това показва, че в рамките на едно комплексно правоотношение могат да влязат правоотношения, спадащи към различни правни отрасли.
2.В зависимост от начина, по който са определени насрещните страни по правоотношението, гражданските правоотношения биват следните:
2.1.Когато страните са точно определени, правоотношението има относителен характер. Такъв е случаят с облигационните правоотношения, където страните по договора са ясно индивидуализирани. Такива са и отношенията в семейното право, в наследственото право и т.н.
2.2.Когато едната от страните по гражданското правоотношение не е точно определена, тогава правоотношението е с абсолютен характер. Такива са вещните правоотношения, доколкото срещу титуляра на съответните субективни вещни права стои едно неопределено множество от насрещно задължени субекти.