8.Тълкуване на гражданския закон – понятие, правна уредба. Предмет и цел на тълкуването. Развитие на възгледите за тълкуване
Правно-логическото тълкуване предхожда прилагането на гражданско правния закон, поради което то се явява вторична дейност по отношение на правоприлагането.
Прилагането на закона представлява една преценка и подвеждане на фактите от действителността към хипотезата, диспозицията и санкцията на правната норма.
Тук възниква въпроса: кой може да прилага закона? В правната доктрина съществува спор по този въпрос – според едни автори законът се прилага само от държавните органи и то тогава, когато са нарушени правни норми, докато според други автори законът може да се прилага както от държавата, така и от всички останали гражданско правни субекти. 46 ЗНА предвижда, че разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, като под “прилагане” се разбира прилагане на закона както от съда, така и от гражданско правните субекти.
Под “прилагане” в широк смисъл следва да се разбира съобразяването с гражданско правната норма. В този аспект законът се прилага от всички гражданско правни субекти, включително и от държавните органи, защото това прилагането представлява упражняване на правата и изпълнение на задълженията, нещо, което се прави от всеки гражданско правен субект. Оттук следва, че в широк смисъл право прилагат всички гражданско правни субекти, т.е. това е спазването и прилагането на гражданско правната норма.
В тесния смисъл на думата, право прилагане извършват само определени държавни органи, овластени за това. В този аспект правоприлагането представлява преценката от страна на компетентните държавни органи за това, дали поведението на останалите гражданско правни субекти съответства с предписанията на гражданско правната норма. Следователно под прилагане на закона трябва да се разбира един тип правно-логическа дейност, при която фактите от действителността се подвеждат под хипотезата на правната норма.
В този смисъл, право прилагайки, се извършват няколко вида (типа) правно-логически дейности:
1. установяват се фактите (доказателствата)
2. търси се правната норма, която е относима към дадения случай, т.е. преценява се дали фактите от реалната действителност съответстват на юридическите факти в праната норма
3. на базата на тези факти се преценява каква част от тях ще намерят приложение към дадения случай
Нуждата от тълкуване на правната норма се налага, защото тя е общо правило за поведение, а конкретните факти, които трябва да се подведат под нея са специфични за всеки отделен случай. Това изисква при правоприлагането да се изясни точния смисъл на правната норма.
1.Определение за тълкуване – тълкуването представлява изясняване точния смисъл на нормативния акт (46, ал. 1 ЗНА). Всяка правна норма е някакъв тип съждение, което съдържа определена заповед, запрещение или овластяване. Именно извличането на този смисъл на законодателната воля се цели с тълкуването.
2.Белези на тълкуването:
а) тълкуването е деривативна мисловна дейност
б) тълкуването е обвързано от тълкуваната норма, т.е. предметът на тълкуването следва предмета на тълкуваната правна норма, в резултат на което се установява точното съдържание на изразеното в правната норма
в) тълкуването може да се разгледа и като научна дейност, в смисъл, че способите и средствата за тълкуване на една правна норма са строго определени.
Извличането на съдържанието на нормата може да се разгледа по два начина – като изясняване на нормативния акт за тълкуващия и като разясняване съдържанието на нормата и довеждането й до знанието на други лица.
Тълкуването е абстрактна дейност, която поначало предхожда правоприлагането, дейност, служебна по отношение на него, но тълкуването може да съществува и без правоприлагането. Докато правоприлагането не може да съществува без тълкуването. Парадоксално, но и самата норма, която урежда тълкуването (46, ал. 1 ЗНА) също се нуждае от тълкуване, което довежда до извода, че се тълкуват всички норми, независимо от това дали са ясни или не, за да се разбере техния смисъл.
Нуждата от тълкуване се налага поради следните причини:
1.От абстрактното формулиране на правните норми. Правната норма представлява правило, пригодено да се прилага по отношение на неопределен брой случаи, но в същото време, всеки от случаите, към които тя се прилага е уникален сам по себе си.
2.От употребата на специфични правни средства при формулирането на правната норма. За да може да бъде изведен точният смисъл на правната норма, е необходимо да се знаят отделните видове способи, чрез които се извежда точния й смисъл.
3.Правната действителност е изпълнена от много правни норми, създадени по различно време, изхождащи от различни casio legis и ratio legis, което създава възможност тези норми да си противоречат.
4.Нормативната уредба не може да обхване всички случаи, които се явяват в действителността – търсят се различни способи да се преодолеят празнотите в правото.
3.Предмет на тълкуването
Предметът на тълкуването е съответния нормативен акт като цяло, а в частност това са отделните негови разпоредби, в които се съдържа волята на законодателя. Тълкуваме разпоредбата, от която всъщност извличаме волята. Въпреки, че е очевидно, че предмет на тълкуването е нормативният акт и в частност разпоредбата, общоприето е, че предмет на тълкуването е правната норма. Но тази правна норма всъщност е резултат от тълкуването – тълкуват се всички части на разпоредбата, за да се извлекат всички части на правната норма.
4.Цел на тълкуването
Целта на тълкуването е да се въздейства върху поведението на правните субекти, да се доведе правната норма до знанието им и следоветално те да бъдат мотивирани да формират съответното правосъзнание.
Българската правна теория има основание да се гордее с един съществен принос към теорията на тълкуването. Този принос е заслуга на проф. Апостолов, който възприема и доразвива обективната теория за тълкуването. Основният спор дотогава е кое е меродавно при тълкуването – волята на закона или волята на законодателя. Безспорно е, че обективната теория е по-правилната при решаването на този проблем – тя възприема, че волята на законодателя е онова, което е записано в закона. Това е така, защото една правна норма трябва да обхваща хипотези, които много често законодателят не е имал предвид или не е могъл да обхване.
5.Нормативна уредба на тълкуването
Нормативната уредба на тълкуването се съдържа преди всичко в 46, ал. 1 ЗНА. Тълкувайки нормата, която урежда тълкуването, можем да извлечем изискванията, от които трябва да се водим, за да осигурим едно адекватно тълкуване на правната норма. В 46, ал. 1 ЗНА се съдържат поредността и критериите, използвани при тълкуването. Но тези критерии се използват за всички правни норми, независимо дали са ясни или не. Всички правни норми следва да бъдат тълкувани. Изводът, който можем да направим е, че при тълкуването, правните норми се подлагат на следните видове тълкуване:
-систематично тълкуване
-телеологично тълкуване
-принципите на правото (ratio legis)
-правилата на морала.
сряда, юни 10, 2009
7.Видове гражданско правни норми: императивни и диспизитивни; материални и процесуални; самостоятелни и несамостоятелни; абсолютно и относително определени. Прeзумпции и фикции
Може да се направят различни класификации на гражданско правните норми от езикова гледна точка, от логическа гледна точка и от гледна точка на различни правни критерии. Именно последните ни интересуват. Правните норми могат да се разделят основни според следните правни критерии:
1.Според приложното си поле
2.Според съдържанието си и
3.Според интереса, за който се установяват
1.Според приложното си поле (т.е. според действието си по отношение на случаите, по отношение на лицата и по отношение на територията) гражданско правните норми биват следните видове:
1.1. Според личното действие, те се делят на:
а) общи (ius comune) гражданско правни норми – това са например нормите на ЗЗД, които визират неограничен кръг гражданско правни субекти
б) специални (ius prioprium) гражданско правни норми – това са например нормите, съдържащи се в ТЗ, обхващащи онези правоотношения, едната страна по които задължително трябва да е търговец (286, ал. 1ТЗ)
1.2. По отношение на обхвата, който имат, гражданско правните норми се делят на:
а) общи гражданско правни норми – ЗЗД например се прилага спрямо всички видове продажби
б) специални гражданско правни норми – част III (329 – 336) ТЗ предвижда специални разпоредби за продажбите
1.3. По отношение на територията гражданско правните норми биват:
а) общи гражданско правни норми – действат на територията на цялата страна
б) локални (местни) гражданско правни норми – издават се от местните органи на държавно управление и имат действие само върху територията на съответното населено място
Тук трябва да се отбележи, че местният закон не отменя общия. Това може да стане само, ако отмяната не е изрично предвидена било в общия, било в локалния закон.
2. Според съдържанието си гражданско правните норми могат да се обособят по следния начин:
2.1. Според това дали една правна норма може да се прилага самостоятелно, без да е необходимо нейното действие да е обусловено от друга правна норма, гражданско правните норми се делят на:
а) самостоятелни – това са онези правни норми, чието действие не е свързано с наличието на други правни норми
б) несамостоятелни – онези правни норми, които могат да проявят своето правно действие само във връзка с други правни норми
Несамостоятелните правни норми от своя страна се делят на:
б1. отменителни норми
б2. тълкувателни норми – те имат за цел да изяснят тълкуваната норма
б3. норми, които съдържат в себе си принципи – това са например нормите, които съдържат в себе си легални дефиниции (110, ал. 1 и 2 ЗС)
б4. препращащи норми – препращането може да бъде както в границите на един и същи нормативен акт (63, ал. 2 ЗЗД препраща към разпоредбите на 244 и 255 ЗЗД) , така и към друг нормативен акт (84 ЗС препраща към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).
От гледна точка на начина на препращането се наблюдава пряко препращане (нормата, към която се препраща се прилага такава, каквато е – напр. 288 ТЗ към ЗЗД) и съответно препращане (нормата, към която се препраща, изисква да бъде нагодена с оглед институтите, към които се препраща – напр. 84 ЗС към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).
3. Според целта на правната норма (правно-логическото съдържание), гражданско правните норми биват:
3.1. заповядващи гражданско правни норми – създават задължения за положително поведение на адресатите си. Друг техен характерен белег е, че норменият им адресат е конкретно определен – напр. 187 и 200 ЗЗД.
3.2. забраняващи гражданско правни норми – създават едно задължение за отрицателно поведение или установяват задължение за въздържане от определени действия за адресатите си. Друг техен характерен белег е, че техни адресати могат да бъдат както конкретно определени лица, така и неограничен кръг от правни субекти – напр. 45 и 185 ЗЗД.
3.3. овластяващи гражданско правни норми – те предвиждат субективни права, които се изразяват в положителни действия за право имащия, т.е. създава му се една възможност да упражнява определено поведение – напр. 31 ЗС, 2 ЗЛС.
Много често обаче, тези правни норми са едновременно и заповядващи, и забраняващи или и овластяващи, и забраняващи.
4. Според това, дали прилагането на правната норма е необходима преценка или не, гражданско правните норми се делят на:
4.1. абсолютно определени норми (ius strictum) – при тях преценка няма (напр. 2 ЗЛС).
4.2. относително определени норми – по-голямата част от нормите в ГП са от този вид – 92, ал. 2 ЗЗД, 13 ЗЗД, 294 ТЗ;
5. Материални и процесуални норми:
5.1. материалните гражданско правни норми поначало нямат обратно действие.
5.2. процесуалните гражданско правни норми поначало имат обратно действие.
Материалните норми се прилагат от чуждестранния съд, докато съдът прилага онези процесуални правила, които спадат към неговото национално право.
6. Императивни и диспозитивни правни норми.
Гражданското право е царството на диспозитивните правни норми. Възможни са два критерия за това разграничение:
6.1. Според единия критерий, разликата между императивните и диспозитивните правни норми е възможността на правните субекти да се отклонят от предписанията на правните норми.
6.2. Според другия критерий, интересът е основанието за разделянето на правните норми на императивни и диспозитивни. Императивните правни норми се създават в интерес на цялото общество, докато диспозитивните правни норми се създават в частен интерес. Поради това императивните норми са от публично правен порядък, но това не означава, че гражданско правните императивни норми са публично правни норми.
Най-често обаче няма външен белег за отграничаването на императивни и диспозитивни правни норми, но има материи, където нормите почти винаги са императивни – напр. във връзка с правоспособността и дееспособността на правните субекти; нормите, свързани с формата на сделките; нормите, свързани със съдържанието на вещните права; наследствените редове (за последните – 5 и 9 ЗН).
Според предназначението си диспозитивните норми биват:
а) тълкувателни диспозитивни правни норми - Чл. 368 ЗЗД
б) допълващи диспозитивни правни норми - Чл. 127 ЗЗД
От гледна точка на това, колко страни могат да се отклонят от тях, диспозитивните норми биват:
а) диспозитивни норми с определени граници - Чл. 9 ЗЗД
б) диспозитивни норми без определени граници
7. Норми, които установяват презумпции и фикции:
7.1. Презумпции – чрез презумпцията (предположението) въз основа на установени факти и като се има предвид онова, което обикновено става при наличието на тези факти, се прави заключение за други, несъществуващи и неустановени факти. Презумпциите от своя страна биват два вида:
а) законни презумпции – те са едно предположение, което законът прави от един известен за друг неизвестен факт. Такива законни презумпции се съдържат например в 45, ал. 2 ЗЗД и в 2 ЗС.
От своя страна законните презумпции се делят на:
- оборими презумпции – при тях законът допуска да се докаже и противното – напр. 45, ал. 2 ЗЗД
- необорими презумпции – при тях не се допуска доказването на противното – напр. 109 ЗЗД
7.2. Фикции – тези правни фигури лежат върху очакването, върху онова, което се очаква да стане. При фингирането на един фактически състав се прикрепя настъпването на такива правни последици, които не са типични за него, а за друг фактически състав – напр. 2, ал. 2 ЗН.
Може да се направят различни класификации на гражданско правните норми от езикова гледна точка, от логическа гледна точка и от гледна точка на различни правни критерии. Именно последните ни интересуват. Правните норми могат да се разделят основни според следните правни критерии:
1.Според приложното си поле
2.Според съдържанието си и
3.Според интереса, за който се установяват
1.Според приложното си поле (т.е. според действието си по отношение на случаите, по отношение на лицата и по отношение на територията) гражданско правните норми биват следните видове:
1.1. Според личното действие, те се делят на:
а) общи (ius comune) гражданско правни норми – това са например нормите на ЗЗД, които визират неограничен кръг гражданско правни субекти
б) специални (ius prioprium) гражданско правни норми – това са например нормите, съдържащи се в ТЗ, обхващащи онези правоотношения, едната страна по които задължително трябва да е търговец (286, ал. 1ТЗ)
1.2. По отношение на обхвата, който имат, гражданско правните норми се делят на:
а) общи гражданско правни норми – ЗЗД например се прилага спрямо всички видове продажби
б) специални гражданско правни норми – част III (329 – 336) ТЗ предвижда специални разпоредби за продажбите
1.3. По отношение на територията гражданско правните норми биват:
а) общи гражданско правни норми – действат на територията на цялата страна
б) локални (местни) гражданско правни норми – издават се от местните органи на държавно управление и имат действие само върху територията на съответното населено място
Тук трябва да се отбележи, че местният закон не отменя общия. Това може да стане само, ако отмяната не е изрично предвидена било в общия, било в локалния закон.
2. Според съдържанието си гражданско правните норми могат да се обособят по следния начин:
2.1. Според това дали една правна норма може да се прилага самостоятелно, без да е необходимо нейното действие да е обусловено от друга правна норма, гражданско правните норми се делят на:
а) самостоятелни – това са онези правни норми, чието действие не е свързано с наличието на други правни норми
б) несамостоятелни – онези правни норми, които могат да проявят своето правно действие само във връзка с други правни норми
Несамостоятелните правни норми от своя страна се делят на:
б1. отменителни норми
б2. тълкувателни норми – те имат за цел да изяснят тълкуваната норма
б3. норми, които съдържат в себе си принципи – това са например нормите, които съдържат в себе си легални дефиниции (110, ал. 1 и 2 ЗС)
б4. препращащи норми – препращането може да бъде както в границите на един и същи нормативен акт (63, ал. 2 ЗЗД препраща към разпоредбите на 244 и 255 ЗЗД) , така и към друг нормативен акт (84 ЗС препраща към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).
От гледна точка на начина на препращането се наблюдава пряко препращане (нормата, към която се препраща се прилага такава, каквато е – напр. 288 ТЗ към ЗЗД) и съответно препращане (нормата, към която се препраща, изисква да бъде нагодена с оглед институтите, към които се препраща – напр. 84 ЗС към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).
3. Според целта на правната норма (правно-логическото съдържание), гражданско правните норми биват:
3.1. заповядващи гражданско правни норми – създават задължения за положително поведение на адресатите си. Друг техен характерен белег е, че норменият им адресат е конкретно определен – напр. 187 и 200 ЗЗД.
3.2. забраняващи гражданско правни норми – създават едно задължение за отрицателно поведение или установяват задължение за въздържане от определени действия за адресатите си. Друг техен характерен белег е, че техни адресати могат да бъдат както конкретно определени лица, така и неограничен кръг от правни субекти – напр. 45 и 185 ЗЗД.
3.3. овластяващи гражданско правни норми – те предвиждат субективни права, които се изразяват в положителни действия за право имащия, т.е. създава му се една възможност да упражнява определено поведение – напр. 31 ЗС, 2 ЗЛС.
Много често обаче, тези правни норми са едновременно и заповядващи, и забраняващи или и овластяващи, и забраняващи.
4. Според това, дали прилагането на правната норма е необходима преценка или не, гражданско правните норми се делят на:
4.1. абсолютно определени норми (ius strictum) – при тях преценка няма (напр. 2 ЗЛС).
4.2. относително определени норми – по-голямата част от нормите в ГП са от този вид – 92, ал. 2 ЗЗД, 13 ЗЗД, 294 ТЗ;
5. Материални и процесуални норми:
5.1. материалните гражданско правни норми поначало нямат обратно действие.
5.2. процесуалните гражданско правни норми поначало имат обратно действие.
Материалните норми се прилагат от чуждестранния съд, докато съдът прилага онези процесуални правила, които спадат към неговото национално право.
6. Императивни и диспозитивни правни норми.
Гражданското право е царството на диспозитивните правни норми. Възможни са два критерия за това разграничение:
6.1. Според единия критерий, разликата между императивните и диспозитивните правни норми е възможността на правните субекти да се отклонят от предписанията на правните норми.
6.2. Според другия критерий, интересът е основанието за разделянето на правните норми на императивни и диспозитивни. Императивните правни норми се създават в интерес на цялото общество, докато диспозитивните правни норми се създават в частен интерес. Поради това императивните норми са от публично правен порядък, но това не означава, че гражданско правните императивни норми са публично правни норми.
Най-често обаче няма външен белег за отграничаването на императивни и диспозитивни правни норми, но има материи, където нормите почти винаги са императивни – напр. във връзка с правоспособността и дееспособността на правните субекти; нормите, свързани с формата на сделките; нормите, свързани със съдържанието на вещните права; наследствените редове (за последните – 5 и 9 ЗН).
Според предназначението си диспозитивните норми биват:
а) тълкувателни диспозитивни правни норми - Чл. 368 ЗЗД
б) допълващи диспозитивни правни норми - Чл. 127 ЗЗД
От гледна точка на това, колко страни могат да се отклонят от тях, диспозитивните норми биват:
а) диспозитивни норми с определени граници - Чл. 9 ЗЗД
б) диспозитивни норми без определени граници
7. Норми, които установяват презумпции и фикции:
7.1. Презумпции – чрез презумпцията (предположението) въз основа на установени факти и като се има предвид онова, което обикновено става при наличието на тези факти, се прави заключение за други, несъществуващи и неустановени факти. Презумпциите от своя страна биват два вида:
а) законни презумпции – те са едно предположение, което законът прави от един известен за друг неизвестен факт. Такива законни презумпции се съдържат например в 45, ал. 2 ЗЗД и в 2 ЗС.
От своя страна законните презумпции се делят на:
- оборими презумпции – при тях законът допуска да се докаже и противното – напр. 45, ал. 2 ЗЗД
- необорими презумпции – при тях не се допуска доказването на противното – напр. 109 ЗЗД
7.2. Фикции – тези правни фигури лежат върху очакването, върху онова, което се очаква да стане. При фингирането на един фактически състав се прикрепя настъпването на такива правни последици, които не са типични за него, а за друг фактически състав – напр. 2, ал. 2 ЗН.
Абонамент за:
Публикации (Atom)