6. Действие на гражданско правните норми по време. Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения. Действие по място и спрямо лицата.
Под действие на гражданско правната норма се разбират следните измерения на правната норма:
1. Действие във времето
2 Действие в пространството
3. Действие по отношение на лицата
Преди всичко всяка правна норма проявява действието си неограничен брой пъти, винаги, когато е налице юридическият факт записан в хипотезата й.
Поначало правната норма действа и по отношение на неограничен кръг трети лица.
Правната норма действа неограничено и на територията на страната или там, докъдето се простира тя.
От всичко това следва, че под общо действие на правната норма следва да се разбира задължителността й и способността й да бъде прилагана спрямо първоначално неограничен брой лица и случаи.
Действието на една правна норма може да бъде погледнато от различни страни. В КРБ и 11 и 12 ЗНА е предвидено какво е общото действие на правната норма. Проблеми има със специалните правила за действието на правната норма (съдържат се в преходните и заключителните разпоредби на съответния нормативен акт).
1. Действие на правната норма по време
Относително елементарни са въпросите за влизане на закона в сила, неговото отменяне и суспендирането му.
Законът произвежда действие от един определен начален момент и прекратява действието си в друг краен момент. Ето защо важен е въпросът откога и докога действа един закон? Безспорно е, че гражданският закон съществува още при неговото изработване, но започва да действа едва тогава, когато влезе в сила. Важна предпоставка за влизането на закона в сила е да достигне до знанието на адресатите си, а предпоставка за това е разгласяването му. Основен начин за достигане на закона до знанието на неговите адресати е обнародването в Държавен вестник. По изключение (главно за местните норми), е установен друг способ за разгласяване – чрез местни средства за информация. Според 5, ал. 3 КРБ обнародването е необходимо условие, за да може един нормативен акт да влезе в сила.
Проверката затова, дали обнародвания текст съответства на съответния нормативен акт, приет от НС, е въпрос на нисшата критика на закона.
Изискването за обнародване на закона се свързва с необоримата презумпция, че редовно обнародваните закони в ДВ са валидно доведени до знанието на адресатите си, без значение субективното незнание на последните.
За да влезе гражданският закон в сила е необходимо също така да се даде възможност на адресатите да се запознаят с него. Периодът от обнародването на закона до влизането му в сила се нарича vocatio legis (преживяване на закона). Влизането в сила на закона става три дни след обнародването му в ДВ, освен, ако в самия закон не е предвидено друго. Пример за това е § 1 от Преходните разпоредби на ЗС.
А1. Отмяна на гражданския закон
С отмяната си законът загубва правната си сила. Това става само при предвидени в закона предпоставки – при продължително неприлагане на закона той не е отменен, защото отмяната на ucassio legis (основанието) не отменя закона.
Отмяната на гражданския закон става по два начина, в зависимост от това дали основанието за неговата отмяна се съдържа в самия него или на друго място. От своя страна основанията за отмяна, които се съдържат в самия закон биват два вида:
-ако има краен срок на действието на закона
-ако законът е създаден с някаква цел, която вече е постигната
Когато основанието за отменянето на закони не се съдържа в него, а в друг закон, става въпрос за един по-нов нормативен акт. По-нов закон е този, който по-късно е влязъл в сила. Нещо повече, трябва да се касае за по-нов нормативен акт, който е от същата или има по-висока степен. Това може да бъде и международен договор, който е влязъл в сила за Република България.
В зависимост от обхвата на отмяната тя бива частична или пълна. При частичната отмяна неотменената част действа заедно с новия закон, докато при пълната отмяна действа само новият закон.
В зависимост от целта на отмяната може да се отмени целия нормативен акт или само определени негови институти.
В зависимост от начина на отмяната, тя бива:
-изрична отмяна (abrogatio exoresa) – при нея новият закон изрично постановява кой стар закон или кои негови разпоредби отменя. Този вид отмяна е уредена в 11, ал. 3 ЗНА.
-мълчалива отмяна (abrogatio tatita) – новият акт без да указва изрично кои правни норми отменя, предвижда правила, уреждащи по различен начин хипотезите, които са уреждани досега от стария закон. Мълчаливата отмяна се основава на презумпцията, че в правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин. Правилото е Lex posterior derogat legi priori (по-новият закон отменя по-стария). В зависимост от характера на стария и новия закон (от това дали са общи или специални), се наблюдават следните отклонения и в двете посоки:
А1.1. Когато по-новият закон е общ той няма да отмени стария специален, ако това не е изрично указано в последния. При това положение остават да действат и двата закона.
А1.2. Ако новият закон е специален, поначало той не отменя стария общ закон, ако това изрично не е указано, а само стеснява приложното му поле.
А2.Спиране (суспендиране) действието на гражданския закон
Ако при отмяната, законът окончателно изгубва правната си сила, то при суспендирането има временно спиране действието на закона, т.е. законът остава в сила, но не действа по отношение на предвидените в него юридически факти. Суспендиране може да има например при законните мораториуми.
По-често обаче, суспендиране може да става, когато предстои въвеждането на една нова правна уредба, но тя не е влязла в сила (§ 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията).
Суспендиране е налице и когато един нормативен акт или негови разпоредби са обявени за противоконституционни. Актът, който е обявен за такъв не се прилага от деня на влизане в сила на решението на КС (151, ал. 2, изр. 3 КРБ).
А3.Обратно действие на гражданския закон
По принцип всеки граждански закон се създава, за да урежда юридически факти, които влизат след влизането му в сила и преди отмяната му. Т.е. гражданският закон има действие ex nunc. Поначало гражданският закон няма обратно действие (ex tunc) – 14, ал. 1 и 2 ЗНА.
Въпросът за обратното действие е предмет на много дискусии. Няма спор, че ex tunc е налице, когато новият закон се прилага спрямо юридически факти, настъпили преди влизането му в сила, за да им се предаде нова правна оценка. Характеристиките на това обратно действие са две:
А3.1. Новият закон пренормира тези юридически факти, фингира се, че той се връща назад във времето
А3.2. Преоценката на тези юридически факти и промяна на техните правни последици – т.е. факти, които не са били правнорелевантни при стария закон, стават правнорелевантни при новия закон (напр. валидизационните закони) или пък факти, които са имали действие при стария закон, биват лишавани от правно действие от новия закон (напр. Преходните и заключителни разпоредби на ЗППДО), или факти, които при стария закон са имали правно действие, остават правнорелевантни, но новият закон ги снабдява със съвсем други правни последици (§ 4 от Преходните и заключителни разпоредби на СК от 1968 г.).
Дискусията касае хипотезите, когато новият граждански закон включва при влизането си в сила и заварени висящи правоотношения и съществуващи юридически факти.
А4.Действие на гражданския закон върху заварени правоотношения
Разликата между обратната сила на гражданско правните норми и действието им върху заварените правоотношения е, че при обратната сила се касае за действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия граждански закон. Докато при действието върху заварени правоотношения се касае за юридически факти, които са настъпили до влизането в сила на гражданския закон, но не са завършили действието си. Принципът е, че юридическият факт придобива това правно действие, което му предписва новия закон, т.е. хипотезата тук е, че действието отново е ex nunc.
Новият граждански закон по правило поема под своето действие и бъдещите юридически факти, и юридическите факти, които той заварва, но не са се проявили. Тук действието също е ex nunc.
Възможна е и друга хипотеза, а именно т. нар. преживяване на отменение граждански закон – това е действие, противоположно на действието върху заварените правоотношения. Такива норми се съдържат в Преходните и заключителните разпоредби на ЗЗД (§ 7) и ЗС (§ 4). Съгласно §7 ЗЗД/§ 4 ЗС, правилата за продължаване на давността, предвидени в ЗЗД/ЗС не могат да продължат да текат при влизане в сила на новия закон. Тези две норми обаче предвиждат и действие върху заварени правоотношения – разпоредбите на новия закон могат да се прилагат, ако предвидения давностен срок в стария закон е по-дълъг от този в новия.
Други такива хипотези има, когато с влизането в сила на ЗЛС от 1948 г., възрастта за гражданската дееспособност става 18 г., а по стария закон тя е била 21 г. Лицата, които имат навършени 18 г., но не и 21 г., се обявяват от новия закон за гражданско дееспособни. Това е действие върху заварени правоотношение, но не и обратно действие на новия закон.
Пример за преживяване на закон дава § 152 от Преходните и заключителни разпоредби на ГПК.
2. Действие на гражданския закон в пространството
Гражданският закон действа върху цялата територия на Република България, въздухоплавателните и мореплавателните средства, които се намират под български флаг, върху територията на българските посолства и консулства. Тук трябва да се отбележи и действието на локалните правни норми (83 ЗМСМА).
3. Действие на гражданския закон по отношение на лицата
Поначало нормите с общо действие регулират отношенията на гражданско правно действие на лица, които са български граждани (включително и върху лицата, които са с двойно гражданство), върху чужденците в България и върху апатридите.

5. Значение на правилата на морала за ГП. Справедливостта. Съдебна практика и съдебен прецедент. Общи актове на ВКС.

1.Съдебна практика
Тук възниква въпроса дали съдебните решения са правни норми? Това е много дискусионен въпрос. Проблемът може да се разгледа по няколко начина:
А. Според едната теза, поддържана от проф. Витали Таджер, съдебната практика е източник на правни норми.
Б. Според другото становище, поддържано от проф. Мария Павлова, съдебната практика не е източник на правни норми.
В исторически план спорът започва с това, че правото се е развивало като система за решаването на правни спорове и източник на правото е била само съдебната практика. Впоследствие правото променя своя облик и то започва да се приема като лост за контролиране на обществото и следователно то не може да се остави в ръцете на съдията.
Ценността на съдебните решения идва оттам, че те представляват синтез от неограничени правила и норми, които не могат да се включат в правна норма.
Понятието “съдебна практика” се разбира в широк смисъл като всяка дейност на съда. Проф. Живко Сталев причислява към съдебната практика и решенията на КС. Тук се включват и общата и трайна практика, както и тълкувателните решения със задължителна сила на ОСГК на ВКС и ВАС и решенията на Пленума на ВС.
Според други автори обаче, само един съдебен акт не може да се приеме като съдебна практика.
Спорно е дали решенията на КС представляват съдебна практика, защото този орган не влиза в съдебната система. Не е източник на съдебна практика и трайната практика на съдилищата (60 ЗСВ).
Съдебната практика трябва да се разграничава от съдебния прецедент, който е източник на право в Англо-саксонската правна система.
Според преобладаващото становище, за съдебна практика се приемат тълкувателните решения на ОСГК и ОСНК на ВС, ВКС, ВАС. Задължителната сила на тези актове не е задължителна за правните субекти, защото просто такава не съществува и следователно правните субекти могат да се отклонят от задължителните за по-долните съдилища тълкувателни актове. Тълкувателните решения са нещо различно от нормативните актове, но те се признават за източници, поради синтеза, който съществува между тълкувателната норма и тълкувателното правило (41 ЗСВ).
2.Моралът и справедливостта като източници на ГП
Моралните норми заедно с правните норми образуват социалните правила за регулиране на обществените отношения. Моралът обаче, се формира бавно и има по-инертен характер от правните норми. Под морал се разбират онези възгледи, които обществото възприема за господстващи, за справедливи и на тяхната база се формират по-конкретни морални и етични правила за поведение. Моралните норми могат да се инкорпорират в правната система по два начина:
А. Някои от тях направо получават правна санкция и се превръщат в правни норми.
Б. Другите морални норми, които не са превърнати в правни, служат като допълнителен източник на правото, за критерий при прилагането на правните норми (например за определяне предмета на дължимото от длъжника).
Моралните норми са правнорелевантни, когато правна норма изрично препраща към тях. Изричното препращане може да бъде към правилата на морала или към добрите нрави, морални изисквания, които трябва да се спазват при реализирането на правоотношенията. Твърди се, че към добрите нрави се причислява и добросъвестността (12 и 63 ЗЗД). Добросъвестността не трябва да се разглежда като морална категория, защото е санкционирана от правото, придадена й е конкретно правно значение. Добросъвестността представлява незнание за определени обстоятелства, които лицето макар и да е могло да знае, не е длъжно да знае или очакваната степен на изразходване на интелектуални и физически усилия, които обществото е възприело за постигането на определен резултат. От това определение следва, че добросъвестността не трябва да се включва в морала.
Моралната категория добри нрави имат значение при тълкуването на правните норми (46 ЗНА) и при запълване на празнини в правото (46, ал. 2 ЗНА).
От друга стана, моралът, заедно с императивните правни норми са двете граници, до които законодателят скрепява волите на страните, но дотолкова, доколкото не противоречат на морала и на добрите нрави.
Още по-спорен е въпросът за справедливостта като източник на ГП. Според някои автори справедливостта е правило за поведение, което е адресирано към правоприлагащия орган (съда). Следователно, имайки предвид това правило и своята представа за правилно, правораздавателният орган се произнася. Това е предвидено и от законодателя – 52 ЗЗД и 130 ГПК.
Справедливостта не стои сред източниците на облигационните отношения, тъй като не е ясно какво се разбира под справедливост – дали еднакво да се третират еднаквите случаи (в този смисъл справедливостта не е източник на правото, защото не съдържа отделен материален принцип на правото) или пък справедливостта се олицетворява с правилността, т.е. господстващото в едно общество разбиране за това кое е правилното правило (в този случай справедливостта не се различава от морала и следователно също не може да бъде източник на ГП).