Понятие за народ. Теории по въпроса

Глава осма
Народ
1. Понятие за народ. Теории по въпроса


От правно гледище - "народ, това е сборът от всичко поданици на държавата" (Владикин [12,256]). В този сбор се включват и тези, които временно пребивават в чужбина. Поставя се въпросът дали към понятието "народ" трябва да се включват и тези българи, които живеят постоянно извън страната, но по правилата на двойното гражданство са и български граждани. Смятаме, че те също могат да бъдат включени в категорията "български народ", както от правна гледна точка (българско гражданство, избирателни права), така и поради тяхното национално самосъзнание, чувството им за принадлежност към народа.
Понятието "народ" неизбежно налага разглеждане въпроса и за нацията, а исторически - тя произхожда от племето. Под племе се разбират множество семейства, произхождащи от един праотец, събрани по време и място, при една определена, макар и примитивна организация. Народът е съединение на няколко сродни по кръв и култура племена - казва Владикин, въпреки, че историята и то тъкмо българската, показва, че сродяването може да се осъществи и между съвършено различни и даже противоположни по тип, раси и пр. племена. Всеки случай белезите на нацията са: общ племенен (ако не общ расов) произход, обща религия и език, обща външна среда, обща държава, общи обичаи и традиции, обща култура.
По понятието "нация" са се изказали много автори. Манчини (1851 г.) посочва, че нацията е "едно естествено общество от хора, свързани чрез еднаквостта на земята, на произхода, на обичаите, на езика, образувано от съвместен живот и от съзнанието за социална общност".[12,262] Социологът Алфред Фирканд отбелязва, по проблема еднаквостта на езика и изобщо на културата, действителните отношения на общуването и на личния досег. Ерн Ренан пише: "една душа, един духовен принцип, едно духовно семeйство".[12,275] Морис Ориу определя нацията като "групиране на първични етнически образувания, у които продължителното съжителство в една и съща земя, съчетано с известна общност в расата, езика, религията и историческите спомени, са създали една духовна общност, която служи за основа на една по-висша формация.[12,282] Ернс Хесе посочва: "Една общност от хора, които имат еднакъв произход, говорят един и същ език, минали са през едно общо културно и политическо развитие, имат съзнанието, че принадлежат към едно цяло".[12,282]
Както се вижда, от множество определения съществуват, открояват се общи виждания за белезите на една нация - общ произход, език, култура.
На пръв поглед между народ и нация има сходство. Това е напълно вярно, ако съпоставяме една нация с народа й. В този случай има не сходство, а тъждество. Но един народ исторически може да се образува от хора, принадлежащи на различни нации. Един от типичните примери е американският народ. Тогава, къде е отликата? Кое е най характерно за понятието "народ"?
Теорията на естественото право разглежда народа като съвкупност от индивиди, подобно на атоми, които образуват едно механически споено тяло: един общ агрегат. Целта на държавата е да осъществява личните права на отделните индивиди; тя съществува за тях. От своя страна индивидите участват в управлението като колективни органи (в избори, референдуми).
Историческата школа отрича атомистичния характер на народа и го разглежда като едно органическо цяло, със собствена воля, независима от волята на съставляващите го индивиди.
Юридическата школа употребява понятието "държавен народ". Тя приема народа като формално-правна колективност на поданиците на дадена държава. Единството на народа се обосновава само с единството на правовия ред.
Фашисткото схващане за държавата и за народа-нация се определя като органично-универсално. В Лаворската харта от 1927 г. е посочено, че "италианската нация е един организъм, който има цели, живот и средства за действие, по-висши по цели и трайност от тези на отделните или групирани индивиди, които я съставляват. Тя е единство морално, политическо и стопанско, което единствено се осъществява от фашистката държава".[12,282] Мусолини през 1927 г. беше изразил ясно мисълта си: "Всичко за държавата, нищо извън държавата и нищо против държавата" - една добре дефинирана мисъл за тоталната държава.[12,298]
Националсоциализмът подкрепяше същите идеи с добавката за расовата чистота на нацията. Проф. Хъон писа: "За нас, противно на либералната държава, където народ значи аритметически сбор от поданиците на един народ - народ е германската народна общност, която е изградена върху расова основа и е предвождана и ръководена от водача".
От изнесените възгледи може да се направи извод, че ако излезем извън руслото на правното понятие за народ като сбор от поданиците на една държава, от философско гледище трудно се прокарва границата между понятията "народ" и "нация". Белезите на нацията, са и белези на народа
От държавнополитическа гледна точка интересно e схващането на Русо за народа. Според него членовете на държавата, взети колективно, се наричат народ; когато поотделно участват в суверенната власт те са граждани, а като подчинени на законите на държавата - поданици. Йелинек поясняваше, че народът е субект на държавната власт, но и обект на тази власт. За народа като субект на държавната власт има две основни разбирания: а) народът като суверенна личност - той е колективна личност, със свой живот и своя воля, която не е механичен сбор от частните воли на гражданите. Тя е обладател на суверенитет, защото в нея суверенните индивиди са вложили своите естествени права, свободата да се самоуправляват. Народът само делегира упражняването на своя суверенитет. В основата на тази теория е естественото право.
Второто разбиране разглежда народа като държавен орган. Суверенитетът, според него, е на държавата. Народът няма първичен суверенитет, защото само чрез държавата става държавен народ, а вън от нея е само една социална реалност. Народът няма права, различни от държавата, а само тези права, които държавата му е отредила, Народът е орган на държавата, нейно законодателно и избирателно тяло.

Теории за същността на територията

3. Теории за същността на територията


Съществуват различни теории за територията:
а) Патримониална. Абсолютните монарси разполагали с територията на държавата като със своя. Те имали право да я продават, залагат, подаряват, разменят и пр. Тази тенденция е била налице и при феодалната монархия. Според тази теория, правото на управление произтича от правото на собственост върху територията. По този начин собствеността и властта се сливат. Но това не е категорично правило. Прави се разлика между частните имоти на монарха, придобити с негови лични средства, по частноправен ред и територията, която той владее именно като монарх. Така се заражда възгледът за публична и частна собственост.
След Френската революция се обявява, че територията не може да бъде частна или династическа собственост и това се възприема от всички европейски държави.
б) Гербер твърди, че територията е веществен обект на държавната власт, но отношенията на територията и властта съставляват обект на публичното право, което дава възможност на властта да разполага с територията.
в) Лабанд изтъква, че съществува държавна власт в територията (върху хората) и върху територията. Държавата подчинява на своята власт и самата територия като обект-земя. В този смисъл тя има право да я отстъпва, продава и пр., вкл. да я употребява за общи цели. Властта е едно свойство на територията.
г) Фрикер твърди, че територията е един момент в същината на държавата. Следователно, тя не е неин обект. Тя е географско пространствено проявление. Държавата не може да придобива или губи територия, а само се увеличава или смалява по пространство. Той заключва, че територията е пространствената граница на държавната воля, а териториалното върховенство е упражнената държавна власт в границите на територията. В същия смисъл, седем години преди Фрикер, руският юрист Незабитовски пише: "Държавата властва в пределите на територията, но не над територията, и територията не е предмет, а предел на държавната власт".
д) Йелинек разглежда територията двойствено: тя е елемент на държавата и същевременно обект на държавната власт. Държавата е юридическа личност и следователно - правен субект, а територията се включва в държавата. Тя развива властта си над цялото териториално население. Само в този смисъл държавата има свой субект - територията. Властването над територията е империум, т.е. власт над населяващите територията хора. Териториалното върховенство не е самоцелна функция на държавната власт, а се покрива с нея. Следователно, територията не е самостоятелен обект на държавната власт.
е) Съществува теория за пространствената компетентност. Според нея територията е мястото, в което един правов ред действа.
ж) Дюги твърди, че "територията не е необходим елемент за образуване на държавата"; едно политическо разграничение (между управляващи и управлявани - което е същината на държавата) може... да си представим и в едно общество, което не е установено върху определена територия".[12,242]
На това разбиране реагира Борнхак с примера за номадските племена, които могат да образуват само неразвити държави. Поддържа го Бунчли, който сочи, че при напускане на територията държавата изчезва и народът е в несигурно преходно състояние, в "предверието на държавата". От своя страна, вече посочения Фрикер, приема понятието "променлива територия" (иначе, според него, номадските племена имат единен ред и единни органи).
3) Според проф.Владикин [12,256]:
- територията е конститутивен елемент на държавата;
- територията не е субект и обект. Тя не може да се отдели от държавата. Без нея тя е къс от земната повърхност;
- територията е пространство, върху което се упражнява първична и върховна държавна власт;
- правото на държавната власт да разполага с територията си се извлича от правната същност на самата власт като върховна и принудителна. Следователно, тя може и да се разпорежда с имотите на гражданите.
Основните въпроси на територията са конституционно закрепени. Тяхната важност извежда територията на челно място в Търновската конституция. Първите три нейни текста уреждат административното деление на територията (на окръжия, околии и общини), а също нейната промяна. Промяната е предвидена в три главни форми: намаляване на територията чрез отстъпването й на друга държава; уголемяването й чрез включване на други територии към нея и трето - заменяне на част от територията на царството с друга. Тези форми могат да се прилагат само с решение на Велико народно събрание. Народното събрание, което е обикновено, може да решава само един въпрос, свързан с територията: изправяне на граници и то на места, които не са населени. Инициативата за решаване на посочените териториални въпроси е на царя, респ. на регентството.
Втората българска Конституция (1847 г.) предвижда същите форми на промяна на територията и предоставя тяхното решаване на обикновено Народно събрание (чл.17, т.5). По идентичен начин, но по-глобално е решен въпросът в Конституцията от 1971 г. В правомощията на Народното събрание, посочени в чл.78, се включва и правото да "решава въпросите за изменение на границите на Народната република". По-разширено се разглеждат въпросите на територията в действащата Конституция (1991 г.). В чл.2 се съдържат три принципа:
а) България е единна държава (проста, унитарна), т.е. държава с една върховна власт, която се простира върху цялата територия;
б) последица от първия принцип е, че в страната не се допускат автономни териториални образувания, което е изрично провъзгласено;
в) териториалната цялост на Република България е неприкосновена - с този принцип се утвърждава държавният суверенитет.
Конституцията възлага на Великото народно събрание изключителното право да решава въпроса за изменение на територията и да ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения (чл.158, т.2).