Тема № 3 Понятие за източници на МП. Особености на нормотворческия процес. Видове източници на МП.

Тема № 3 Понятие за източници на МП. Особености на нормотворческия процес. Видове източници на МП.

Понятие за източници
Източниците в МП могат да се определят като форми, в които съществуват нормите на МП. В доктрината по МП често източниците се делят на материални и формални.
Формални – форми, в които съществуват правните норми.
Материални – социални явления, които оказват влияние върху процеса на създаване на правните норми. Това могат да бъдат различни социални норми, правосъзнанието, материалните условия на живот на обществото. Терминът материални източници се отнася до процеса на създаване на нормите на МП. Става дума за обективни условия, които обуславят волеизявлението на субекта на МП.
Тук използваме понятието източници в т.нар. формален смисъл.
В МП не съществува изчерпателно изброяване на неговите източници. Обикновено изследването на въпроса започва от Статута на Международния съд на ООН. В член 38 на статута са изброени източници на МП:
“ 1. Съдът, чиято функция е да решава в съотвествие с международното право – спорове, отнесени до него, прилага:
а) международните конвенции както общи, така и специални, които установяват правила, изрично признати от спорещите държави
б) международния обичай като доказателство на общата практика, призната като право
в) общите принципи на правото, признати отцивилизованите нации
г) под резерва на разпоредбите на член 59, съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори на различните нации като помощни средства за установяването на правните норми.
...”
Извън изброеното в Статута остават юридически задължителните актове на международните организации, които също съдържат права и задължения за субектите на МП.
От понятието “източник на международното право” е необходимо да отграничим понятието “източник на международноправни задължения”. Второто понятие е по-широко и включва едностранните актове, с които се поемат международни задължения и решенията на международните съдилища, на международните арбитражи или други форми на уреждане на спорове, чиито окончателни изводи спорещите субекти са признали за задължителни.

Особености на нормотворческия процес
Особеностите се определят преди всичко от участващите в нормотворческия процес субекти. Най-значителен брой норми в МП се създава от суверенните държави. Суверенното равенство между държавите като основен принцип на МП допуска налагането на задължения на една държава само с нейното изрично съгласие.
Принципът на суверенното равенство на държавите се състои от два елемента:
Зачитане на суверенитета – държавите притежават суверенитет от момента на своята поява. Суверенитетът им принадлежи, независимо от каквото и да е външно волеизявление.
Равнопоставеност - следствие е от суверенитета и го допълва с признаване на юридическото равенство между държавите.
С налагането на принципа на суверенното равенство се появяват и първите теоретически обяснения на нормотворческия процес в МП.
Хуго Гроций смята, че съществува право, което се създава с общото съгласие на държавите. Според него МП е право, регулиращо отношенията между държавите или техните владетели, като източник на правото е природата, създадена по законите божии. Главни източници на МП във формален смисъл той счита, че са обичаят и договорът.
Емер де Вател продължава същата логика. Различава естествено от позитивно право (позитивното право е произволно или право, което се поражда от съгласието на народите). Позитивното право се дели на доброволно (извежда се от презюмираното съгласие), конвенционно (от ирично заявеното съгласие) и обичайно (от мълчаливото съгласие).
Мартенс нарича естественото право общо, защото свързва всички държави и при това независимо от тяхната воля, още го нарича необходимо право.
През втората половина на ХІХ и началото на ХХ век се налага теорията за споразумението, която изхожда от постулата, че субекти на МП са суверенни държави и единственият начин за създаване на задължиетлни норми е споразумението между тях. Трипел е представител на тази доктрина, счита, че в МП споразумението създава обща воля, получена от сливането на еднаквите воли на държавите и тя е източник на нормите на МП. Общата воля може да бъде само наддържавна.
Междунароната практика дава примери за тенденции, които се отдалечават от модела за абсолютния суверенитет. Това са част от нормите на Устава на ООН, императивните норми на международното право, нормите на някои регионални международни организации.
Съвременната версия на теорията на съглашението е теорията за съгласуване на волите на Тукин. Тя доказва възможността и необходимостта от съществуване на общо международно право, еднакво задължително за всички държави. Отрича опростителската теза за еднозначно класовия характер на правото, доказва, че международноправните норми са резултат от “съгласувани воли на държавите”, които невинаги напълно отразяват международноправните позиции. Международното право не може да се дели на “капиталистическо” и “социалистическо”, а представлява право и във всеки случай МП не е оръжие за класова борба. Като цяло теорията за съгласуване на волите е своеобразна мотификация на теорията за съглашението, но е по-прагматична и по-съвременна.

Тема № 2 Съдържание и форма на международноправните норми. Диспозитивни и императивни норми.

Тема № 2 Съдържание и форма на международноправните норми. Диспозитивни и императивни норми.

Правната норма обикновено се определя като общо правило за поведение. Тя е адресирана към индивидуално неопределен кръг от субекти на правото. Може да бъде също абстрактно правило за поведение – такива са нормите на общото международно право – което действа в отношенията между всички държави.
Освен общото, съществува и локално, регионално, партикуларно международно право. То се състои от норми, които действат между ограничен кръг субекти на МП. Когато става дума за локална норма на МП, тя може да бъде индивидуализирана или персонифицирана, макар и рядко. Според едно деление международните договори са многостранни и длустранни, като двустранните договори съдържат винаги норми, които са персонифицирани – правата и задълженията са винаги конкретно адресирани.
Друга особеност на МП е, че при една висока степен на нормативност, то има различна, понякога ниска степен на определеност. В миналото цялото МП е имало ниска степен на определеност, поради липсата на орган или институция, която да се занимава със систематизацията на договорите или обичаите. Днес фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите е съществуването на международния обичай – правило за поведение, което се признава като норма в отношенията между субектите на МП, то това е едно мълчаливо споразумение, което не е явно изразено.
Правната норма е общо правило за поведение, създадено с цел да се прилага многократно. Това не е така при всички международни договори – т.нар. правообразуващи международни договори и договори сделки. Редица международни договори се създават, за да се постигне конкретна цел, след което се прекратяват.
Логико-юридическа структура на нормите – при изграждането на тази структура се имат пред вид нейните три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция:
o Хипотеза – описва обстоятелствата, при наличието на които адресатите на тази правна норма са задължени да изпълняват правилото за поведение
o Диспозицията - съдържа правилото за поведение, което определя правата и задълженията за субектите
o Санкцията - описва правните последици, предназначени да се реализират в случай на неизпълнение на главното предписание
В МП не се среща подобна структура. Хипотезата с известно приближение може да се разглежда като съдържаща се в преамбюлите на международните договори, но понякога е разпръсната в текста на целия договор. Санкцията би могла да се търси в определен отрасъл на МП – правото на международната отговорност.

Диспозитивни и императивни норми
Легалното определение за императивна норма се съдържа в член 53 на Виенската конвенция за правото на договрите от 1969г. В него се казва, че международният договор е нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото международно право. За целите на конвенцията императивна норма от общото международно право е такава, която се приема и признава като такава от международната общонст като цяло, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само от последваща норма от общото МП, имаща същия характер.
В конвенцията се определят и последствията от такова противоречие. Възможни са две хипотези:
когато се сключва договор в противоречие с вече съществуваща императивна норма. Държавите са длъжни да отстранят всички последствия от договора, доколкото е възможно.
когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се императивна норма. Запазват се всички права и задължения за страните по договора, доколкото това положение не противоречи на новата императивна норма.
Не съществува изчерпателно изброяване на императивните норми.
Както императивните, така и диспозитивните норми в МП са задължителни за изпълнение. Разликата е в съдържанието на тяхната задължителност. Диспозитивните норми допускат сключването на споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредбите, установени с предишни споразумения, докато с императивните норми се установява забрана да се сключват споразумения, които изменят разпоредбите, установени от императивните норми.
Императивните норми в МП са относително ново явление. Появата им се свързва с усложняването на обществените отношения, регулирани от МП – когато се появяват отношения, които засягат интересите на всички държави, възниква нуждата да се осигури предимство на общия интерес над частния.
Огромният брой в съвременното МП са диспозитивни. Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не бъде доказано друго, всяка норма в МП се разглежда като диспозитивна.
Същността на императивните норми в МП е предмет на обширни изследвания. Една широко разпространена аналогия в правната литература е с понятието “публичен ред”. Съображението за публичен ред е широко разпространено и признато от всички национални правни системи. Използват се и други сродни наименования като “обществен ред”, “добри нрави” и т.н. Най-общо това понятие може да се определи като признаване съществуването на принципи, които могат да ограничават свободата на договорна инициатива между отделните субекти, з ада се гарантира общ интерес. В МП отсъства власт, подобна на законодателната, съдебната и изпълнителната в една държава, затова и понятието публичен ред не може да се прилага в същия вид, в който се използва във вътрешното право.
Държавите сами създават нормите, с които се обвързват и сами установяват кои норми са императивни. Като правило императивните норми са норми от сферата на общото международно право.
Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивни норми има и още едно значение. Съществуването им се налага и от необходимостта да се осигури на правото непротиворечивост и съгласуваност. В системите на вътрешното право това се осъществява в условията на законодателната и съдебната власт. В МП императивните норми безспорно установяват известна йерархия на правните норми.