ТРУДОВА ЗЛОПОЛУКА

18.ТРУДОВА ЗЛОПОЛУКА

Първи опити за признаване на материални обезпечения на работника или служителя, пострадали от трудова злополука намират място в гражданското отговорност, но тя не е форма на обществено осигуряване. Гражданската отговорност като начин за обществено осигуряване на работника или служителя – пострадал от трудова злополука, се прилага в Англия и Франция, където започват да се развиват капиталистическите обществени икономически отношения.
Фактически състав на договорната и деликтната гражданска отговорност, съдържаща обективни и субективни елементи:
Обективен елемент – имуществени и морални действителни вреди/пропуснати ползи, които понася пострадалия работник или служител;
Субективен елемент – укоримото поведение на причинилия вредите – той поема вината. Доколкото успехът на обезпечителния иск на работника или служителя зависи от установяването на виновното деяние на работодателя, дотолкова, поради недоказване на вината, искът остава непризнат. Често трудовите злополуки в предприятията се дължат на намалени предпазни мерки, което може да се вмени във вина на работодателя, но злополуките се дължат и на условията на труда, при които вниманието на работника или служителя значително намалява. Това обстоятелство е давало повод на съдиите да постановят решение, съгласно което настъпването на трудовата злополука се е дължало на вина на самите работници.
В началото на ХХ век законодателствата на Англия, Франция и Русия въвеждат презюмирана вина на работодателя, т.е. изискването да докаже, че не е виновен за настъпилата трудова злополука, и че тя се дължи на случайно събитие или на непреодолима сила, или е по вина на самия работник/служител. Тогава вината на работодателя не е обективна, а презюмирана. Такова законодателно решение на въпроса за вината е повишаване вероятността за успешно упражняване от страна на работника/служителя на обезщетителния си иск срещу работодателя. Заедно с това то е съдържало в себе си елементи на по-организирана защита на труда. Въпреки тези страни, презюмираната вина на работодателя не е довела до очакваните от законодателя резултати.
Непосредствено след настъпване на трудовата злополука се с съставял полицейски протокол, с който се е констатирало, че е станала случайна – по вина на работника/служителя. Впоследствие, ако работника или служителя предостави иск в съда и е представян предписания протокол, и имайки доказателствена сила, този документ е осуетявал иска за обезщетение. Гражданската отговорност, бидейки индивидуалната отговорност, е насочена да обезщети даден работник или служител, който е пострадал от трудова злополука.
Общественото осигуряване се изгражда върху принципа на обезпечаване чрез наличие на предварително внесени осигурителни вноски, чрез начина на разпределението им като тежест за покриване на последствия, настъпили от осигурения риск.
Гражданската отговорност е насочена за обезщетяване на работника или служителя за причинените им вреди, резултат от настъпила трудова злополука, и тя не може да се отнесе към категорията на общественото осигуряване. Тя е само начин за обезщетяване на работника или служителя, пострадали от трудова злополука.
Упражняването на всяка трудова дейност е свързана, повече или по-малко, с риск. Самото извършване на трудова дейност е причина за настъпване на трудова злополука. Според теорията за професионалния риск няма значение причината за настъпването на трудовата злополука. Рискът настъпва, защото се работи. Законодателят не включва в трудовата злополука елемент на вина нито на работодателя, нито на работника или служителя. Поради характера на работата, която е потенциален източник на опасност, върху работодателя пада задължението да осигури за своя сметка, срещу социалния риск трудова злополука и професионално заболяване работника или служителя. Това е така, тъй като работодателя, комуто се предоставя работната сила, е длъжен да осигури безопасни и здравословни условия на труд. След като не е осигурил такива условия върху него пада отговорността да обезщети работника или служителя,членовете на семейството на работника или служителя при настъпилия риск трудова злополука или професионално заболяване.
С осигуряването срещу трудова злополука и професионално заболяване, чрез внасяне на осигурителни вноски в осигурителния фонд, то работодателя прехвърля задължението си върху осигурителния фонд да обезщети работника или служителя при настъпил риск трудова злополука/професионално заболяване.
Задължителното осигуряване за риска трудова злополука за първи път е уреден законодателно през 1884г. в Германия. В РБ за първи път задължението за осигуряване на работника или служителя за риск трудова злополука, където осигурителните вноски са за сметка на работодателя е въведено през 1918г. със Закона за осигуряване на работещи и служещи в случаите на злополука и болест.
Чл.55, ал.1 КСО определя понятието трудова злополука – Всяко визирано увреждане на здравето, станало през време и във време или по повод на извършената работа, както и всяка работа, извършена в интерес на предприятието, което увреждане е причина за неработоспособност/смърт.
Признаци, характеризиращи трудовата злополука:
1. увреждане на здравето на осигуреното лице;
2. внезапен и случаен характер на увреждането;
3. причината, предизвикала увреждането;
4. вредоносен резултат;
5. причинна връзка.
1. Увреждане - нарушаване целостта на отделните органи/системи на организма на осигуреното лице, в резултат на което е нарушило нормалното протичане на процеси в организма. То може да засяга физическото/психическото здраве. Увреждането се дължи на внезапния характер на събитието, имащо случаен характер и/или еднократно проявление. Обуславя се от стеклите обстоятелства, предизвикани от природни бедствия или от други независещи от лицето обективни обстоятелства, или предизвикани от осигуреното лице, или от други лица.
2. Увреждането на здравето се предизвиква от външен за него причинител: въздействието на работната среда и най-вече на оръдия и предмети на труда.
Увреждането може да се предизвика от:
а) механично въздействие – удар;
б) термично въздействие – изгаряне, топлинен удар;
в) химическо въздействие /киселина/;
г) електрическо въздействие – поразяване от електрически ток;
д) психично въздействие – стрес, уплаха;
е) радиационно въздействие – облъчване.
Внезапният характер на увреждането на здравето е разграничителен белег между трудовата злополука и професионално заболяване: при трудова злополука увреждането е внезапно, от външен за лицето причинител; професионалното заболяване настъпва от продължително въздействие на вредните фактори на работната среда/продължителното въздействие на трудовия процес.
Увреждането на здравето трябва да е станало през време /във връзка/ с извършваната работа. Като професионален риск трудовата злополука се характеризира с това, че увреждането на здравето е във връзка с изпълнението на работата преди всичко по трудово правоотношение. Изискването на законодателят увреждането да е настъпило през време на работа значи да се е случило през работно време; във връзка с извършваната работа – както на ефективна работа, така и на спомагателни и заключителни действия от страна на осигуреното лице. Ирелевантно е мястото, където се извършва тази работа.
3. Увреждането да е настъпило по повод на работата - осъществяване на действия, извън непосредственото изпълнение на трудовата функция, но имащи съдействащ характер за изпълнението й. Например: преобличайки се работника или служителя се подхлъзва и уврежда здравето си. Не е допълнителен признак на трудова злополука увреждане на здравето по време на всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Няма самостоятелно значение сред другите признаци на понятието трудова злополука.
Важна е функционалната връзка с работата, извършвана в интерес на предприятието.
4.Вредоносен резултат – резултатът на увреждането т.е. настъпилата временна неработоспособност/инвалидност/смърт. Увреждането, което не е довело до вредоносен резултат, не е трудова злополука.
5.Причинна връзка – вредоносният резултат е настъпил през време/във връзка или по повод на работата, в резултат на внезапност и да не е предизвикан от общо заболяване.
Законодателят не включва в съдържанието на понятието „Трудова злополука” елемента вина на работника или служителя или работодателя.
Приравнени към трудовата злополука са уврежданията на здравето, довели до временна неработоспособност/ инвалидност/смърт – чл. 55, ал.2 КСО. Целта на това приравняване е законодателят да придаде на тези внезапни увреждания на здравето характер на трудова злополука, за да се ползват пострадалите лица от по-благоприятни разрешения, с които действащото законодателство свързва настъпващите трудови злополуки:
1. по време на предвижване от мястото на живеене до мястото на работа и обратно /традиционния път, по който се пътува/.
2. по време на предвижването до и от работното място, до и от мястото, където осигуреното лице се храни. Предвижването да е през работен ден, през времето на почивка за храна.
3. по време на отиване/връщане от/до работното място до/от мястото за получаване на трудово възнаграждение.
Злополуката като факт и квалификацията и като “трудова”, става по административен/ съдебен ред. Установяването включва установителен и оценъчен етап.
Установяване - декларира се пред ТП на НОИ в района, в който осигурителя е регистриран; работодателят прави декларирането; срок- до 3 дни от настъпване на злополуката, ако осигурителят не стори това, то и пострадалият/наследниците му /в срок до 1 година/ могат да декларират това.
След декларирането – разследване на злополуката: ТП на НОИ заедно с Областната инспекция на труда. Пострадалият присъства, а ако не може близките му. Могат да присъстват и членове на синдикална организация, ако пострадалият е синдикален член.
Задължително се разследва:
а) всяка злополука със смъртен изход;
б) всяка злополука, причинила увреждане на здравето на трима или повече работници или служители;
в) всяка злополука, за която има основание да се предположи, че ще доведе до инвалидност.
ТП на НОИ може по свое усмотрение да разследва и други злополуки, освен трите вида. Разследването /по-точно изясняването/ трябва да установи причини/обстоятелства за настъпване на злополуката; вида на уврежданията; други сведения, които ще подпомогнат ТП на НОИ да се произнесе по характера на увреждането и дали злополуката е трудова,
Съставя се протокол, отразяващ факта “злополука”, обстоятелствата за настъпване. Протоколът е официален документ, доказващ установените в него факти до опровергаването им. Екземпляр се изпраща в ТП на НОИ, на осигурителя работодател, на пострадалия/наследниците му при смърт.
За всяка злополука в ТП на НОИ се съставя досие или преписка. Там се подреждат всички данни за злополуката и пострадалия.
Оценъчното производство се състои в определяне на правната квалификация на злополуката като “трудова”. Става по административен ред – от длъжностното лице на ТП на НОИ, определено със заповед на директора. Длъжностното лице проучва досието и документите по него, издава разпореждане, с което (не)признава злополуката за “трудова”. Разпореждането се изпраща на осигуреното лице и неговите наследници и на осигурителя, в 7 дневен срок от издаването му. Разпореждането може да се обжалва от заинтересованите лица /осигурител, пострадал/ в 14 дневен срок от получаването му пред Окръжен съд, по реда на АПК. Решението на ОС може да се обжалва пред ВАС.
Съдът установява само факта на злополуката. Характерът й като “трудова” се определя от длъжностното лице, определено от директора на ТП на НОИ.

ИНВАЛИДНОСТ

17.ИНВАЛИДНОСТ

Инвалидността - това е състояние на човешкия организъм изменен от общо заболяване или професионално заболяване или от трудова злополука с наличие на трайни и/или невъзвратими функционални смущения, които довеждат до постоянна или продължителна трайна/частична загуба на работоспособността на човека.
Според степента на загубената работоспособност, неработоспособността се дели на:
пълна неработоспособност – тя е налице, когато осигуреният не е в състояние да извършва каквато и да е трудова дейност по времето, докато трае състоянието на неработоспособността;
частичната неработоспособност – тя е налице, когато осигуреното лице разполага с остатъчна работоспособност и може да изпълнява подходяща за нея трудова дейност. В такива случаи се извършва трудоустрояване на осигуреното лице.
Постоянната неработоспособност е налице, когато осигуреното лице има тежки физически, анатомични или психични увреждания и не е в състояние до края на живота си да упражнява трудова дейност. Постоянната неработоспособност може да бъде по рождение или пък да бъде резултат на осъществяване на рисковете – общо заболяване и професионално заболяване или трудова злополука на лицето.
Трайната неработоспособност е налице при реализиране на ОСР – общо заболяване,трудова злополука,професионално заболяване и старост. Докато трайната неработоспособност предизвикана от ОСР -общо заболяване,трудова злополука,професионално заболяване води до настъпване на ОСР – инвалидност, то ОСР старост не води до инвалидност. ОСР старост е свързан с настъпването на трайна неработоспособност, предизвикана от биологично износване на човешкия организъм. Трайната неработоспособност е предполагаема неработоспособност с навършване на определена от закона възраст на осигуреното лице.
Трайната неработоспособност, предизвикана от общо заболяване,професионално заболяване или от трудова злополука настъпва по време, когато още не е налице съответната възраст, установена от закона за придобиване правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Затова, трайната неработоспособност, предизвикана от общо заболяване,професионално заболяване,трудова злополука се нарича инвалидност. При тези ОСР,инвалидността настъпва обикновено след определено време, през което продължава временната неработоспособност. През периода на временната неработоспособност на осигуреното лице се изплащат парични обезщетения при наличието на установени от закона предпоставки. Когато временната неработоспособност прерасне в инвалидност на осигуреното лице се отпуска пенсия за инвалидност при наличието на установените в закона предпоставки.
Инвалидността е стабилизирана неработоспособност. При нея не се очаква за продължителен период от време да бъде възстановена работоспособността. Инвалидността е неработоспособност за винаги или за продължително време.
Инвалидността като вид трайна неработоспособност се поддава на степенуване. За основа, от която се определя трайната неработоспособност служат нормалните възможности на здравия човек. Налице е инвалидност, когато е загубена работоспособността на осигуреното лице 50% или повече процента. Затова при трайно намалена работоспособност под 50% не е налице инвалидност и осигуреното лице се смята за работоспособно. По отмененото законодателство /до 1999г./ трайната неработоспособност се степенуваше на групи инвалидност /т.е. І, ІІ, ІІІ/. С КСО трайната неработоспособност вече не се степенува по групи инвалидност. Степенуването се извършва в проценти спрямо възможностите на здравия човек при най-малко 50% загубена работоспособност.
Инвалидността има три степени на загубена работоспособност:
1 степен – от 50 до 70,99% - съответства на ІІІ група инвалидност по отменения Закон за пенсиите;
2 степен – от 71 до 90% - съответства на ІІ група инвалидност;
3 степен от 90 до 100% - съответства на І група инвалидност.
Замяната на групите инвалидност със степени от проценти дава възможност за по-голяма конкретизация на трайната неработоспособност.
Инвалидността се установява с експертно решение на ТЕЛК или на НЕЛК. Въпросите за трайната неработоспособност са по-сложни, професионално по-трудни от тези на временна неработоспособност и изискват единство в медицинските и трудовите критерии за оценката й в практиката. Затова са възложени на по-големи по състав и по-квалифицирани в клиничната и трудовата медицина лекари, а именно ТЕЛК и НЕЛК.
С решението на ТЕЛК/НЕЛК се определят:
1. степента на трайно намалена/загубена работоспособност, (процент спрямо здравия човек);
2. потребността от чужда помощ и срока й;
3. срокът на инвалидност и датата, на която изтича определеният срок на инвалидността;
4. противопоказни условия на труд.
При тежка степен на намалена работоспособност /над 90,99%/ ТЕЛК/НЕЛК се произнасят в експертното решение и по потребността от чужда помощ.
Чуждата помощ се определя на лица, които не са в състояние да се самообслужват в битова отношение – ставане, обличане, личен тоалет и други. Чуждата помощ се определя и на психично болни лица, които не са в състояние да контролират действията си. Срокът на чуждата помощ може да бъде същия или по-кратък от срок на намалената работоспособност, в зависимост от увреждането и неговата динамика, но за не по-малко от 6 месеца.
Срокът на инвалидност е от 1 до 3 години в зависимост от характера на увреждането, динамиката на развитието му и възможностите за възстановяване на работоспособността. При определени състояния посочени в Приложение на Наредбата за експертиза на работоспособността като например: загуба на всичките 10 пръста на ръцете без възможност за пълно/частично възстановяване на работоспособността се определя пожизнен срок на инвалидност.
В експертното решение на ТЕЛК/НЕЛК се определят условията на труд, противопоказани за здравословното състояние на освидетелстваните осигурени лица. По своето правно естество решението на ТЕЛК/НЕЛК е индивидуален административен акт. То е официален удостоверителен документ с всички произтичащи от това обстоятелства. Решението на ТЕЛК може да се обжалва от осигуреното лице, осигурителите, НОИ и други. Решението на НЕЛК може да се обжалва от заинтересованите лица и органите пред Окръжните съдилища по реда на ЗАП. Директорът на НЕЛК може да разпореди преразглеждане на неправилни/противоречиви решения, постановени от нейните състави.