XIV. СЪДЕБНА СПОГОДБА
Понятие:
Съдебната спогодба представлява договор, потвърден от съда по висящо дело, с който се урежда със сила на пресъдено нещо /т.е. окончателно, с ефекта на влязло в сила съдебно решение/ правния спор или част от него, и по този начин съдът се десезира от разглеждането му. Има значението на влязло в сила съдебно решение, без да е съдебен акт.
Включва три елемента- договор между страните, охранителен акт /определелението на съда за одобряване на спогодбата/ и определение за прекратяване на делото. За да се одобри спогодбата, съгласието на страните трябва да не противоречи на закона и морала.
Процесуални изисквания:
1.Съдът е длъжен да напъти страните към спогодба, когато естеството на спора позволява това и въз основа на фактическите им твърдения установи, че такава е възможна /чл.124 ГПК/. Отбелязва се в протокола, че страните са напътени към спогодба, но ако това се пропусне, решението не е опорочено. Например ако в производство за делба е налице възможност всеки съделител да получи реален дял или делбеният имот не може да бъде възложен на никой от тях /защото не е жилище или защото не са налице предпоставките за възлагане по чл.288, ал.2 и 3 ГПК/. Също така, ако ответник по иск за предаване на имот не оспорва правото на ищеца и неоснователността на собствената си фактическа власт, а само твърди, че няма къде да живее, съдът може да прояви активност и да напъти страните към спогодба, при която ищецът ще се снабди с изпълнително основание за предаване на имота, а ответникът ще получи възможност да държи жилището за определено време, спестявайки си разноските при продължаване на процеса.
2.Съдът е длъжен не просто да напъти страните към спогодба, но и към възможните способи за постигането й, т.е. да прояви активност при определяне на условията, действайки като своебразен “посредник” между страните. Например: в производството по чл.32, ал.2 ЗС /за разпределяне ползването на съсобствен имот/- да предлага различни варианти за разпределяне на ползването, при иск за заплащане на парична сума- схеми за разсрочено плащане на задължението, при дело за делба - начини за разпределяне на имотите съобразно квотите на съделителите и т.н.
3.Когато страните заявят, че са в процес на преговори за постигане на спогодба, делото следва да се отложи /вкл. повече от един път, докато постигането на съгласие е възможно/. Основанието за отлагане трябва да се посочи в протокола. В тези случаи на страните се указва /извън протокола/, че при постигане на спогодба могат да се явят пред съдебния състав и преди насрочената дата, като представят проекто-протокол за съдебна спогодба, който съдът да одобри. В такъв случай не е необходимо в протокола да са удостоверени изявленията на страните, че не възразяват срещу нередовността на призоваването им за заседанието, на което е одобрена спогодбата - заявеното пред съда съгласие за доброволно уреждане на спора очевидно предполага това.
4.Страните по договора за спогодба трябва да са легитимирани да се разпореждат със спорното право. В тази връзка, съдебна спогодба е недопустима в следните хипотези:
1.Когато предмет на делото са права, с които титулярите не могат да се разпореждат /напр. родителски права/. При спор относно упражняване на родителски права съдебна спогодба е недопустима.
2.Недопустима е съдебна спогодба по дело за прекратяване на СИО /съпружеска имуществена общност/. Имуществената общност между страните е императивно установено от закона състояние, което може да бъде преустановено само със съдебно решение, а не посредством договор между страните.
3.Не би следвало да се приема за допустима съдебна спогодба по дело за развод, тъй като бракът се прекратява само по съдебен ред, а не по силата на договаряне между съпрузите. Аргумент за това са разпоредбите на чл.99, ал.3 и чл.100 СК- дори когато е постигнато съгласие за личните и имуществени последици от развода, прекратяването на брака настъпва по силата на съдебно решение, като специално в делото за развод по исков ред трябва на общо основание да е установено, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен. Ако има помирение, то се постига в помирително заседание /няма пречка да се възобнови, като се отмени определението за даване ход на делото в съдебно заседание/. Не е допустима и спогодба, по силата на която например ответникът се задължава да не упражнява физически и психически тормоз върху ищцата и да заживее заедно с нея- съдържанието на брачната връзка е императивно установено от закона и не може да е предмет на договор между съпрузите.
Според чл.125, ал.1 ГПК съдът одобрява спогодбата, ако намери, че не противоречи на закона и морала. Това означава, че самото съглашение не следва да е нищожно като договор по смисъла на чл.26 ЗЗД. Макар и да не е указано изрично, договорът не следва и да е унищожаем /т.е. не следва волята на някоя от страните да е опорочена - поради грешка, заплашване, разстройство на съзнанието и пр./- защото при унищожаване на спогодбата би се възобновила висящността на процеса, а това не съответства на целите на института.
Когато съгласието на страните противоречи на закона, налице е нищожност на одобрения от съда договор, но не и на самата съдебна спогодба, която, макар и порочна, обвързва страните със силата на съдебно решение. Действието на съдебната спогодба ще отпадне едва след като с влязло в сила съдебно решение бъде установена нищожността на съглашението.
Съдебната спогодба не подлежи на тълкуване по реда, предвиден за съдебните решения, тъй като по съществото си е договор, чието действие е приравнено на това на решенията. По същите причини не е допустимо по реда на чл.192, ал.2 ГПК да се иска поправка на очевидна фактическа грешка в съдебна спогодба. Ако е налице грешка при сключване на самия договор, това е основание за унищожаването му съгласно чл.28 ЗЗД. Ако е допусната грешка при отразяване волята на страните в съдебния протокол, по реда на чл.126, ал.2 ГПК следва да се поиска поправянето му в 7-дневен срок от изготвянето. Ако този срок е пропуснат, страната може да поиска от съда да го възстанови, ако пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства /чл.37, ал.1 ГПК/- например заболяване или задържане на делото при съдията след изготвяне на протокола, вследствие на което страната е била лишена от възможността да се запознае с протокола. При липса на предпоставките за възстановяване на срока по чл.126, ал.2 ГПК, налице е интерес да се предяви иск за установяване неистинността на съдебния протокол в тази му част /чл.97, ал.3 ГПК/. Ако съдът е одобрил спогодба за нещо различно от спорния предмет /напр. за прекратяване на съсобствеността върху имот, който не е предмет на делбата/, спогодбата като охранителен акт противоречи на закона по смисъла на чл.431, ал.3 ГПК /тъй като съдебната спогодба е способ за уреждане именно на предявения пред съда спор/ и може да бъде отменена по иск на прокурора.
По принцип съдебна спогодба може да бъде одобрена до приключване на устните състезания. Ако страните постигнат съгласие за доброволно уреждане на спора след постановяване на решението, но преди влизането му в сила, на основание чл.192, ал.5 ГПК същият съд може да обезсили решението си / с определение/ и да одобри спогодбата, като прекрати производството, ако са налице две условия:
- страните да заявят, че са се спогодили, като изложат в писмен вид съдържанието на спогодбата;
- да поискат прекратяване на производството.
Определението на съда, с което отказва да одобри съдебната спогодба, подлежи на обжалване по реда на чл.432, ал.1 ГПК, тъй като по същество представлява отказ за издаване на охранителен акт.
Ако съдебната спогодба бъде одобрена, на общо основание /чл.213, б.”а” ГПК/ на обжалване с частна жалба подлежи определението за прекратяване на делото - следователно на страните не се издава препис от протокола, преди изтичане на 7-дневния срок, освен ако страните заявят, че се отказват от правото си на частна жалба.
Спогодбата като договор може да се атакува по исков ред като нищожна или унищожаема, както и да се иска развалянето й поради неизпълнение. Ако такъв иск бъде уважен, производството по делото се възобновява. Самото определение за прекратяване на производството може да се атакува, когато не са налице формалните предпоставки за десезиране на съда от спора- при неотразяване текста на спогодбата в съдебния протокол; при неподписването й от страна, от съдията или секретаря; когато спогодбата не е одобрена от съда; когато основанието за прекратяване на делото е извънсъдебна спогодба и пр.
Когато страна по делото е дете, за сключване на съдебна спогодба е необходимо становище на дирекция “Социално подпомагане” по настоящия адрес на детето /арг.чл.15, ал.6 от Закона за закрила на детето/. Становището следва да се депозира по делото в писмен вид или да се отрази в протокола, без да е нужно представителят на Дирекцията да подписва самата спогодба, тъй като не е страна по спора. Пропускът да се вземе такова становище не опорочава самото съгласие на страните, но прокурорът ще може да предяви иск за отмяна на определението за одобряване на спогодбата /чл.431, ал.3 ГПК/. Тук служебно се следи за интереса на детето /чл.17 ГПК/.
четвъртък, януари 03, 2008
ДЕЙСТВИЯ НА СЪДА ПО ИЗЯСНЯВАНЕ ИСКАНИЯТА И ТВЪРДЕНИЯТА НА СТРАНИТЕ
XIII. ДЕЙСТВИЯ НА СЪДА ПО ИЗЯСНЯВАНЕ ИСКАНИЯТА И ТВЪРДЕНИЯТА НА СТРАНИТЕ
След като докладва делото, съдът дава думата на ищеца или на неговия представител, за да заяви дали поддържа фактическите твърдения, релевирани в исковата молба /т.е. твърденията, на които ищецът се е позовал в исковата молба/, както и самата претенция, и доказателствените си искания. Ако ищецът не се явява в първото заседание, тази възможност следва да му се предостави в заседанието, в което се явява за първи път.
Забележка: За да се позове ищецът и на други факти, извън посочените в исковата молба, и за да се допуснат доказателства за тяхното съществуване, същите следва да бъдат представени по реда за изменение на иска /чл.116 ГПК/.
След това се дава думата на ответника, за да заяви становище както по фактическите твърдения от страна на ищеца, така и по исковата претенция изобщо.
Становищата на страните могат да са обективирани в писмени молби - в такъв случай съдът докладва молбите, а страните /ако присъстват/ само заявяват дали ги поддържат.
Признание на иска
По принцип направеното от ответника признание и оспорване на иска като цяло включва признание /оспорване/ и на фактическите твърдения в исковата молба. Следва да се има предвид обаче, че когато ответникът заяви оспорване на иска, обикновено има предвид оспорване на самата претенция по същество, но не непременно на всички факти, посочени в исковата молба. Затова, независимо от заявеното оспорване на иска, съдът следва да прояви активност и да запита ответника оспорва ли конкретните фактически твърдения на ищеца, респ. кои факти оспорва и кои- не. Това задължение на съда следва и от разпоредбата на чл.109, ал.2 ГПК, която задължава съда да поставя на всяка страна въпроси по фактическите твърдения на противната страна.
Например: ако ответникът по един иск за заплащане на възнаграждение по договор за изработка заяви, че оспорва иска, съдът следва да го запита оспорва ли конкретните факти, които в съвкупност представляват основанието на иска: договор между страните, изпълнение на работата от ищеца, приемане на работата от ответника-възложител, липса на плащане на възнаграждението; при оспорване на
негаторен иск /средство за защита на собственика при нарушения на правото му на собственост/
- дали оспорва правото на собственост на ищеца и наличието на описаното в исковата молба нарушение и т.н.
Ако ответникът заяви, че оспорва иска само по размер, приема се, че не оспорва основанието - т.е. признава, че дължи, но не сумата, претендирана от ищеца.
Мълчанието на ответника, т.е. незаявяването на становище по фактическите твърдения в исковата молба, не освобождава ищеца от тяхното доказване. За да се освободи от доказване на даден факт, следва да е постановено определение по чл.109, ал.4 ГПК, с което този факт е признат за безспорен въз основа на изрично изявление на ответника, че го признава.
Съдът е длъжен не само да задава въпроси на ответника по фактическите твърдения в исковата молба, но и да запита ищеца дали оспорва или признава фактическите твърдения на ответника, и едва след това да отдели спорното от безспорното /ПП № 5/28.05.75 г./. Това е така, защото в защитната си теза ответникът може да изложи нови факти, чието установяване да обуслови неблагопрятен за ищеца изход на спора /напр. за наличие на годно основание да владее имота, за изпълнение на задължението си, за забава на ищеца като кредитор, възражение за давност и пр./.
В съдебния протокол не се вписват въпросите на съда към страните - за нуждите на процеса е достатъчно да се отразят само отговорите. Ако обаче страната откаже да отговори на поставен от съда въпрос, в протокола следва да се отбележи самия въпрос.
Съдът не е длъжен /а след отпадане на служебното начало в процеса няма и право/ да указва на страните, че фактическите им твърдения са останали недоказани и следва да се ангажират и други доказателства. Обаче, ако съответният факт подлежи на доказване посредством експертиза или оглед, съдът може служебно да допусне и събере това доказателство, ако заинтересуваната страна не го е поискала /т.10 от ТР № 1/2000 г., ОСГК на ВКС/. Дори когато експертизата се назначава служебно, разноските за вещото лице се поемат от тази страна. Отказът й да изпълни указанията на съда за внасяне на депозит не е основание за изплащането му от бюджета на съда, а за прилагане последиците на чл.128, ал.2 ГПК при постановяване на решението - т.е. съдът ще може да признае за установени неблагоприятни факти срещу тази страна.
Съдът е длъжен да отделя спорното от безспорното само по отношение на релевантните за спора факти- следователно, не винаги признанието на даден факт от противната страна е основание да се постанови определение по чл.109, ал.4 ГПК. В процеса твърде често се излагат твърдения и се събират доказателства, чието установяване е без значение за спора /напр. за собствеността при наемното правоотношение, за жилищната нужда на ответника при реивиндикационния иск, поведението на страните по други правоотношения извън процесното и т.н./. Когато страните заявяват становище по такива факти, с оглед спестяването на процесуално време е целесъобразно извън протокола съдът да ги напъти, че тези факти са неотносими.
В определени случаи може да е налице мълчаливо признание на факт - т.е. не обективирано в нарочно изявление, а такова, което се обосновава с процесуалното поведение на страната. Например ответник по реивиндикационен иск моли да му се признае право на задържане върху имота - следователно признава, че същият се намира във фактическата му власт; ответник по иск за разваляне на двустранен договор или за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнението моли съда да му определи подходящ срок за изпълнение по чл.87, ал.3, предл.2 ЗЗД /или твърди забава на ищеца като кредитор/, с което признава факта на неизпълнението си, и т.н.
Това мълчаливо признание обаче не е основание съответният факт да бъде признат за безспорен по реда на чл.109, ал.4 ГПК и не освобождава ищеца от доказването му. Определение по чл.109, ал.4 ГПК се постановява само въз основа на обясненията на страните, т.е. на изричните им изявления относно съществуването или несъществуването на релевантните за спора факти. Значението на мълчаливото признание се определя от нормата на чл.127, ал.2 ГПК- при постановяване на решението съдът го взема предвид заедно с всички данни по делото. Това означава, че мълчаливото признание ще бъде кредитирано /ще се вземе предвид/, доколкото по делото няма данни в противен смисъл, без да е безусловно необходимо признанието да бъде подкрепено от доказателствата /напр. когато ответникът е направил възражение за право на задържане, това е достатъчно в решението съдът да приеме, че той владее имота, щом няма данни да го владее някой друг, дори и да не са събрани нарочни доказателства за това обстоятелство/.
Има разлика между признанието на иска и признанието на факти. Първото е становище по съществото на спора, а второто - изявление, че съществуват факти, твърдяни от противната страна. Общото между тях е, че :
1.Не обвързват съда, а се ценят с оглед всички данни по делото. Но ако въз основа на признанието на даден факт съдът е постановил определение по чл.109, ал.4 ГПК, на това основание фактът се счита установен в процеса и изключен от предмета на доказване, докато определението не бъде отменено от съда на основание чл.195, ал.2 ГПК /например поради грешка или поради последващо оттегляне на признанието/.
2.За извършване на валидно признание и в двете хипотези е необходимо изрично пълномощно /чл.22, ал.2 ГПК/.
Според чл.17 ГПК, за признание, извършено от представител на недееспособен, на безвестно изчезнал или обявен за отсъстващ, както и от представител на ответник, призован по реда на чл.50 ГПК, е необходимо одобрение от съда, пред който се води делото. Това не означава, че за признанието е необходимо предварително разрешение на съда. Изискването за одобрение обуславя само извода, че съдът ще вземе предвид признанието, само ако същото не противоречи на интересите на представлявания. Целта на закона е именно да защити интереса на страната, която няма възможност за лично участие на процеса, поради което разпоредбата следва да се тълкува по начин, който гарантира постигането на тази цел, без да се поставят ненужни и обременителни формални изисквания, каквото би било това за предварителното разрешение. Следователно, смисълът на разпоредбата е, че при постановяване на решението съдът ще цени признанието на представителя с оглед интереса на представлявания, т.е. ще го цени само дотолкова, доколкото това признание обективно кореспондира със събраните по делото доказателства. Такова признание не е основание съдът да постанови определение по чл.109, ал.4 ГПК и въз основа на него ищецът не се освобождава от доказването на признатите факти. Съдът ще се произнесе за тяхното съществуване едва с решението си по делото /едва тогава съдът ще прецени съответствието на признанието с данните по делото/.
Извънсъдебно признание на факт
Такова е налице, когато извън процеса страната е предприела поведение, съобразено с фактическото положение, твърдяно от противната страна. Например ответникът е изпратил на ищеца писмо, с което моли задължението му да бъде разсрочено / с което го признава/; възразява срещу забавеното доставяне на стоката /следователно признава факта на получаването й/; пред полицията или прокуратурата ответник по чл.76 ЗС дава обяснения за обстоятелствата, при които е отнел имота, и с това признава този факт, и пр.
Това признание също се цени с оглед на всички данни по делото, но не на основание чл.127, ал.2 ГПК, тъй като не представлява признание, направено пред съд. Значението му се изразява в това, че щом авторството на документа не се оспорва, на основание чл.144 ГПК се счита, че изявлението изхожда от лицето, което го е подписало. Същевременно това изявление на страната е материализирано в частен документ, който обективира неизгодни за издателя си факти и като такъв има доказателствена сила срещу него, която ще бъде преценена съобразно общото правило на чл.188, ал.1 ГПК.
След като докладва делото, съдът дава думата на ищеца или на неговия представител, за да заяви дали поддържа фактическите твърдения, релевирани в исковата молба /т.е. твърденията, на които ищецът се е позовал в исковата молба/, както и самата претенция, и доказателствените си искания. Ако ищецът не се явява в първото заседание, тази възможност следва да му се предостави в заседанието, в което се явява за първи път.
Забележка: За да се позове ищецът и на други факти, извън посочените в исковата молба, и за да се допуснат доказателства за тяхното съществуване, същите следва да бъдат представени по реда за изменение на иска /чл.116 ГПК/.
След това се дава думата на ответника, за да заяви становище както по фактическите твърдения от страна на ищеца, така и по исковата претенция изобщо.
Становищата на страните могат да са обективирани в писмени молби - в такъв случай съдът докладва молбите, а страните /ако присъстват/ само заявяват дали ги поддържат.
Признание на иска
По принцип направеното от ответника признание и оспорване на иска като цяло включва признание /оспорване/ и на фактическите твърдения в исковата молба. Следва да се има предвид обаче, че когато ответникът заяви оспорване на иска, обикновено има предвид оспорване на самата претенция по същество, но не непременно на всички факти, посочени в исковата молба. Затова, независимо от заявеното оспорване на иска, съдът следва да прояви активност и да запита ответника оспорва ли конкретните фактически твърдения на ищеца, респ. кои факти оспорва и кои- не. Това задължение на съда следва и от разпоредбата на чл.109, ал.2 ГПК, която задължава съда да поставя на всяка страна въпроси по фактическите твърдения на противната страна.
Например: ако ответникът по един иск за заплащане на възнаграждение по договор за изработка заяви, че оспорва иска, съдът следва да го запита оспорва ли конкретните факти, които в съвкупност представляват основанието на иска: договор между страните, изпълнение на работата от ищеца, приемане на работата от ответника-възложител, липса на плащане на възнаграждението; при оспорване на
негаторен иск /средство за защита на собственика при нарушения на правото му на собственост/
- дали оспорва правото на собственост на ищеца и наличието на описаното в исковата молба нарушение и т.н.
Ако ответникът заяви, че оспорва иска само по размер, приема се, че не оспорва основанието - т.е. признава, че дължи, но не сумата, претендирана от ищеца.
Мълчанието на ответника, т.е. незаявяването на становище по фактическите твърдения в исковата молба, не освобождава ищеца от тяхното доказване. За да се освободи от доказване на даден факт, следва да е постановено определение по чл.109, ал.4 ГПК, с което този факт е признат за безспорен въз основа на изрично изявление на ответника, че го признава.
Съдът е длъжен не само да задава въпроси на ответника по фактическите твърдения в исковата молба, но и да запита ищеца дали оспорва или признава фактическите твърдения на ответника, и едва след това да отдели спорното от безспорното /ПП № 5/28.05.75 г./. Това е така, защото в защитната си теза ответникът може да изложи нови факти, чието установяване да обуслови неблагопрятен за ищеца изход на спора /напр. за наличие на годно основание да владее имота, за изпълнение на задължението си, за забава на ищеца като кредитор, възражение за давност и пр./.
В съдебния протокол не се вписват въпросите на съда към страните - за нуждите на процеса е достатъчно да се отразят само отговорите. Ако обаче страната откаже да отговори на поставен от съда въпрос, в протокола следва да се отбележи самия въпрос.
Съдът не е длъжен /а след отпадане на служебното начало в процеса няма и право/ да указва на страните, че фактическите им твърдения са останали недоказани и следва да се ангажират и други доказателства. Обаче, ако съответният факт подлежи на доказване посредством експертиза или оглед, съдът може служебно да допусне и събере това доказателство, ако заинтересуваната страна не го е поискала /т.10 от ТР № 1/2000 г., ОСГК на ВКС/. Дори когато експертизата се назначава служебно, разноските за вещото лице се поемат от тази страна. Отказът й да изпълни указанията на съда за внасяне на депозит не е основание за изплащането му от бюджета на съда, а за прилагане последиците на чл.128, ал.2 ГПК при постановяване на решението - т.е. съдът ще може да признае за установени неблагоприятни факти срещу тази страна.
Съдът е длъжен да отделя спорното от безспорното само по отношение на релевантните за спора факти- следователно, не винаги признанието на даден факт от противната страна е основание да се постанови определение по чл.109, ал.4 ГПК. В процеса твърде често се излагат твърдения и се събират доказателства, чието установяване е без значение за спора /напр. за собствеността при наемното правоотношение, за жилищната нужда на ответника при реивиндикационния иск, поведението на страните по други правоотношения извън процесното и т.н./. Когато страните заявяват становище по такива факти, с оглед спестяването на процесуално време е целесъобразно извън протокола съдът да ги напъти, че тези факти са неотносими.
В определени случаи може да е налице мълчаливо признание на факт - т.е. не обективирано в нарочно изявление, а такова, което се обосновава с процесуалното поведение на страната. Например ответник по реивиндикационен иск моли да му се признае право на задържане върху имота - следователно признава, че същият се намира във фактическата му власт; ответник по иск за разваляне на двустранен договор или за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнението моли съда да му определи подходящ срок за изпълнение по чл.87, ал.3, предл.2 ЗЗД /или твърди забава на ищеца като кредитор/, с което признава факта на неизпълнението си, и т.н.
Това мълчаливо признание обаче не е основание съответният факт да бъде признат за безспорен по реда на чл.109, ал.4 ГПК и не освобождава ищеца от доказването му. Определение по чл.109, ал.4 ГПК се постановява само въз основа на обясненията на страните, т.е. на изричните им изявления относно съществуването или несъществуването на релевантните за спора факти. Значението на мълчаливото признание се определя от нормата на чл.127, ал.2 ГПК- при постановяване на решението съдът го взема предвид заедно с всички данни по делото. Това означава, че мълчаливото признание ще бъде кредитирано /ще се вземе предвид/, доколкото по делото няма данни в противен смисъл, без да е безусловно необходимо признанието да бъде подкрепено от доказателствата /напр. когато ответникът е направил възражение за право на задържане, това е достатъчно в решението съдът да приеме, че той владее имота, щом няма данни да го владее някой друг, дори и да не са събрани нарочни доказателства за това обстоятелство/.
Има разлика между признанието на иска и признанието на факти. Първото е становище по съществото на спора, а второто - изявление, че съществуват факти, твърдяни от противната страна. Общото между тях е, че :
1.Не обвързват съда, а се ценят с оглед всички данни по делото. Но ако въз основа на признанието на даден факт съдът е постановил определение по чл.109, ал.4 ГПК, на това основание фактът се счита установен в процеса и изключен от предмета на доказване, докато определението не бъде отменено от съда на основание чл.195, ал.2 ГПК /например поради грешка или поради последващо оттегляне на признанието/.
2.За извършване на валидно признание и в двете хипотези е необходимо изрично пълномощно /чл.22, ал.2 ГПК/.
Според чл.17 ГПК, за признание, извършено от представител на недееспособен, на безвестно изчезнал или обявен за отсъстващ, както и от представител на ответник, призован по реда на чл.50 ГПК, е необходимо одобрение от съда, пред който се води делото. Това не означава, че за признанието е необходимо предварително разрешение на съда. Изискването за одобрение обуславя само извода, че съдът ще вземе предвид признанието, само ако същото не противоречи на интересите на представлявания. Целта на закона е именно да защити интереса на страната, която няма възможност за лично участие на процеса, поради което разпоредбата следва да се тълкува по начин, който гарантира постигането на тази цел, без да се поставят ненужни и обременителни формални изисквания, каквото би било това за предварителното разрешение. Следователно, смисълът на разпоредбата е, че при постановяване на решението съдът ще цени признанието на представителя с оглед интереса на представлявания, т.е. ще го цени само дотолкова, доколкото това признание обективно кореспондира със събраните по делото доказателства. Такова признание не е основание съдът да постанови определение по чл.109, ал.4 ГПК и въз основа на него ищецът не се освобождава от доказването на признатите факти. Съдът ще се произнесе за тяхното съществуване едва с решението си по делото /едва тогава съдът ще прецени съответствието на признанието с данните по делото/.
Извънсъдебно признание на факт
Такова е налице, когато извън процеса страната е предприела поведение, съобразено с фактическото положение, твърдяно от противната страна. Например ответникът е изпратил на ищеца писмо, с което моли задължението му да бъде разсрочено / с което го признава/; възразява срещу забавеното доставяне на стоката /следователно признава факта на получаването й/; пред полицията или прокуратурата ответник по чл.76 ЗС дава обяснения за обстоятелствата, при които е отнел имота, и с това признава този факт, и пр.
Това признание също се цени с оглед на всички данни по делото, но не на основание чл.127, ал.2 ГПК, тъй като не представлява признание, направено пред съд. Значението му се изразява в това, че щом авторството на документа не се оспорва, на основание чл.144 ГПК се счита, че изявлението изхожда от лицето, което го е подписало. Същевременно това изявление на страната е материализирано в частен документ, който обективира неизгодни за издателя си факти и като такъв има доказателствена сила срещу него, която ще бъде преценена съобразно общото правило на чл.188, ал.1 ГПК.
Абонамент за:
Публикации (Atom)