ОСОБЕНИ ПРОИЗВОДСТВА

ЧАСТ ДЕВЕТА: ОСОБЕНИ ПРОИЗВОДСТВА

I. ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА

1. Обезпечението на иска цели да предостави привременна защита на спорното право, докато спорът е висящ, срещу такива недобросъвестни действия на ответника, които биха затруднили или осуетили удовлетворяването на ищеца /най-често- разпореждане с имуществото, вследствие на което ищецът се поставя в невъзможност да се удовлетвори/. Посредством обезпечението, без да се предрешава спора, се съхранява съществуващото фактическо и правно положение до влизане в сила на съдебното решение, което окончателно ще разреши спора.
Обезпечителната защита цели бързина и внезапност - затова на ответника не се връчва препис от молбата за обезпечаване на иска. По тази причина и компетентният съд при обезпечаване на бъдещ иск може да бъде съдът по местожителството на самия молител /т.е. съдът, до който той може веднага да се обърне/.
Може да се обезпечава всеки иск без значение вида на търсената защита /осъдителен, установителен, конститутивен/. Най-често се обезпечават осъдителни искове чрез налагане на възбрана или запор върху имуществото на ответника.
При наличие на арбитражно споразумение компетентен да допусне обезпечение е държавният съд, а не арбитража - според чл.9 ЗМТА всяка от страните може да поиска преди или по време на арбитражното производство обезпечаване на иска от съответния компетентен държавен съд. Местно компетентният съд се определя по правилата на чл.309 ГПК, а не съобразно седалището на арбитражния съд, както често се иска. Според чл.21 ЗМТА, може да се допусне обезпечение и от арбитражния съд, ако това не е изрично изключено в арбитражното споразумение. Имат се предвид такива обезпечителни мерки, които имат действие само между страните, без да обвързват трети лица - т.е. изключват се възбраната и запора, които обвързват съдия-изпълнителя. Например може да се задължи една от страните да предостави определена гаранция, да се предадат на трето лице или да се продадат /ако подлежат на разваляне/ стоки, да не се извършват определени действия. Определението на арбитражния съд не може да се атакува пред държавния.
Може да се обезпечи висящ или бъдещ иск. Има различия в двете хипотези:
- Относно компетентния съд. При висящ процес това е съдът, пред който делото е висящо, вкл. и когато същото е спряно /първоинстанционен, въззивен или касационен/. При бъдещ иск родово компетентен е винаги Районен съд. Според чл.309 ГПК, местно компетентен, по избор на молителя, е или съдът по местожителството /седалището/ на молителя, или съдът по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение/. Приема се, че това може да бъде и съдът по местонахождение на движимата вещ, върху която се иска да се наложи запор.
Забележка: За подсъдността в обезпечителното производство съдът следи служебно - тук разпоредбата на чл.92, ал.4 ГПК не намира приложение, тъй като производството е едностранно - т.е. липсва насрещна страна, която да направи възражение за подсъдност.
Когато молител е чуждестранно лице, по аналогия се прилага правилото на чл.88, ал.3 ГПК - молбата за обезпечаване на бъдещия иск се подава пред Софийския районен съд или пред РС по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение. В случай, че втората възможност е неприложима, изключителната компетентност е на Софийски районен съд.
Срок - когато се иска обезпечаване по висящо дело, молбата по чл.308 ГПК може да се подаде във всяко положение на производството. Ако се поиска за първи път пред пред въззивен съд, определението се обжалва с частна жалба пред ВКС, независимо дали въззивното решение по това дело подлежи на касационен контрол. Ако се поиска за първи път пред ВКС, определението му е окончателно. Ако се поиска от първоинстанционния съд, въззивното определение е окончателно /т.7 от ТР № 1/01 г., ОСГК на ВКС/. При бъдещ иск срокът за подаване на молба по чл.309 ГПК естествено е до предявяването му. Ако се установи, че искът вече е предявен, съдът прекратява производството и изпраща молбата на съответния съд, пред който е висящо делото.
Държавна такса се дължи само при обезпечаване на бъдещ иск в размер на 15 лв. /т.18 от Тарифа № 1 към ЗДТ/, но не и при обезпечаване на предявен иск.
При обезпечаване на бъдещ иск съдът е длъжен да определи срок за предявяването му. Ако искът, по който е допуснато обезпечението, не бъде предявен в срок, съдът отменя обезпечението.

2. Произнасяне по молбата за обезпечение на иска
Съдът следва да се произнася по молбата в деня на постъпването й /чл.314, ал.2 ГПК/. Този срок е инструктивен, а и на практика спазването му не винаги е възможно, но при всички случаи съдът следва да разгледа молбата възможно най-скоро. По частни жалби срещу определения по молби за обезпечения произнасянето също следва да е незабавно, макар и формално да не е предвиден срок.

3.Предпоставки за уважаване на молбата /чл.310 ГПК/:
- Допустимост на иска - това условие не е посочено изрично, но се извежда от изискването за вероятна основателност. В тази връзка се преценява правният интерес, спазването на преклузивен срок, предявяването на иска срещу надлежен ответник и пр.
- Вероятна основателност на иска предвид наличието на писмени доказателства /чл.310, ал.1, б.”а” ГПК/ - имат се предвид не какви да е писмени доказателства, а такива, които са в състояние да обусловят най-общо извод за основателност на иска.
Забележка: От значение е не формалното наличие на писмени доказателства /с оглед редакцията на чл.310, ал.1, б.”а” ГПК/, а представянето на такива, които правят иска вероятно основателен. Следователно, и в това производство се извършва, макар и не толкова задълбочено, проверка на доказателствената стойност на документите, приложени към молбата /например не е годно писмено доказателство документ, съставен от молителя и удостоверяващ изгодни за него факти, тъй като не се ползва с материална доказателствена сила; незавереното копие на общо основание не се счита за доказателство/.
- При липса на писмени доказателства /или поради невъзможност за представяне на документи - например когато за съответните факти ищецът разполага само с гласни доказателства/, обезпечението се допуска срещу представяне на гаранция в определен от съда размер /практиката е размерът на гаранцията да е 10-15% от интереса на молителя/. Няма значение дали молителят е заявил готовност да представи гаранция. Двете предпоставки на чл.310, ал.1, б.”а” и “б” ГПК могат да се кумулират - да се изиска гаранция и при наличие на писмени доказателства /чл.310, ал.2 ГПК/. Когато искът се обезпечава срещу гаранция, диспозитивът е на практика условен - допуска се обезпечение, срещу представяне на гаранция в определен размер. В такъв случай обезпечителна заповед се издава след представяне на доказателство за внасяне на сумата по сметка на съда.
Не се дължи гаранция от лицата по чл.310, ал.3 ГПК /държавните учреждения, общините и лечебните заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети/. Следователно, за да се допусне обезпечение по техните искове, е достатъчно наличие на обезпечителна нужда, след като липсата на писмени доказателства не е основание да се изиска представяне на гаранция.
Гаранцията има и дисциплиниращ ефект спрямо молителя - т.е. тя възпира подаването на неоснователни и неподкрепени с убедителни писмени доказателства молби, насочени не към действително гарантиране правата на молителя, а към затрудняване на противната страна с цели, които стоят извън процеса.
Безпредметно е обезпечението да се допуска при представяне на гаранция, ако неоснователността на иска следва от фактическите твърдения в самата искова молба /например иска се признаване нищожността на договор, без да се твърди наличие на предвидено в закона основание за това; предявява се иск за собственост на основание, което не прави ищеца собственик/. В такива случаи молбата следва направо да се отхвърли.
- Обезпечителна нужда - такава е налице, когато без обезпечението ще се затрудни или осуети реализирането на правата на ищеца по решението. Обезпечителната нужда се преценява не само с оглед предмета на спора, но и с оглед поисканата обезпечителна мярка. Тя трябва да е подходяща спрямо нуждата. На практика тези две предпоставки не могат да бъдат разделени, защото съдът е обвързан да се произнесе само за поисканата от молителя обезпечителна мярка. При паричните искове обезпечителната нужда на практика се предполага - доколкото всяко разпореждане на ответника с имуществото му затруднява удовлетворяването на кредитора. В тази връзка една възбрана или запор винаги са подходящи обезпечителни мерки при иск за парично вземане. В практиката се застъпва становището, че обезпечителната нужда следва да се преценява и с оглед съотношението между размера на вземането и стойността на имуществото, обект на обезпечението /поради което в молбата трябва да са изложени твърдения за стойността на това имущество и да са ангажирани доказателства за този размер - иначе обезпечението може да се допусне, но при гаранция/.
4. Обезпечителни мерки - според чл.316, ал.1 ГПК това са: възбрана върху недвижим имот, запор върху движими вещи или вземания и “други подходящи мерки”
, като например:
- Спиране на принудителното изпълнение - при оспорване на вземането, за чието събиране е образувано изпълнителното производство.
- Спиране на строителството - при предявен собственически иск за осъждане на ответника да преустанови строителните работи в имота на ищеца.
Забележка: Не следва да се налага възбрана или запор при липса на доказателства, че имуществото е собственост на ответника. Защото, ако то принадлежи на трето лице, последното няма нито право на частна жалба, нито право да иска отмяна на обезпечението по реда на чл.321 ГПК. За третото лице, чиито права са засегнати от обезпечението, остава възможността по чл.336 ГПК- да предяви отрицателен установителен иск, с който да поиска установяване, че съответното имущество не принадлежи на длъжника, като го предяви срещу страните по делото, и обезпечи иска си чрез спиране на изпълнението /тъй като по обезпечението се образува изпълнително дело и се извършват изпълнителни действия/.
Забележка: Не следва да се налага възбрана, когато вписването на исковата молба има защитно действие - т.е. действията на ответника с процесния имот, извършени след вписване на исковата молба, са непротивопоставими на ищеца по силата на вписването /това са исковете по чл.17 ЗЗД, чл.19, ал.3 ЗЗД във връзка с чл.114 ЗС, чл.227 ЗЗД, чл.135 ЗЗД, чл.33 ЗЗД, чл.87, ал.3 ЗЗД/. Следователно тези искове могат да се обезпечават чрез възбрана само като бъдещи - по реда на чл.309 ГПК - след вписване на исковата молба липсва обезпечителна нужда. Аналогично, ако ответникът по един иск за собственост прехвърли имота в хода на процеса, след като е вписана исковата молба, на основание чл.121, ал.3 ГПК решението ще има сила за приобретателя, макар и последният да не е бил привлечен като ответник. Затова не е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана при исковете за собственост при наличие на вписана искова молба- интерес от обезпечаване е налице само за периода до вписването.
Когато се иска запор на движима вещ, трябва да се посочи в чие държане се намира същата - с оглед подсъдността /когато е по местонахождение на вещта/, предвид изискването вещта да се намира именно в държане на ответника /защото обезпечението не може да засегне правата на трети лица/, както и с оглед възможността съдия-изпълнителят да изпълни определението.
Когато се иска запор върху банкова сметка, достатъчно е да се посочи банката /т.е. задълженото лице по вземането/, без № на банкова сметка. Допустимо е да се иска и наложи запор изобщо върху банковите сметки на ответника в една или няколко конкретни банки, тъй като запорът се налага до размера на исковата сума по една от сметките /стига наличността по нея да е достатъчна/, а не върху пълния размер на сумата по влога, респ. влоговете. Съдът следва да допусне запор върху посочените от молителя сметки, като в крайна сметка самото действие на запора ще настъпи по отношение на сметката, в която има достатъчна наличност, а ако са налице няколко такива сметки - по отношение само на една от тях /това ще се установи, след като съдия-изпълнителят изпрати запорно съобщение до съответната банка/. В 3-дневен срок от получаване на запорното съобщение банката е длъжна да отговори на съдия-изпълнителя дали признава вземането, върху което е наложен запорът /чл.391, ал.1, б.”а” ГПК/. При наличие на средства по сметката на ответника банката е длъжна да я блокира до размера на обезпеченото вземане, без да има право да проверява неговата основателност и да изисква представяне на самата обезпечителна заповед /Писмо изх.№ 100-00155/9/4/1993 г. на БНБ и № РД 02-68-5 на Министерство на правосъдието/. Ако се установи, че в запорираните сметки няма налични суми /респ. наличността не е достатъчна да покрие вземането на ищеца/, обезпечителната нужда няма да е задоволена и ще е допустимо да се иска ново обезпечаване на иска- изцяло, респ. за необезпечения остатък от вземането. Обратно - ако се окаже, че е налице достатъчна наличност по две или повече сметки на ответника, запорът ще остане върху една от тях, а останалите сметки ще бъдат освободени въз основа на писмо на съдия-изпълнителя до съответните банки.
При всички случаи банката трябва да е посочена в молбата за допускане на обезпечението в качеството й на задължено лице по вземането на ответника. Не е конкретна обезпечителна мярка искането за запор върху всички банки в страната.

Неподходящи се тези обезпечителни мерки, чието действие е идентично с това на съдебното решение, т.е. предрешават спора /например въвод на молителя във владение, задължаване на ответника да депозира исковата сума на негово име/, накърняват изключителните правомощия на други органи. Тъй като по смисъла на чл.319 ГПК обезпечението обвързва само съдия-изпълнителя и съдията по вписванията /например спиране на вписване в търговския регистър/ или поставят ответника в прекомерно неблагоприятно положение /например забрана за напускане на страната, която може да се налага само като принудителна административна мярка по реда на Закона за българските документи за самоличност/. По изключение специален закон може да обоснове възможност обезпечителната мярка да породи задължение за други държавни органи - например граждански иск по Закона за промишления дизайн и по Закона за марките и географските означения може да се обезпечи чрез задържане на стоки от митническите органи.

5. Замяна на обезпечителни мерки /чл.317 ГПК/.
Замяна на допуснатата обезпечителна мярка може да се извърши по молба на ищеца или на ответника. Ако е бил обезпечен бъдещ иск, компетентен е Районният съд, наложил обезпечението - частното гражданско дело се образува и съхранява при него. Ако е бил обезпечен вече предявен иск, компетентен е съдът, който разглежда делото, тъй като произнасянето е обективирано в акт по това дело /например обезпечението е допуснато от СРС, делото е изпратено по въззивна жалба на СГС, който е компетентен да се произнесе по молбата за замяна по чл.317 ГПК и не следва да я изпраща за произнасяне на РС/.
Молбата се подава с препис за противната страна, на която се дава възможност в 3-дневен срок да депозира писмено възражение. Ако противната страна не е съгласна /вкл. когато няма възражение/, съдът не е длъжен да замени обезпечението, а действа по своя преценка. Ако е съгласна – съдът е длъжен да допусне замяната. При липса на такова съгласие обезпечението може да се замени, ако обезпеченият иск е оценяем в пари /но не е иск за собственост/ и ответникът е предложил обезпечение със залог на пари или ценни книжа. В този случай към молбата се прилага документ, удостоверяващ внасянето на сумата или на ценните книжа в банка по сметка на съда. Съдът няма право да откаже заменяването и с определение заменява допуснатото обезпечение със залог на паричната сума /ценните книжа/ и отменя възбраната или запора, стига размерът на залога да е не по-малък от стойността на обезпеченото имущество. Определението не подлежи на обжалване.

6. Отмяна на обезпечението /чл.321 ГПК/.
Имат се предвид случаите, когато обезпечението е наложено законосъобразно, но впоследствие вече са отпаднали основанията за налагането му - искът е отхвърлен като неоснователен, производството по него е било прекратено. Самият ищец може винаги да поиска отмяна на обезпечението, като сам се откаже от привременната му защита. В този случай съдът е длъжен да отмени обезпечението, стига да съобрази разпоредбата на чл.322 ГПК - щом е внесена гаранция, за да бъде освободена същата, следва да се връчи копие от депозираната от ищеца молба на ответника за възражение в 7-дневен срок и предявяване на иск за вреди от обезпечението в 1-месечен срок. Едва след тези срокове гаранцията се освобождава, но самото обезпечение се отменя направо въз основа на искането на молителя, в чиято полза е било допуснато, без да се връчва препис от молбата на ответника. И в този случай определението се обжалва с частна жалба. Подсъдността е като при чл.317 ГПК.
Недопустимо е съдът /по свой почин или по искане на ответника/ да отмени допуснатото от него обезпечение по реда на чл.321 ГПК, ако намери, че не са били налице първоначалните предпоставки за налагането му. Това би означавало същият съд да отмени определение, което не е от категорията на тези по чл.195, ал.2 ГПК. С определението по чл.308 ГПК се слага край на производството по издаване на искания охранителен акт, и следователно същото е окончателно за съда, който го е постановил.
По реда на чл.321 ГПК съдът не може служебно да отмени обезпечението и когато намери, че причините за допускането му вече са отпаднали. Служебната отмяна е допустима само в хипотезата на чл.309 ГПК - след изтичане на срока за предявяване на бъдещия иск, стига на молителя да са били дадени указания за представяне на доказателство за това.
Когато е било допуснато обезпечение на бъдещ иск, молбата по чл.321 или чл.322 ГПК следва да се подаде до съответния Районен съд, пред когото е образувано обезпечителното производство, а не пред съда, разглеждал самия правен спор. Когато обезпечението е било допуснато по висящо дело, компетентен да го отмени, както и да освободи внесената гаранция, също е съдът, който го е постановил /първоинстанционен, въззивен или касационен/. В такъв случай относно обжалването на тези определения ще намерят приложение общите правила за инстанционния контрол на определенията за обезпечаване на иска /т.7 от ТР № 1/01 г., ОСГК на ВКС/.


II. ПРОИЗВОДСТВО ПО ИЗДАВАНЕ НА ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ /чл.237- 250 ГПК/.

Изпълнителният лист е съдебен акт, който удостоверява, че лицето, в чиято полза е издаден, разполага с право на принудително изпълнение за реализиране на своя претенция срещу длъжника /за предаване на имот, плащане на сума, премахване на незаконна постройка и пр./ и задължава съдебния изпълнител да образува изпълнително производство, в което да се реализира това право.
Изпълнителният лист се издава по правило от Районния съд, до когото за целта следва да се подаде писмена молба. Производството по издаване на изпълнителен лист е едностранно - развива се без участието на длъжника, на когото не следва да се връчва препис от молбата. Съдът се произнася в закрито заседание с определение, което длъжникът може да обжалва с частна жалба пред Окръжния съд, ако с него исканият изпълнителен лист се уважава. Срокът за подаване на частна жалба тече от деня, в който на длъжника е връчена призовка за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител. Това означава, че длъжникът узнава за издадения срещу него изпълнителен лист едва след като въз основа на последния вече е образувано изпълнително производство, в което е поканен да изпълни доброволно задължението си.
Основанията за издаване на изпълнителен лист са две групи - съдебни и несъдебни. Посочени са в чл.237, ал.1 ГПК.
- съдебните изпълнителни основания са: влезлите в сила решения и определения на съдилищата, осъдителните въззивни решения /макар и да не са влезли в сила/, протоколите за съдебна спогодба /според чл.125, ал.3 ГПК съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение/, решенията на арбитражните съдилища, както и решенията на чуждестранните съдилища, чието изпълнение в РБългария е било допуснато от българския съд. Когато се иска издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение, молбата се подава до първоинстанционния съд, който е гледал делото /Районен или Окръжен/. Ако основанието е решение на арбитражен съд, компетентен да издаде изпълнителен лист е Софийски градски съд.
- несъдебните изпълнителни основания са документи, които по силата на закона удостоверяват вземане на молителя срещу длъжника. Такива са: документите и извлеченията от сметки, установяващи вземания на банките, Националната и районната здравноосигурителни каси, държавните учреждения и общините; постановления на административни органи, ценни книги като запис на заповед или менителница; нотариални актове, в които са предвидени задължения за предаване на имот или плащане на парични суми. При несъдебните изпълнителни основания кредиторът направо се снабдява с изпълнителен лист срещу длъжника, без да води съдебен исков процес срещу него. По този начин се осигурява улеснена възможност за събиране на вземания, за които законодателят е преценил, че се нуждаят от засилена защита.
Длъжникът, срещу когото е издаден изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, разполага с възможността, след като задължението му не е установено с влязло в сила съдебно решение, да го оспори. Разпоредбата на чл.250 ГПК му дава възможност в 7-дневен срок от получаване на призовката за доброволно изпълнение да подаде до Районния съд /не винаги това е съдът, издал изпълнителния лист/ възражения, че не дължи сумата. Възраженията трябва да са подкрепени с писмени доказатателства /напр. доказателства за плащане на сумата/. Ако такива доказателства липсват, длъжникът трябва да е готов да предложи на кредитора обезпечение под формата на залог на пари или ценни книги, респ. ипотека на недвижим имот. При наличие на една от тези две предпоставки съдът спира изпълнението срещу длъжника. В 1-месечен срок от влизане в сила на това определение кредиторът, в чиято полза е издаден изпълнителен лист, трябва да предяви пред съда иск, с който да установи по съдебен ред вземането си срещу длъжника. Ако не предяви такъв иск в срок, изпълнителният лист се обезсилва.
Възможността да се иска спиране на изпълнението по реда на чл.250 ГПК не изключва интереса на длъжника да подаде и частна жалба срещу определението за издаване на изпълнителен лист - двете форми на защита съществуват паралелно и независимо една от друга. Последната възможност, с която разполага длъжникът, ако е пропуснал 7-дневния срок за подаване на възражение, е да предяви срещу кредитора иск, с който да поиска да се признае за установено, че не е налице вземането, за което е издаден изпълнителния лист /чл.254 ГПК/. Като обезпечителна мярка по този иск той може да поиска спиране на изпълнителното производство, образувано въз основа на изпълнителния лист.