XIII. ДЕЙСТВИЯ НА СЪДА ПО ИЗЯСНЯВАНЕ ИСКАНИЯТА И ТВЪРДЕНИЯТА НА СТРАНИТЕ
След като докладва делото, съдът дава думата на ищеца или на неговия представител, за да заяви дали поддържа фактическите твърдения, релевирани в исковата молба /т.е. твърденията, на които ищецът се е позовал в исковата молба/, както и самата претенция, и доказателствените си искания. Ако ищецът не се явява в първото заседание, тази възможност следва да му се предостави в заседанието, в което се явява за първи път.
Забележка: За да се позове ищецът и на други факти, извън посочените в исковата молба, и за да се допуснат доказателства за тяхното съществуване, същите следва да бъдат представени по реда за изменение на иска /чл.116 ГПК/.
След това се дава думата на ответника, за да заяви становище както по фактическите твърдения от страна на ищеца, така и по исковата претенция изобщо.
Становищата на страните могат да са обективирани в писмени молби - в такъв случай съдът докладва молбите, а страните /ако присъстват/ само заявяват дали ги поддържат.
Признание на иска
По принцип направеното от ответника признание и оспорване на иска като цяло включва признание /оспорване/ и на фактическите твърдения в исковата молба. Следва да се има предвид обаче, че когато ответникът заяви оспорване на иска, обикновено има предвид оспорване на самата претенция по същество, но не непременно на всички факти, посочени в исковата молба. Затова, независимо от заявеното оспорване на иска, съдът следва да прояви активност и да запита ответника оспорва ли конкретните фактически твърдения на ищеца, респ. кои факти оспорва и кои- не. Това задължение на съда следва и от разпоредбата на чл.109, ал.2 ГПК, която задължава съда да поставя на всяка страна въпроси по фактическите твърдения на противната страна.
Например: ако ответникът по един иск за заплащане на възнаграждение по договор за изработка заяви, че оспорва иска, съдът следва да го запита оспорва ли конкретните факти, които в съвкупност представляват основанието на иска: договор между страните, изпълнение на работата от ищеца, приемане на работата от ответника-възложител, липса на плащане на възнаграждението; при оспорване на
негаторен иск /средство за защита на собственика при нарушения на правото му на собственост/
- дали оспорва правото на собственост на ищеца и наличието на описаното в исковата молба нарушение и т.н.
Ако ответникът заяви, че оспорва иска само по размер, приема се, че не оспорва основанието - т.е. признава, че дължи, но не сумата, претендирана от ищеца.
Мълчанието на ответника, т.е. незаявяването на становище по фактическите твърдения в исковата молба, не освобождава ищеца от тяхното доказване. За да се освободи от доказване на даден факт, следва да е постановено определение по чл.109, ал.4 ГПК, с което този факт е признат за безспорен въз основа на изрично изявление на ответника, че го признава.
Съдът е длъжен не само да задава въпроси на ответника по фактическите твърдения в исковата молба, но и да запита ищеца дали оспорва или признава фактическите твърдения на ответника, и едва след това да отдели спорното от безспорното /ПП № 5/28.05.75 г./. Това е така, защото в защитната си теза ответникът може да изложи нови факти, чието установяване да обуслови неблагопрятен за ищеца изход на спора /напр. за наличие на годно основание да владее имота, за изпълнение на задължението си, за забава на ищеца като кредитор, възражение за давност и пр./.
В съдебния протокол не се вписват въпросите на съда към страните - за нуждите на процеса е достатъчно да се отразят само отговорите. Ако обаче страната откаже да отговори на поставен от съда въпрос, в протокола следва да се отбележи самия въпрос.
Съдът не е длъжен /а след отпадане на служебното начало в процеса няма и право/ да указва на страните, че фактическите им твърдения са останали недоказани и следва да се ангажират и други доказателства. Обаче, ако съответният факт подлежи на доказване посредством експертиза или оглед, съдът може служебно да допусне и събере това доказателство, ако заинтересуваната страна не го е поискала /т.10 от ТР № 1/2000 г., ОСГК на ВКС/. Дори когато експертизата се назначава служебно, разноските за вещото лице се поемат от тази страна. Отказът й да изпълни указанията на съда за внасяне на депозит не е основание за изплащането му от бюджета на съда, а за прилагане последиците на чл.128, ал.2 ГПК при постановяване на решението - т.е. съдът ще може да признае за установени неблагоприятни факти срещу тази страна.
Съдът е длъжен да отделя спорното от безспорното само по отношение на релевантните за спора факти- следователно, не винаги признанието на даден факт от противната страна е основание да се постанови определение по чл.109, ал.4 ГПК. В процеса твърде често се излагат твърдения и се събират доказателства, чието установяване е без значение за спора /напр. за собствеността при наемното правоотношение, за жилищната нужда на ответника при реивиндикационния иск, поведението на страните по други правоотношения извън процесното и т.н./. Когато страните заявяват становище по такива факти, с оглед спестяването на процесуално време е целесъобразно извън протокола съдът да ги напъти, че тези факти са неотносими.
В определени случаи може да е налице мълчаливо признание на факт - т.е. не обективирано в нарочно изявление, а такова, което се обосновава с процесуалното поведение на страната. Например ответник по реивиндикационен иск моли да му се признае право на задържане върху имота - следователно признава, че същият се намира във фактическата му власт; ответник по иск за разваляне на двустранен договор или за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнението моли съда да му определи подходящ срок за изпълнение по чл.87, ал.3, предл.2 ЗЗД /или твърди забава на ищеца като кредитор/, с което признава факта на неизпълнението си, и т.н.
Това мълчаливо признание обаче не е основание съответният факт да бъде признат за безспорен по реда на чл.109, ал.4 ГПК и не освобождава ищеца от доказването му. Определение по чл.109, ал.4 ГПК се постановява само въз основа на обясненията на страните, т.е. на изричните им изявления относно съществуването или несъществуването на релевантните за спора факти. Значението на мълчаливото признание се определя от нормата на чл.127, ал.2 ГПК- при постановяване на решението съдът го взема предвид заедно с всички данни по делото. Това означава, че мълчаливото признание ще бъде кредитирано /ще се вземе предвид/, доколкото по делото няма данни в противен смисъл, без да е безусловно необходимо признанието да бъде подкрепено от доказателствата /напр. когато ответникът е направил възражение за право на задържане, това е достатъчно в решението съдът да приеме, че той владее имота, щом няма данни да го владее някой друг, дори и да не са събрани нарочни доказателства за това обстоятелство/.
Има разлика между признанието на иска и признанието на факти. Първото е становище по съществото на спора, а второто - изявление, че съществуват факти, твърдяни от противната страна. Общото между тях е, че :
1.Не обвързват съда, а се ценят с оглед всички данни по делото. Но ако въз основа на признанието на даден факт съдът е постановил определение по чл.109, ал.4 ГПК, на това основание фактът се счита установен в процеса и изключен от предмета на доказване, докато определението не бъде отменено от съда на основание чл.195, ал.2 ГПК /например поради грешка или поради последващо оттегляне на признанието/.
2.За извършване на валидно признание и в двете хипотези е необходимо изрично пълномощно /чл.22, ал.2 ГПК/.
Според чл.17 ГПК, за признание, извършено от представител на недееспособен, на безвестно изчезнал или обявен за отсъстващ, както и от представител на ответник, призован по реда на чл.50 ГПК, е необходимо одобрение от съда, пред който се води делото. Това не означава, че за признанието е необходимо предварително разрешение на съда. Изискването за одобрение обуславя само извода, че съдът ще вземе предвид признанието, само ако същото не противоречи на интересите на представлявания. Целта на закона е именно да защити интереса на страната, която няма възможност за лично участие на процеса, поради което разпоредбата следва да се тълкува по начин, който гарантира постигането на тази цел, без да се поставят ненужни и обременителни формални изисквания, каквото би било това за предварителното разрешение. Следователно, смисълът на разпоредбата е, че при постановяване на решението съдът ще цени признанието на представителя с оглед интереса на представлявания, т.е. ще го цени само дотолкова, доколкото това признание обективно кореспондира със събраните по делото доказателства. Такова признание не е основание съдът да постанови определение по чл.109, ал.4 ГПК и въз основа на него ищецът не се освобождава от доказването на признатите факти. Съдът ще се произнесе за тяхното съществуване едва с решението си по делото /едва тогава съдът ще прецени съответствието на признанието с данните по делото/.
Извънсъдебно признание на факт
Такова е налице, когато извън процеса страната е предприела поведение, съобразено с фактическото положение, твърдяно от противната страна. Например ответникът е изпратил на ищеца писмо, с което моли задължението му да бъде разсрочено / с което го признава/; възразява срещу забавеното доставяне на стоката /следователно признава факта на получаването й/; пред полицията или прокуратурата ответник по чл.76 ЗС дава обяснения за обстоятелствата, при които е отнел имота, и с това признава този факт, и пр.
Това признание също се цени с оглед на всички данни по делото, но не на основание чл.127, ал.2 ГПК, тъй като не представлява признание, направено пред съд. Значението му се изразява в това, че щом авторството на документа не се оспорва, на основание чл.144 ГПК се счита, че изявлението изхожда от лицето, което го е подписало. Същевременно това изявление на страната е материализирано в частен документ, който обективира неизгодни за издателя си факти и като такъв има доказателствена сила срещу него, която ще бъде преценена съобразно общото правило на чл.188, ал.1 ГПК.