ЧАСТ ТРЕТА: РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛАТА
I. ОБРАЗУВАНЕ НА ГРАЖДАНСКО ДЕЛО
Всяка искова молба се завежда в служба “Регистратура”, която приема и регистрира входящата кореспонденция. За целта се води входящ дневник /на хартиен и/или електронен носител/. Съдържанието му е уредено в чл.18, ал.2 от Правилника за съдебната администрация /ПСА/.
По принцип датата на завеждане на исковата молба в регистратурата определя датата на предявяване на иска. Тази дата е меродавна при преценка за спазване на срока за предявяване на претенцията, определяне на компетентния съд /определя се съобразно закона, действал към датата на предявяване на иска/, дължимата държавна такса, началния момент, от който се присъжда законна лихва върху главницата /ако е поискана такава/ и пр.
Забележка: има разлика между датата на завеждане на исковата молба и датата на образуване на делото. Второто е чисто техническо действие, при което исковата молба получава № на гражданско дело и се разпределя на докладчик. Това предполага по принцип да е събрана дължимата държавна такса и да е извършено вписване на исковата молба /ако подлежи на вписване/ - по смисъла на чл.26 и 27 от Правилника за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и апелативните съдилища /ПСА/, отстраняването на нередовността на исковата молба предхожда образуването на гражданско дело. В отделните съдилища практиката обаче е различна- възможно е исковата молба веднага да се образува в дело, като съдията-докладчик даде указания за отстраняване на нередовностите.
Исковата молба може да е подадена по пощата. В този случай датата на подаването й е тази на пощенското клеймо, поставено от съответния пощенски клон, откъдето е изпратена молбата. Затова в тези случаи чл.23, ал.2 ПСА изисква да се запази пощенския плик, като върху първата страница на исковата молба се запише номерът на обратната разписка или датата на пощенското клеймо с означение, че са получени по пощата. Ако е ползван куриер, прилагат се общите правила - датата на предявяване на иска е датата на входиране на исковата молба в регистратурата на съда.
В регистратурата могат да се подават и молби по вече образувани дела. Същите незабавно следва да се предадат в деловодството и да се приложат към делото.
Забележка: съдът не следва да се произнася по молба, върху която не е удостоверено, че е заведена в регистратурата /практиката допуска молби по делата да се подават и в служба “Деловодство”/. Това е така, защото само заведената молба отразява окончателната воля на молителя /иначе е възможно една написана, но неподадена молба да се подаде от друг, без авторът й да е взел решение в този смисъл/.
IІ. ДЕЙСТВИЯ НА СЪДА СЛЕД ПОДАВАНЕ НА ИСКОВАТА МОЛБА
1. Проверява се дали изобщо е налице
иск - т.е. искане до съд да разреши гражданско-правен спор, като даде защита на конкретно субективно право. Изявление, адресирано до друг орган, не е иск.
В ГПК няма механизъм, при който един несъдебен орган да изпрати на съд молба поради неподведомственост. Разпоредбата на чл.93, ал.1 ГПК урежда изпращане на дело по компетентност от един съд на друг, но не и от орган извън системата на съдилищата. Това не означава, че една искова молба не може да е погрешно адресирана /напр. на пощенския плик/ или получена - тогава ще се изпрати на съда, стига да представлява искане за защита, отправено до него като адресат. Например, ако прокуратурата изпрати на съда сигнал за извършено престъпление, към което е приложено Постановление за отказ да се образува предварително производство, не е налице искова молба за заплащане на обезщетение за описаните в сигнала вреди, тъй като липсва адресирано до съда искане в този смисъл.
2. Проверява се дали искането, макар и отправено до съда, ангажира правораздавателната компетентност на съдилищата изобщо /например дали е налице компетентост на друг, несъдебен орган, искане да се установи факт извън изрично уредените от закона случаи, непредвиден в закона конститутивен иск и пр./.
3. Определя се вида на иска, което от своя страна обуславя родовата и местната подсъдност, размера на държавната такса, необходимостта от вписване на исковата молба, надлежните страни, съдържанието на редовната искова молба.
4. Проверява се допустимостта на иска - т.нар.”процесуални предпоставки”, обуславящи правото на иск. Тук се включва проверката: - Дали искът е предявен в рамките на предвидения в закона
преклузивен срок /това е срока, в който задължително трябва да се упражни субективното право – в случая правото на иск, като с изтичането му това право се прекратява/,.
Такъв е например иска за възстановяване на нарушено владение, който се предявява в 6-месечен срок от нарушението. - По този ред се проверява също така и дали по конкретния спор вече е налице влязло в сила решение, предявяван ли е вече такъв иск /според чл.95 ГПК производството по заведения повторно иск се прекратява/. - Има ли интерес ищецът да води такъв иск /интерес липсва, ако законът предвижда друг ред за защита/ и т.н. Ако искът е недопустим, съдът постановява определение, с което прекратява производството.
5. След проверката за допустимост, съдът извършва проверка на редовността на исковата молба - т.е. проверка дали нейното съдържание е съобразено с изискванията на чл.98 ГПК /посочване имената и адресите на страните, ЕГН на ищеца, фактите, на които се основава претенцията, в какво се изразява самото искане/, както и дали са налице посочените в чл.99 ГПК приложения към исковата молба /пълномощно, ако е подадена от пълномощник, документ за платена държавна такса, преписи от исковата молба и доказателствата за ответника/. Ако исковата молба е нередовна, до ищеца се изпраща съобщение в 7-дневен срок /или по-дълъг, определен от съда срок/, да отстрани нередовността. Ако указанията не бъдат изпълнени, исковата молба се връща, което има значението на прекратяване на производството. Ако нередовностите се отстранят, съдът насрочва делото в съдебно заседание, но преди това разпорежда вписване на исковата молба, ако същата е от категорията искови молби, подлежащи на вписване.
III. РЕДОВНОСТ НА ИСКОВАТА МОЛБА
1. Изисквания за редовност на исковата молба
За да е редовна исковата молба, в нея най-общо следва да е посочено: от кого, срещу кого, до кого, въз основа на какво и за какво се предявява. Отделно следва да са изпълнени изискванията за посочване на:
- адреси на страните,
- ЕГН на ищеца,
- когато е необходимо да са представени доказателства за
правосубектност / качеството на субектите на правото да бъдат носители на юридически права и задължения – в случая, на такива имащи отношение към предявяване на конкретната искова молба/,
- документ за платена държавна такса,
- преписи от исковата молба,
- доказателствата за ответниците /без доказателството за правосубектност/.
Не е нужно в исковата молба да се сочи правна квалификация на иска - същата се определя служебно от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането. Не може въз основа на нея да правим изводи за вида на иска, ако не е ясен. Не е нужно отделно да се сочи цената на иска, независимо от формалното изискване на чл.98, ал.1, б.”в” ГПК- цената на иска се определя от съда съобразно вида и предмета на претенцията. Няма формални изисквания за формулиране на исковата претенция. Трябва обаче да са ясни фактите, на които се основава иска, както и в какво се изразява самото искане.
Искането, отправено до съда, подлежи на разумно тълкуване с оглед изложените фактически твърдения, въз основа на които се извежда интереса от определена защита. Например, ако се иска разваляне на дарение поради недаване на издръжка, очевидно е, че претенцията е за отмяна на дарението и е ненужно обездвижване на исковата молба с цел прецизно формулиране на петитума /искането/ от страна на ищеца. Също така, ако в една искова молба за собственост върху недвижим имот се иска да се признае за нищожен и нотариалния акт на ответника, несъмнено е, че по същество това е претенция и за отмяна на нотариалния акт по реда на чл.431, ал.2 ГПК като законна последица от решаване на спора за материално право. В случая е безпредметно даване на указания по чл.100 ГПК на това основание. Ако такова искане е направено в искова молба, в която са посочени твърдения за нищожност на договора, сключен с нотариалния акт, то тогава искането следва да се тълкува като претенция за признаване нищожността на самата сделка, а не на нотариалния акт.
Обобщение: исковата молба следва да се тълкува така, както се тълкува един договор. Не може да се иска от търсещия защита да формулира юридически издържани изявления, тъй като това би ограничило конституционното му право на съдебна защита.
При всички случаи обаче петитумът на исковата молба трябва логически да следва от изложените фактически твърдения. В противен случай, при логическо несъответствие между обстоятелствена част и петитум, исковата молба следва да се остави без движение като нередовна. Например не може да се иска осъждане на ответника да плати парична сума, ако не са изложени твърдения, че я дължи на ищеца на точно определено основание, или осъждане да предаде владението на имот, без да се твърди, че ищецът е владелец или собственик на определено основание.
Когато искът е предявен срещу няколко ответници, трябва да е ясно по какъв начин са съединени претенциите срещу тях /освен ако от естеството на спора е очевидно, че те отговарят по един иск - например за установяване нищожността на договора, по който са страна/. Това поначало се отнася за паричните искове - когато се претендира една сума, но срещу няколко лица. Ако не е уточнено, на ищеца следва да се дадат указания да заяви в какво съотношение се намират субективно съединените претенции срещу ответниците.Възможностите са:
- разделност - като посочи сумата, която претендира от всеки ответник поотделно,
- солидарно - като посочи основанието, освен ако е очевидно - например съпричиняване на
деликт /неизпълнение на общото законното задължение да не се вреди другиму/,
- евентуално
- с исковата молба са предявени няколко иска, като единият от тях е главен и разглеждането на останалите е поставено в зависимост от изхода на главния/. В молбата се посочват главен и евентуален ответник /ответници/.
При искане за солидарно осъждане на ответниците върху сумата се дължи една държавна такса, а при евентуално - отделна такса за всеки евентуален иск. Алтернативно съединяване е недопустимо- това би означавало исковата молба да няма определен петитум.
Посочването на правната норма, на която се основава претенцията, не е елемент от редовността на исковата молба. Ищецът не е длъжен да сочи правна квалификация на иска си, а ако е дал такава, същата не обвързва съда. Основание на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича. Ищецът е длъжен да ги посочи на основание чл.98, ал.1, б.”г” ГПК.
Основание на иска
При определяне вида на иска съдът изхожда от твърденията и исканията, обективирани в исковата молба, а не от дадената от ищеца правна квалификация на спора. Квалификацията се определя служебно от съда. Правното основание, т.е. фактите, на които се основава претенцията, се посочва от ищеца /чл.98, ал.1, б.”г” ГПК/. Посочването на тези факти е изискване за редовност на исковата молба и липсата им се преодолява по реда на чл.100 ГПК- чрез оставяне на исковата молба “без движение” с указания до ищеца да отстрани нередовността в 7-дневен срок от съобщението.
Обобщение: ищецът не е длъжен да посочва правната норма, на която основава искането си - достатъчно е да посочи фактите, от които произтича претенцията му, а квилифицирането на спора е изключително правомощие на съда.
2. Указания за отстраняване нередовността на исковата молба
Указанията по чл.100 ГПК следва да са ясни и конкретни, като на ищеца се съобщят последиците от тяхното неизпълнение - връщане на исковата молба. Когато указанията са по-дълги или подробни, препоръчително е на ищеца да се изпрати копие от разпореждането на съда, като това се отрази в призовката /възпроизвеждането на указанията в самата призовка би ги направило неясни или непълни/.
Срокът по чл.100 ГПК е законен, но не решителен. Същият може да бъде продължен по реда на чл.36 ГПК, като ищецът подаде молба в този смисъл преди изтичането му. В молбата следва да се посочат уважителни причини, с оглед на които указанията не могат да бъдат изпълнени в дадения от съда 7-дневен срок /напр. неизготвяне на данъчната оценка на имота от общинската администрация или заболяване/. Разбира се, няма пречка с разпореждането си по чл.100 ГПК съдът по своя преценка да даде на ищеца не 7-дневен, а по-дълъг срок за отстраняване нередовността на исковата молба. Това е наложително, особено когато изпълнението на указанията предполага съдействие от страна на администрацията /например снабдяване с удостоверение за данъчна оценка, удостоверение за актуално състояние, за постоянен адрес на ответника и пр./, тъй като в тези случаи спазването на 7-дневния срок е практически невъзможно.
Подаването на молба за издаване на съдебно удостоверение, необходимо за изпълнение на указанията, не спира срока по чл.100 ГПК, нито обвързва съда да го продължи, щом това не е изрично поискано /независимо, че обикновено у ищеца е налице субективната увереност именно в този смисъл/. Няма пречка обаче в този случай съдът служебно да измени определението си по чл.100 ГПК, като определи на ищеца по-дълъг срок за изпълнение на указанията. Това определение подлежи на отделно съобщаване, като новият срок тече от датата на съобщението.
Ако исковата молба е оставена без движение с указание да се представи документ за платена държавна такса, ищецът може, вместо да внесе таксата, да поиска от съда да го освободи от това задължение /разбира се, искането може да е направено и в самата искова молба/. Хипотезите, в които не се дължи държавна такса, са посочени в чл.63, ал.1 ГПК /например не дължат такса инвалидите, ищците по дела за издръжка, лицата в тежко материално положение и пр./. Подаването на молба за освобождаване от такса по реда на чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /от лице, което не разполага с достатъчно средства/ в течение на срока е пречка за връщане на исковата молба, дори и искането да е неоснователно /защото освобождаването от държавна такса по смисъла на закона е алтернатива на нейното внасяне/. Затова, дори и молбата да се остави без уважение, съдът не следва да връща исковата молба поради неизпълнение на указанията, а да определи на ищеца нов срок за това, който ще тече от датата на съобщението. Разбира се, възможно е ищецът да бъде освободен само частично от внасяне на държавна такса - тогава със същото определение съдът ще му укаже в определен срок да представи доказателство за внасяне на разликата до пълния дължим размер. Определението на съда, с което се отказва, изцяло или отчасти, освобождаване от държавна такса, може да се обжалва от ищеца с частна жалба.
Забележка: освобождаването на ищеца от заплащане на държавна такса се отнася само до това задължение, но не и за бъдещите такси, които ще дължи в процеса /например за въззивно обжалване/. За тях следва да се иска ново освобождаване. По принцип по този ред ищецът се освобождава само от първоначална такса, но няма пречка да поиска да бъде освободен и от разноските, които ще направи в процеса /за вещи лица и свидетели/ и ако това искане бъде уважено, тези разноски се заплащат от бюджета на съда /чл.63, ал.2 ГПК/. Ако искът бъде уважен, тези суми се възлагат в тежест на ответника с решението /по сметка на съда/, а ако бъде отхвърлен - остават в тежест на бюджета. Абсолютно недопустимо е ищецът, освободен от такси и разноски, да бъде осъден да ги заплати на съда, ако искът му бъде отхвърлен.
Непредставянето на писмени доказателства с исковата молба не е нередовност по смисъла на чл.100 ГПК, а има отношение само към доказването на иска.
Ако призовката до ответника на посочения в исковата молба адрес се върне в цялост с отбелязване, че лицето не се намира на адреса, исковата молба се оставя без движение с указание до ищеца за посочване адрес на ответника. Ако обаче на първоначалния адрес са били дадени сведения за адрес, на който ответникът може да бъде намерен /вкл.служебен адрес/, макар и този адрес да не е посочен от ищеца, безпредметно е обездвижването на исковата молба - призовката следва направо да се изпрати на този адрес. Аналогично, не следва да се оставя без движение исковата молба, ако адресът на ответника се установява от доказателствата по делото /напр. посочен е в негово писмо или в договора между страните/, както и ако е общоизвестен /когато ответник е държавен орган или орган на местно самоуправление/.
Ако в исковата молба не е посочен адрес на ищеца /или адресът е непълен или несъществуващ/, оставя се без движение на основание чл.100, ал.1 във връзка с чл.98, ал.1, б.”б” ГПК с указания за посочване на адрес в 7-дневен срок. Указанията се дават от деловодителя в обявление, което се поставя на определеното за целта място в съда, като върху него се посочва датата, на която е поставено. След изтичане на 7 дни се сваля от таблото и се докладва заедно с делото на съдията, който постановява разпореждане за връщане. Ако призовката до ищеца с указанията по чл.100 ГПК се върне от посочения в исковата молба адрес в цялост с отбелязване, че лицето не се намира там, редът е по чл.51, ал.2 ГПК - призовката се прилага към делото и се смята за връчена.
За да са пълни, указанията за внасяне на държавна такса трябва да посочват по сметка на кой съд следва да се внесе сумата, точния й размер, както и задължението за представяне на вносния документ.
Ако указанията по чл.100 ГПК са изпълнени, но след срока, исковата молба не следва да се връща. На основание чл.40 ГПК съдът може да вземе предвид и процесуално действие, извършено след определения срок. За да се върне исковата молба, е необходимо указанията да не са били изпълнени както в рамките на срока, така и към датата на постановяване на разпореждането за връщане.
IV. ПРОВЕРКА ПО чл. 25 ГПК
По силата на тази разпоредба, съдът следи служебно за процесуална правоспособност и дееспособност на страните, за законна представителна власт и такава по пълномощие. Тази проверка следва да се извърши заедно с проверката за редовност на исковата молба по чл.100 ГПК, а не отделно, за да се избегне последователното даване на различни указания на ищеца.
Процесуалната правоспособност е възможността едно лице да е страна в процеса. Правоспособни са правните субекти - физически и юридически лица. Всеки човек е правоспособен – от момента на раждането до този на смъртта. Юридическите лица /търговски дружества, кооперации, сдружения/ също са правоспособни, но тяхното съществуване подлежи на нарочно удостоверяване, тъй като те възникват по силата на нарочен държавен акт, какъвто е съдебното решение за регистрация.
Дееспособността е способността на едно правоспособно лице лично да извършва правни действия и да бъде адресат на такива действия. Принципът е, че всяко физическо лице е правоспособно, но не винаги е дееспособно.
Малолетният е правоспособен, но не е дееспособен, тъй като не може да действа разумно, поради което се представлява в правния живот от своите родители. Ако искът е предявен от малолетен, съдът следва служебно да издири родителите и да им даде указания да потвърдят действията по подаване на молбата. По същия начин се процедира, когато искът е предявен от ограничено дееспособно лице. Макар и рядко, е възможно искът да е предявен срещу несъществуващо физическо лице. Това може да се установи посредством събраните по делото данни за адреса на ответника /от ГРАО, МРРБ, МВР/, ако от тях е видно, че лице с посочените имена и ЕГН не съществува - тогава производството направо се прекратява, при което даването на указания по чл.25, ал.2 ГПК е безпредметно.
Ако се установи, че исковата молба е насочена срещу ответник, починал преди завеждането й, делото се прекратява. По същия начин се постъпва и когато исковата молба е подписана от ищец, починал преди завеждането й. Разпоредбата на чл.120 ГПК, според която на мястото на починалата страна встъпват нейните правоприемници, в тези случаи не намира приложение. Тази разпоредба предполага смърт на страната в хода на процеса, а не преди това, тъй като тогава изобщо не е налице надлежно възникнало процесуално правоотношение.
Правосубектността на страните - юридически лица по принцип подлежи на установяване, освен ако следва от закона /напр. общини, министерства, други ведомства, агенции, съдилища, прокуратура на РБ и пр./. Когато страна е държавен орган, следва да се има предвид, че не винаги държавните органи са юридически лица, макар и да притежават административна правосубектност по делата за обжалване на актовете им. Така например общинският съвет не е юридическо лице и не може да е страна по гражданско дело - юридическата личност е общината /чл.14 ЗМСМА/.
Ако страна е търговско дружество, кооперация или сдружение с идеална цел, по реда на чл.25, ал.2 ГПК следва да се изиска доказателство за правосубектност /решение за регистрация или удостоверение от регистърния съд/. По принцип удостоверенията, издадени от “Информацонно обслужване” ЕАД, не доказват правосубектност, тъй като по съществото си са частни документи, притежаващи само формална доказателствена сила по чл.144 ГПК.
По реда на чл.25 ГПК следва да бъде прекратено и производство, образувано по искова молба, подписана от пълномощник, ако се установи неистинност на пълномощното /по принцип с графологична експертиза/ и ищецът не потвърди изрично извършеното от негово име без представителна власт действие по предявяване на иска. Дори и да се установи неистиннност на пълномощното, делото не следва направо да се прекратява. На основание чл.42, ал.2 във връзка с чл.44 Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ на лицето, от чието име е подадена исковата молба без представителна власт, следва да се предостави възможност да потвърди това действие. За целта му се изпраща призовка, а ако адресът му е неизвестен - поставя се съобщение на определеното за това място.
V. РАЗПОРЕЖДАНИЯ И ОПРЕДЕЛЕНИЯ НА СЪДА.
Исковата молба се оставя без движение и се връща с разпореждане. Ако въззивен съд констатира нередовност на исковата молба, оставя я без движение с определение, като при неизпълнение постановява решение, с което обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството /ТР № 2/2004 г., ОСГК и ТК/. Когато делото се прекратява /поради недопустимост, неподсъдност, оттегляне или отказ от иска и пр./ съдебният акт е определение.
Принцип: по всички процедурни въпроси, които не са свързани с решаването на спора по същество, съдът се произнася с определение. В предвидените от закона случаи произнасянето по съществото на молбата, въз основа на която е образувано производството, също се извършва с определение /чл.244 ГПК, чл.309 ГПК, отказ за издаване на заповед по чл.126ж ГПК/. С определение се спира и прекратява производството, допускат се и се събират доказателства, извършва се произнасяне по молба за освобождаване от държавна такса, възобновява се спряно производство, дава се ход на делото и на устните състезания, налагат се санкции и пр. Според чл.75 и 106 ГПК председателят дава еднолични разпореждания за поддържане реда в съдебно заседание, но налагането на самата глоба е колективен акт на съдебния състав и се извършва с определение.
Разпореждане се постановява по въпроси, които се решават еднолично от председателя на състава или докладчика /вкл. когато съставът е едноличен/. С разпореждане се оставя без движение и се връща исковата молба, насрочва се съдебно заседание /въззивният съд насрочва с определението си по чл.205 ГПК, ако има доказателствени искания/, постановява се връчване на преписи и се изпраща делото на горната инстанция за произнасяне.
Понякога се налага съдът едновременно да постанови определение /напр. за прекратяване на делото по отношение на единия ответник поради недопустимост/ и разпореждане /за отстраняване нередовността на исковата молба по отношение на другия ответник/. По съображения за икономия не се постановяват два акта, а един - определение.
Забележка: връщането на исковата молба не следва да се схваща във физическия му смисъл - тя не се изпраща на ищеца, а остава по делото, което се архивира.
При връщане на исковата молба държавната такса не се връща - тя се дължи за предявяване на искането, а не за разглеждането му.
VI. ПРОЦЕСУАЛНА И МАТЕРИАЛНА ЛЕГИТИМАЦИЯ.
Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба и обуславя допустимостта на производството.
Материалната легитимация се определя от доказването на иска и обуславя неговата основателност. По нея съдът се произнася с решението си.
Например при
реивиндикационен иск – даващ правна защита на лице, което твърди, че е собственик на процесния имот на годно правно основание, като имотът му се владее или държи от ответника без основание.
Тук процесуално легитимиран да подаде исковата молба е твърдящият собствеността си. Дали в действителност тези факти са налице, е въпрос на материална легитимация на страните, която се установява от събраните по делото доказателства.
VII. ВПИСВАНЕ НА ИСКОВАТА МОЛБА
На вписване в Службата по вписванията подлежат само някои искови молби, посочени в чл.114 от Закона за собствеността. Най-общо, това са исковите молби, които се отнасят до спорове за недвижими имоти /спорове за собственост, за признаване нищожността, унищожаване или разваляне на договори с предмет недвижими имоти, за обявяване за окончателни на предварителни договори със същия предмет и пр./. Поначало целта на вписването е да се даде гласност на съдебния спор. За целта исковата молба се вписва по партидата на ответника в Службата по вписванията и по този начин всяко лице, което поиска да придобие имота от него, ще може да разбере, че този имот е предмет на висящо дело. В изрично предвидените от закона случаи вписването на исковата молба има и защитно действие - всички права на трети лица, придобити след вписването, не могат да се противопоставят на ищеца. Такова например е действието на вписването на исковата молба, с която се иска предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот да се обяви за окончателен - ако след вписването й ответникът продаде имота на трето лице, по отношение на ищеца това прехвърляне ще се счита за неизвършено и той ще може да придобие собствеността чрез обявяване на предварителния договор за окончателен.
Не се извършва вписване на исковата молба, преди да е събрана дължимата държавна такса по нея /чл.12 от Правилника за вписванията/. Ако исковата молба подлежи на вписване, не й се дава ход, докато не бъде вписана /чл.114, ал.2 ЗС/.
Разпореждането да се впише исковата молба следва да изхожда от това длъжностно лице, което събира дължимата държавна такса. А това е председателят на съответния съд, респ. определен от него заместник.
Винаги се вписва оригинала на исковата молба. За целта той се предава на съдията по вписванията заедно с един препис, който се прилага към едно особено канцеларско дело. Върху оригинала се прави отбелязване за извършеното вписване и се предава на “правоимащия” /чл.12, ал.2 ПрВп/, който го връща обратно в съда. Под “правоимащ” се разбира ищецът - т.е. допустимо е исковата молба да му се даде “на ръка”, за да я занесе в Службата по вписванията и да я впише /още повече, че той следва да заплати държавна такса за вписването/. Изнасянето на исковата молба от помещенията на съда в случая е допустимо, тъй като преди вписването й съдът не може да пристъпи към нейното разглеждане, а самият ищец няма интерес молбата да се изгуби. По този начин разглеждането на делото е поставено в зависимост от активността на самия ищец, който следва да внесе определената от съда държавна такса за иска, да впише исковата молба и да върне оригинала в съда.
VIII. ПОДСЪДНОСТ
Родова подсъдност- определя кой съд е компетентен да разгледа и реши делото като първа инстанция /районен или окръжен/. Тази подсъдност се следи служебно от първата инстанция и от въззивния съд. Възражение може да се повдига най-късно до приключване на устните състезания пред въззивния съд /чл.92, ал.2 ГПК/. Ако районен съд разгледа дело, подсъдно като първа инстанция на окръжния съд, решението е недопустимо- подлежи на обезсилване, като делото се изпраща за произнасяне на съответния осръжен съд.
Местна подсъдност - определя кой от множеството родово компетентни съдилища следва да разгледа конкретното дело /например ако е предявен иск за собственост, кой от всички районни съдилища в страната трябва да го разгледа/.
По принцип местно компетентен е съдът, в чийто район се намира постоянния адрес на ответника, а ако ответниците са няколко и имат регистрация в районите на различни съдилища - компетентен е който е да е от тези съдилища /по избор на ищеца/. За тази подсъдност /за разлика от родовата/ съдът не следи служебно - единствено в случай, че до края на първото по делото заседание ответникът направи възражение, делото пред първоначално сезирания съд се прекратява и се изпраща за разглеждане на местно компетентния съд. Когато обаче спорът, най-общо, се отнася до недвижим имот, изключително компетентен е съдът по местонахождението на имота. В този случай местната подсъдност се следи служебно /но само от първоинстанционния съд/, съответно възражение може да се прави до приключване на устните състезания пред първата инстанция. Това означава, че първоинстанционният съд е длъжен служебно да прекрати делото, ако имотът не се намира в неговия съдебен район, като го изпрати на местно компетентния съд, но ако не го направи и постанови решение, то няма да подлежи на обезсилване, защото след приключване на устните състезания /пледоариите/ в първоинстанционното производство местната подсъдност се “стабилизира”.
Спорове за подсъдност
Когато първоначално сезираният съд намери, че делото не му е подсъдно, той следва с определение да го прекрати пред себе си и да го изпрати на съответния компетентен съд /чл.93, ал.1 ГПК/. Ако вторият съд смята, че делото не следва да се гледа пред него, той вече няма право да го прекратява, а е длъжен да повдигне т.нар.
“препирня за подсъдност” /спор между съдилища относно подсъдността на конкретно дело/. Тя се повдига пред компетентния по-горен съд, посочен в чл.93, ал.2 ГПК.
Правилото е, че спорът за подсъдност се решава винаги от съд, който е по-горен, а не равнопоставен на спорещите страни. Така например спор между районни съдилища трябва да се разреши от общия им Окръжен съд, а ако са от районите на различни Окръжни съдилища - от този, който е горестоящ на втория съд, който е повдигнал спора. Ако спорът е между ВКС и ВАС, спорът се решава от 5-членен състав, вклювчащ трима съдии от ВКС и двама от ВАС /чл.40, ал.2 ЗСВ/.
IX. ЦЕНА НА ИСКА
Цената на иска определя родовата подсъдност /гражданските искове с цена над 10 000 лв. са родово подсъдни на окръжните съдилища/, както и размера на дължимата държавна такса.
Принцип: цената на иска се определя към момента на предявяване на иска и последващи факти /напр. увеличаване данъчната оценка на имота/ не могат да обусловят промяна на вече установената цена, освен ако искът е изменен по размер от ищеца.
Според чл.55, ал.3 ГПК, когато с една искова молба са предявени няколко иска, цената на иска е равна на сбора на отделните искове. Това правило се отнася само за определяне на държавната такса, но не и на подсъдността, при обективно съединени искове. При
обективно съединение на искове /когато с една искова молба са предявени две или повече претенции- например за разваляне на договор между страните и за осъждане на ответника да плати неустойка/
родовата подсъдност се определя от цената на отделните обективно съединени претенции , а не от сбора им. При субективно съединяване на искове /образно казано тук има наличие на няколко ищци или ответници/. Например такива са случаите, когато един ищец претендира от няколко ответници отделни суми или няколко ищци искат осъждане на ответника да заплати на всеки от тях парична сума/. В случаи на субективно съединение на искове чл.55, ал.3 ГПК отново не се прилага. Всеки субективно съединен иск има своя цена и за всеки се дължи отделна държавна такса. Например ако с една искова молба ищецът Х иска ответникът У да му заплати 1 000 лв., а ответникът Z - 1 500 лв., по първия иск ищецът дължи държавна такса в размер на 40 лв. /4% от сумата/, а по втория- 60 лв. Ако таксата не е внесена, следва да се дадат отделни указания по двата иска с посочване поотделно на размера на дължимата държавна такса, като неизпълнението по отношение на единия субективно съединен иск ще обуслови връщане на исковата молба само в тази й част, а не изцяло.
Цената на различните видове искове се определя съобразно разпоредбата на чл.55, ал.1 ГПК. Ако искът е за заплащане на парична сума, неговата цена е в размер на тази сума. Ако искът е за собственост- цената е в размер на ј от данъчната оценка на имота, а ако такава няма - от пазарната, като за определянето й съдът назначава вещо лице.
Забележка: когато е предявен иск за собственост на имот, данъчната оценка е критерий само за размера на държавната такса, но не и за родовата подсъдност, която е винаги на районния съд /чл.79 ГПК/. Ако обаче искът не е за собственост, а има договорен характер - за сключване на окончателен договор, съществуване /признаване нищожността/, унищожаване или разваляне на договор с предмет недвижим имот, цената му, която е ј от данъчната оценка, определя и подсъдността. Ако оценката е над 40 000 лв., цената на иска е по-голяма от 10 000 лв. и следователно компетентен като първа инстанция е Окръжният съд /чл.80, ал.1, б.”б” ГПК/.
По искове за собственост на моторни превозни средства /МПС/, респ. за съществуване, унищожаване или разваляне на договори за прехвърляне на МПС, цената на иска е ј от застрахователната стойност на автомобила /арг.чл.33, ал.1, т.4 ЗМДТ/. Установява се с удостоверение, издадено от застраховател.
Самата държавн такса е 4% от цената на иска /т.1 от Тарифа № 1 към ЗДТ/.
Според чл.55, ал.2 ГПК, по искове, които не са посочени в ал.1, както и по неоценяемите искове, таксата се определя от съда. Имат се предвид 2 категории искове:
- Искове за защита на имуществени права извън изрично посочените в чл.55, ал.1 ГПК. Например: иск за признаване нищожността или унищожаване на завещание, иск за реално изпълнение на договорно задължение /например за връщане на имот след прекратяване на наемното правоотношение/, искове за съществуване, унищожаване или разваляне на договори, които нямат определена стойност /за такъв се приема договорът за влог, при който стойността на вещта не е елемент от договора/, иск за разпределяне ползването на съсобствен имот. По тези искове таксата се определя свободно от съда, но не по-малко от 10 лв. /т.8 от Тарифа № 1 към ЗДТ/.
- Неоценяеми искове - това са исковете за защита на неимуществени права. Например: искове за родителски права, иск за защита на фамилно име по чл.103, ал.3 СК, искове за защита на членствени права - чл.71 и чл.74 ТЗ, за отмяна на решение на Общо събрание на етажна собственост, иск за установяване нищожността на съдебен акт/, а също така и исковете за установяване на факти /вкл. исковете за установяване истинност или неистинност на документ и за установяване на престъпно обстоятелство по чл.97, ал.3 и 4 ГПК/. По тези искове съдът определя таксата в размер от 5 до 30 лв. /т.2 от Тарифа № 1 към ЗДТ/.
X. ПОДГОТОВКА НА ДЕЛОТО ЗА ПЪРВОТО СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ.
І. Действия по насрочване на делото
1. Когато съдът насрочва делото за разглеждане в открито съдебно заседание, следва да провери дали има искане за разглеждане на делото по реда на бързото производство. Този ред не се прилага служебно от съда, а само по искане на ищеца.
По този ред се разглеждат само исковете, изрично посочени в чл.126а, ал.1 ГПК.
- При обективно съединяване на искове бързото производство е недопустимо. Предвидено е изключение единствено за исковете по чл.344, ал.1,т.1, 2 и 3 Кодекс на труда - за отмяна на уволнението, възстановяване на ищеца на работа и заплащане на обезщетение за времето, през което не е работил вследствие на уволнението.
- Ако естеството на спора не позволява делото да се гледа по реда на бързото производство /напр. иск за собственост/ съдът следва служебно, и без възражение на ответника, да остави такова искане без уважение, като определението няма да подлежи на обжалване. Разпоредбата на чл.126д ГПК, според която съдът преобразува делото в такова по общия ред по искане на ответника поради фактическа или правна сложност, е специална и не се отнася до случаите, когато разглеждането на делото по реда на бързото производство е поначало недопустимо. Имат се предвид случаите, когато едно дело поначало подлежи по бързия ред и ищецът е направил искане в този смисъл, но поради сложността на спора ответникът е поискал делото да се гледа по общия ред. Но ако делото е извън категорията на посочените в чл.126а, ал.1 ГПК, съдът е длъжен служебно, и без възражение на ответника, да го разглежда по общия ред, макар и ищецът да е направил искане за прилагане на ускорената процедура.
- Недопустимо е производството изцяло да се прекратява поради неприложимост на бързото производство. В този случай делото само се преобразува в такова по общия ред /или просто се оставя без уважение искането за разглеждането му по този ред/.
II. Особености на бързото производство:
В деня на постъпване на исковата молба, ако същата е редовна /иначе се обездвижва по общия ред/, не се насрочва съдебно заседание, а се изпраща препис от същата заедно с приложенията на ответника, като му се указва възможността в 7-дневен срок да даде писмен отговор и да посочи и представи всичките си доказателства.
По допускане на посочените от страните доказателства съдът се произнася в закрито заседание и със същото определение насрочва делото /подобно на производството пред въззивния съд по чл.205 ГПК/.
При призоваването не се спазват сроковете по чл.41, ал.5 и чл.157, ал.1 ГПК.
Решението се обявява в 7-дневен срок след съдебното заседание, в което са приключени устните състезания.
Следва да се има предвид и следното:
На общо основание /чл.154, ал.1 ГПК/ срокът за оспорване истинността на представените с исковата молба писмени доказателства е първото съдебно заседание, а не дадения на ответника 7-дневен срок за възражение по чл.126б ГПК.
- Страните могат да сочат нови доказателства и в съдебно заседание. Ако те са допустими и относими, съдът е длъжен да ги допусне, като несвоевременното им посочване има за единствена последица налагането на санкцията по чл.65 ГПК- осъждане на страната да заплати допълнителна държавна такса /предвид препращането за неуредените въпроси към общия исков процес/. Освен това, доколкото страните имат възможност да сочат нови доказателства и пред въззивния съд, с още по-голямо основание имат тази възможност винаги в първоинстанционното производство.
Сроковете по чл.126в ГПК /за произнасяне на съда по допускане на посочените и представените от страните доказателства и насрочване на делото/ и чл.126г ГПК/ 7-дневния срок след заседанието за обявяване на решението с мотивите от съда/ са инструктивни и пропускането им не опорочава процеса, но все пак делото следва да се разглежда и решава с възможно най-голяма бързина.
XI. ПРИЗОВАВАНЕ
В гражданския процес на страната се изпраща призовка само в изрично предвидените случаи /за съдебно заседание, при връчване на препис от жалба и книжа, указания на съда/, както и винаги, когато е постановен съдебен акт, подлежащ на обжалване /неокончателно решение, определение за спиране или прекратяване на делото, отказ за освобождаване от държавна такса, разпореждане за връщане на искова молба или жалба и пр./.
Принципът е, че оформената по предвидения ред призовка, изготвена от длъжностното лице по призоваването, е официален документ с обвързваща доказателствена сила относно удостоверените в нея факти. Не винаги редовната призовка означава редовно призоваване - например когато е връчена на трето лице, поело задължение да я предаде на адресата и неизпълнило това си задължение, или когато е неистинска /оформена е редовно от външна страна, но всъщност не е връчена на посоченото в нея лице/.
Призовкарят е длъжен да връчи призовката и книжата в 3-дневен срок от получаването им и незабавно да върне втория екземпляр в деловодството. Ако призовката не е връчена, върху нея се прави отбелязване за причините /несъществуващ адрес, ненамиране на лицето и пр./ и се връща в деловодството. При всички случаи /вкл. когато призовката не е връчена/, призовкарят трябва да се подпише, да посочи трите си имена и датата на удостоверяването. Името и длъжността му могат да се обозначат с личен печат.
Датата на изпращане на призовката се обозначава върху списъка на лицата за призоваване или върху съдебния акт, който се съобщава, което е задължение на деловодителя, респ. съдебния секретар. Призовката се подписва от деловодителя /съдебния секретар/. Призовкарят се подписва на обратната страна, която се попълва при връчването или удостоверяване на невъзможността за това.
По принцип призовка, неподписана от призовкаря, е нередовна. Ако обаче адресатът не оспорва обстоятелството, че същата му е била връчена, призоваването е редовно. Следователно при наличие на такава призовка в съдебно заседание страната, респ. нейният представител, следва изрично да се запита, дали оспорва, че призовката й е била връчена /ако преди това не сме накарали призовкаря да се подпише/. Ако страната не се явява, призоваването е нередовно поради липса на възможност за изискване на потвърждение от адресата. Когато с призовка се връчва съобщение за указания на съда, за съдебен акт или препис от жалба, липсата на подпис на призовката по принцип обуславя необходимост от изпращане на нова, редовна призовка /възможността за потвърждаване е налице в съдебно заседание/. Това обаче е безпредметно, ако междувременно страната е извършила съответното процесуално действие, с оглед на което е изпратена призовката /подала молба за изпълнение на указанията, респ. жалба срещу съдебния акт или е депозирала възражение срещу жалбата/.В този случай тя се счита уведомена на датата, на която е извършила съответното действие, потвърждаващо уведомяването й.
Съдържанието на призовката винаги трябва да е ясно. Когато се уведомява страна за съдебно заседание, следва да се посочи не само № на делото, но и дата и час на заседанието. Когато се съобщават указания по чл.100 ГПК, не е достатъчно да се укаже, че исковата молба е без движение, а и да се посочат конкретните указания /може и чрез прилагане на копие от разпореждането/ и последиците от неизпълнението им.
Призоваването по принцип се извършва чрез връчване на призовка. В бързи случаи обаче /напр. ако остават няколко дни до заседанието и страната живее в друго населено място/, призоваването може да се извърши по телефона, с телекс или телеграма /чл.41, ал.4 ГПК/. За първо заседание обаче ответникът не може да се призове по телефона, защото следва да му се връчат и преписи от исковата молба и приложенията. За да е редовно призоваването по телефона, следва деловодителят да е отбелязал на списъка на лицата за призоваване датата и часа на телефонния разговор, трите имена и качеството на лицето, с което е проведен разговора /същото следва да е от категорията лица, чрез които може да се призове страната съгласно чл.46, ал.2 ГПК/, поетото задължение от това лице да уведоми страната, трите имена и качеството на служителя, подпис /чл.65, ал.5 ПСА/. Призоваване по телефона може да се удостоверява само в тази писмена форма - свидетелски показания са недопустими /арг.чл.133, ал.1, б.”в” ГПК/. При пропуск деловодителят може да направи удостоверяването по-късно. Съгласието на страните по чл.133, ал.2 ГПК не обуславя допустимост на свидетелските показания за установяване на призоваването.
Липсата на надлежно удостоверяване на призоваването по реда на ГПК не е абсолютно непоправима. Възможно е самата страна да направи писмено отбелязване по делото, че е уведомена за заседанието, за указанията на съда, за постановения акт и пр. Винаги обаче изявлението на страната, че е уведомена, трябва да е изрично, а не мълчаливо.
Ако в населеното място, където трябва да се връчи призовката, няма съдебно учреждение, връчването става чрез общината или кметството , но не на кмета, а чрез него /чл.41, ал.2 ГПК/. Това не е алтернатива на призоваването чрез призовка, тъй като същото в случая е изобщо неприложимо. В тази хипотеза обаче съдът може да разпореди призоваването да се извърши чрез телеграма. Текстът на телеграмата се написва от деловодителя /няма пречка обаче заинтересуваната страна да представи готов проект/, подписва се от съдията и се предава на заинтересуваната страна, която я подава в пощата от свое име, като прилага по делото известието за връчване.
Разпоредбата на чл.41, ал.6 ГПК въведе принципа за еднократност на призоваването - щом страната веднъж е редовно призована /независимо дали се е явила и дали другите страни са били призовани или не/, не й се изпращат призовки за следващите съдебни заседания. Предпоставка за прилагане на това правило следователно е редовното призоваване само на тази страна, а не и изобщо на всички страни по делото. Ако например за първото заседание е бил редовно призован само ищеца, но не и ответника, ход на делото не се дава и се отсрочва, като за следващото заседание се призовава само ответната страна /ищецът се счита уведомен на основание чл.41, ал.6 ГПК независимо дали е присъствал в залата/. Ако призовката е била връчена в нарушение на срока по чл.41, ал.5 ГПК, призоваването е нередовно и на страната следва да се изпрати нова призовка /но не и повторно да се връчват приложенията към призовката - препис от искова молба и доказателства, тъй като същите вече са получени/. Ако на делото не се даде ход на основание чл.107, ал.2 ГПК /внезапна пречка за явяване като заболяване например/, за следващото заседание страната не се призовава, щом е била редовно уведомена за отложеното заседание. Отлагането на делото поради пречка не е “преграждане на по-нататъшния му ход” по смисъла на чл.41, ал.6 ГПК. В тази норма се имат предвид хипотезите на оставяне на исковата молба без движение, спиране, прекратяване, изпращане на делото по частна жалба на горната инстанция. Когато на мястото на починала страна се конституират нейните наследници, същите получават призовки на самостоятелно основание. Чл.41, ал.6 ГПК не намира приложение при приемство на страната в процеса /в крайна сметка, наследниците може и да не знаят за делото с участие на техния наследодател/.
1. Съдебен адрес
Според чл.42 ГПК, страната /респ. пълномощникът й, който я замества/ може да посочи адрес в седалището /т.е. населеното място/ на съда /съдебен адрес/, където да се връчват призовките и съобщенията до нея. При наличие на съдебен адрес призовките следва да се връчват на него, а не на домашния адрес или адреса на управление. Не е необходимо съдебният адресат да е пълномощник на страната /дори и да е адвокат/ и съдът няма право да изисква доказателства за представителната му власт. Ако съдебния адресат напусне адреса, без да уведоми съда за новия си адрес /чл.51, ал.1 ГПК предвижда такова задължение за него/, до страната се изпраща съобщение с указания да посочи нов съдебен адрес. Ако адресът на страната е неизвестен, т.е. по делото тя е посочила само съдебен адрес, при напускане на последния от адресата призовките следва да се връчват в цялост като редовно връчени на основание чл.51, ал.2 ГПК. На общо основание съдебният адресат трябва да е дееспособен.
2. Прилагане на призовката като редовно връчена
Разпоредбите на чл.44, ал.2 и чл.51, ал.2 ГПК предвиждат при промяна на адреса, респ. при напускане на страната, без да се посочи на съда адрес за връчване на призовките и книжата, същите да се прилагат по делото като редовно връчени. В тази връзка следва да се има предвид следното:
- Призовката не се прилага в цялост, ако по делото има данни за друг адрес на страната или на нейния представител, макар и да не е поискано призовките да се изпращат на него. Същото се отнася до хипотезата, в която търговецът не е намерен на посочения в регистъра адрес /чл.51, ал.4 ГПК/.
- За тези последици страната следва изрично да е била предупредена с първата призовка. Когато призоваването е било извършено по друг начин /например чрез телеграма или по телефона/, указанията следва да бъдат вписани в текста на телеграмата или съобщени в телефонния разговор /в последния случай това обстоятелство следва да бъде включено в извършеното от деловодителя писмено удостоверяване, макар и на практика това да не се прави/.
- Временното напускане на адреса /поради почивка, гостуване, пребиваване във вилен имот/ не е основание за прилагане на чл.51, ал.2 ГПК. Затова призовкарят следва да събере сведения, дали лицето е напуснало адреса постоянно или временно. Ако такова удостоверяване не е направено, следва да се изпрати нова призовка с изрични указания до призовкаря да събере сведения в този смисъл, след което да се преценят предпоставките за приложение на разпоредбата.
- Разпоредбата на чл.51, ал.2 ГПК не следва да се прилага също така, когато страната не се намира на адреса си по обективни причини , които не са свързани с промяна на местоживеене /напр. болнично лечение/. В този случай, ако не е налице пълномощник, на когото да се връчи призовката, делото следва да се отложи /арг.чл.107, ал.2 ГПК/ до завръщане на страната. Дори и да е известно болничното заведение, не следва да се изпраща призовка там предвид наличието на пречка за разглеждане на делото по смисъла на чл.107, ал.2 ГПК.
- Призовката се прилага в цялост с нарочно определение - в открито или закрито заседание. Страната се счита уведомена на датата, на която призовката е оформена от призовкаря.
3. Съдържание и връчване на призовката /чл.45 и 46 ГПК/.
- Призовкарят следва да впише в призовката начина на връчване - лично на адресата или чрез някое от лицата по чл.46, ал.2 ГПК, като по принцип посочи неговото име, качество и възраст /или поне, че лицето е пълнолетно, ако качеството му би породило съмнение относно неговото пълнолетие - дете, внук и пр./. Ако в призовката само е положен подпис на получател, но не е посочено името му, призоваването е нередовно, тъй като не може да се предполага, че призовката е връчена именно на адресата.
- Не е необходимо да се посочват имената на лицето, на което е връчена призовката, ако неговото качество го индивидуализира в достатъчна степен /съпруг, баща, майка/.
- Призовка не може да се връчва чрез противната страна по делото, когато същата е от категорията лица по чл.46, ал.2 ГПК /пълнолетно лице от домашните му или съсед/. Тази забрана не се отнася само до брачните дела /макар, че законът визира изрично само тях/, а е общо правило в процеса.
- Когато другарите по делото /например двама ищци/ живеят на общ адрес /например двама съпрузи/, това не е основание да им се изпраща обща призовка - всеки следва да е призован отделно. Ако обаче страните имат общ пълномощник, на същия се изпраща само една призовка /чл.42, ал.2 ГПК/. На същото основание може да се посочи и общ съдебен адрес.
4. Призоваването по реда на чл.46, ал.2 ГПК
Посочената разпоредба допуска, ако призовкарят не намери призоваваното лице, да връчи призовката на пълнолетен член на семейството му или на съсед, който се съгласи. Призоваването по този ред е редовно не просто с връчване на призовката на някое от посочените лица, а с получаването й от адресата. Това означава:
Трябва това лице да се е задължило да я предаде и това му задължаване да се отрази в призовката /като се подчертае съответният текст в бланката/.
Ако има данни, че адресатът не е могъл да получи призовката /напр. защото е в чужбина/, призоваването е нередовно, макар и да е налице връчване на лице от посочените в чл.46, ал.2 ГПК.
Ако лицето, на което е връчена призовката, не я предаде на адресата, а я пусне в пощенската му кутия или я пъхне под вратата, призоваването е нередовно.
Ако лицето не е изпълнило задължението си да предаде призовката на адресата, последният може да иска възстановяване на срока, започнал да тече от връчването /напр. за подаване на жалба/. Но щом призовката е редовно оформена по чл.46, ал.2 ГПК, срокът е започнал да тече.
Ако адресатът твърди, че призовката не му е предадена, по принцип не следва да представя доказателства /това е отрицателен факт/ и е достатъчно да твърди липса на получаване. В този случай обаче съдът следва служебно да призове като свидетел лицето, на което е връчена призовката, за да заяви, дали е изпълнило задължението си за нейното предаване /това не противоречи на забраната за служебно събиране на доказателства, тъй като проверката има за предмет установяване редовността на призоваването, което е задължение на съда/. Разбира се, адресатът може да даде доказателства за положителните факти, чието установяване би обусловило нередовност на връчването /напр. че е намерил призовката в пощенската си кутия или че през съответния период не се е намирал на адреса/.
Разпоредбата на чл.46, ал.2 ГПК намира приложение само по отношение на страната, но не и за нейния пълномощник по делото. Адвокатът следва да е призован винаги лично, а не чрез лице от домашните, съсед или колега. Аргумент: под “призовано лице” чл.46, ал.2 ГПК се има предвид само страната по делото, доколкото ал.1 изрично разграничава призованото лице от неговия пълномощник. Възможността за връчване на призовката на трето лице е предвидена в ал.2 само когато адресат е страната, а не нейният представител.
7.“Домашно лице” по смисъла на чл.46, ал.2 е роднина или друг близък, който живее в същото жилище. Низходящ, който живее другаде и само инцидентно се намира на адреса, не е домашно лице.
8.“Съсед” по смисъла на чл.46, ал.2 ГПК е съседът по местоживеене, а не съседът на процесния имот.
9.Ако страната е задържана в затвор или арест, недопустимо е призоваването й чрез домашните или съсед. В този случай редът за призоваване е указан в чл.66 ПСА - арестанти, затворници и служащи във войската или МВР се призовават чрез съответния началник или командир. До него се изпраща, отделно от призовката, и писмо, подписано от съдията докладчик, в което се посочва задължително ли е личното явяване на призования. Прилагането на последното обаче би ограничило правото на защита на страната, доколкото би препятствало участието й в процеса при посочване, че явяването не е задължително.
5. Връчване на призовката при отказ - чл.47 ГПК.
Тази разпоредба предвижда, че ако страната или домашните й откажат да получат призовката, същата се връчва “при отказ”- призовкарят отбелязва това и се подписва, като трябва да е налице подпис и на поне един свидетел с посочени три имена и адрес. За да е налице редовно връчване на призовката по този ред, трябва да са изпълнени следните изисквания:
При отказ призовката се връчва само на призоваваното лице /т.е. страната/ или на домашните му. Недопустимо е по този ред връчване на пълномощник, съсед или домоуправител.
Липсата на подпис на призоваваното лице се замества от подписа на поне един свидетел /може и да е друг призовкар/, чиито три имена и адрес се отбелязват в призовката.
Според чл.47, ал.2 ГПК, когато призовката е изпратена до адвоката на страната, той не може да откаже получаването й освен в изрично посочените случаи. Следователно, безпредметно е отказът на адвоката да се удостоверява по реда на ал.1 - с подпис на свидетел и отбелязване на неговото име и адрес, тъй като този ред е поставен на разположение в случай, че страната или нейните домашни упражнят правото си да откажат получаване. Адвокатът няма такова право и при отказ е достатъчен подпис на призовкаря с отбелязване, че лицето не желае да подпише - затова и неговият отказ е получил нарочна регламентация, различна от общия режим. Разбира се, няма пречка да се е подписал и свидетел, но това е излишно.
6. Призоваване по реда на чл.50 ГПК
По този ред се призовава ответник, чийто адрес е неизвестен, поради което не може да му се връчи призовка. Това налага уведомяването да се извърши чрез публикация в Държавен вестник, при което, ако ответникът не се яви в съдебно заседание, съдът му назначава процесуален представител - адвокат. За целта следва да са изпълнени следните изисквания:
Когато призовката до ответника за първото съдебно заседание се върне в цялост с отбелязване, че лицето не се намира на адреса, съдът по реда на чл.100 ГПК изисква от ищеца да посочи друг адрес за призоваване или да представи доказателство за постоянния адрес на ответника, като за целта му издава съдебно удостоверение /при поискване/. Няма основание постоянният адрес да се сочи в самата искова молба /чл.98, ал.1, б.”б” ГПК има предвид какъвто и да е адрес, на който ответникът може да се призове- домашен или служебен/. Щом обаче се установи, че посоченият в исковата молба адрес е неверен, исковата молба е нередовна и този порок следва да бъде отстранен или чрез посочване на адрес, на който ответникът може да се призове, или чрез удостоверяване на постоянния му адрес с оглед приложението на чл.50 ГПК.
Дори и да се установи, че ответникът е в чужбина /посредством удостоверение от Сектор “Пасторти и визи” за напускане на страната/, добре е все пак да се изпрати призовка на постоянния адрес преди да се пристъпи към призоваване чрез ДВ - доколкото все пак е възможно ответникът да е оставил на адреса си упълномощено лице да приема призовки и съобщения /съдебен адресат/.
За да се призове ответника чрез ДВ, е необходимо в продължение на поне 1 месец да не може да бъде призован от постоянния адрес - т.е. от адреса да са върнати в цялост поне две призовки, като между датите на оформянето им има най-малко 1 месец. Под невъзможност за призоваване на ответника се има предвид хипотезата, в която лицето трайно не пребивава там, а не просто невъзможност да бъде открито при посещението на призовкаря /напр. защото е на работа/. Задължително е, за да се приложи процедурата по чл.50 ГПК, призовката да съдържа удостоверяване, че лицето изобщо не се намира на адреса, което да бъде удостоверено с подписа на поне един свидетел /може и да е друг призовкар, а не непременно съсед/, чиито три имена и адрес се отразяват в призовката.
При наличие на горните предпоставки делото се отсрочва за следващо съдебно заседание, като се съобрази, че публикацията в ДВ трябва да е на дата, предхождаща заседанието поне с 1 месец /т.е. датата на следващото заседание следва да е приблизително след 3 м., за да се осигури време за изпращане на писмото до ДВ и публикуване на призовката/. За това заседание се постановява ответникът да бъде призован чрез публикация в неофициален раздел на ДВ след представяне от страна на ищеца на доказателство за внесена такса за призоваване по сметка на Народното събрание /размерът на таксата, съгласно чл.9, ал.2 от Закона за “Държавен вестник”, се определя с разпореждане на Председателя на НС и се обнародва в самия ДВ/. Указанията се съобщават по реда на чл.100 ГПК.
Съдът проверява дали е налице публикация за следващото съдебно заседание в срока по чл.50, ал.1 ГПК. До 01.01.2006 г. редът беше следният: при наличие на такова обнародване съдът не дава ход на делото, а с определение допуска ответника да бъде представляван от назначен от съда процесуален представител по чл.50, ал.2 ГПК /законът не използва термините “особен представител” или “служебен защитник”/. На основание чл.44, ал.2 Закон за адвокатурата това определение се съобщава на Адвокатския съвет, за да определи адвокат от колегията за представител /недопустимо е представителят да се назначава от самия съд/. Определението трябва да съдържа: предмета на делото /т.е. правната квалификация на спора, цената на иска /ако е оценяем/, името на ответника, датата на разглеждане на делото и размера на определеното възнаграждение от бюджета на съда /като се съобрази Наредбата на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. В следващото съдебно заседание съдът, след като констатира, че се явява определеният от Адвокатския съвет представител, с определение го допуска до участие в процеса като представител на ответника и постановява да му се изплати определеното възнаграждение. След като констатира, че адвокатът е получил преписи от исковата молба и доказателствата преди не по-малко от 7 дни /или ако адвокатът изрично заяви, че не възразява срещу неспазването на срока/, съдът дава ход на делото в първо съдебно заседание. При всички случаи обаче по делото трябва да е удостоверено получаването от страна на представителя на преписи от исковата молба и приложенията - с призовка, с подписа на самия представител по делото /напр. върху оригинала на исковата молба или върху последния съдебен протокол/ или в протокола от заседанието, в което се явява адвоката. Освен това, представителят следва да посочи и адрес, на който да му се връчват призовките и книжата по делото.
Когато ответникът се представлява по реда на чл.50, ал.2 ГПК, разноските за събиране на поисканите от представителя доказателства се изплащат от бюджета на съда. Тук разпоредбата на чл.59 ГПК /поемане на разноските от страната, която е поискала призоваване или оглед/ не може да намери приложение. Това би нарушило правото на защита на ответника, а назначеният от съда представител не е длъжен да плати сумите за своя сметка. По същите съображения за подадените от представителя жалби не се събира държавна такса.
Забележка: от 01.01.2006 г. е в сила Законът за правната помощ /ЗПП/, който предвижда нов ред за назначаване представител на ответника, призован чрез публикация в ДВ. Според чл.23, ал.1 ЗПП, правна помощ под формата на процесуално представителство се предоставя, когато законът задължително предвижда адвокатска защита или представителство. Тук се включва и хипотезата на чл.50 ГПК, в която е задължително съдът да назначи процесуален представител на ответника. Според чл.25, ал.2 ЗПП съдът взема решение /под формата на определение/ за предоставяне на правна помощ, чието съдържание е определено в ал.3. Решението се изпраща незабавно на съответния адвокатски съвет, който определя адвокат от Националния регистър за правна помощ. За това се уведомява съда, който назначава така определения адвокат за процесуален представител на ответника, без да му определя възнаграждение. Възнаграждението се определя и изплаща от Националното бюро за правна помощ /НБПП/ след приключване на делото в съответната инстанция въз основа на изготвения от адвоката доклад за извършената работа. Редът за заплащане на възнаграждението се съдържа в Наредбата за заплащането на правната помощ. За да даде ход на делото, съдът следва да се е уверил, че процесуалният представител е получил преписи от исковата молба и доказателствата - чрез редовно оформена призовка до него, респ. ако самият представител направи изявление в този смисъл. Ако ответникът се яви в хода на процеса, по принцип представителят се освобождава от участие и се заличава от списъка на лицата за призоваване /но разбира се, ответникът може да го упълномощи да го представлява/.
Според Пар.3 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПП, висящите дела, по които е назначен процесуален представител, се разглеждат по стария ред.