РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО

ЧАСТ ПЕТА: РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО

След като бъдат събрани допуснатите от съда доказателства, се дава ход на т.нар.”устни състезания” или пледоарии /ход по същество/. В устните състезания всяка от страните заявява своите фактически и правни доводи по спора и посочва, какво решение желае да бъде постановено.
Първо се дава думата на ищеца, а след него - на ответника, като всяка страна има право да вземе становище по доводите, изложени от противната страна. На практика, с цел икономия, страните често излагат становищата си в т.нар. “писмени защити”, които се депозират в заседанието по същество или в определен срок след това, и в които подробно и аргументирано се излагат съответните доводи и съображения /нещо, което не винаги е възможно в самото съдебно заседание/.
След като страните изчерпят пледоариите си, съдът обявява устните състезания за приключени, и пристъпва към постановяване на решение. След този момент страните не могат да се позовават на нови факти, да ангажират нови доказателства и да излагат нови доводи пред тази инстанция. Нови доказателства могат да се представят в производството пред въззивната /втората инстанция/.
Съдебното решение се постановява от състава, пред който са проведени устните състезания. В гражданския процес няма принцип на неизменност на състава и делото се решава от този състав, който е дал ход по същество.
При постановяването на решение съдът може да констатира, че при разглеждане на делото е допуснато процесуално нарушение /например някоя страна е била нередовно призована/. В тези случаи на основание чл.195, ал.2 ГПК определението за даване ход на устните състезания се отменя и делото отново се насрочва в съдебно заседание, за да се повторят опорочените процесуални действия, след което се провеждат нови пледоарии.
Решението трябва да съдържа мотиви и диспозитив.
В мотивите на решението съдът обсъжда твърденията и доводите на страните, събраните доказателства, посочва кои факти приема за установени и на тази основа формира правните си изводи.

Диспозитивът на едно съдебно решение обективира произнасяне на съда по иска, т. е. в него се отразява какво постановява съдът.
След като се напише и подпише, решението трябва да се обяви - чрез вписването му в книгата за откритите заседания. Решението съществува от момента на обявяването, а не от подписването. Срокът за обявявяване на решението е 30 дни, считано от провеждането на устните състезания. Този срок е инструктивен - спазва се при възможност, но нарушаването му може да обуслови дисциплинарна отговорност за съдията.
След като бъде обявено, решението не може да бъде изменяно или отменяно от съда, който го е постановил. Този ефект може да се постигне само посредством обжалването му пред по-горната инстанция. Съдът може само, по свой почин или по искане на страните, да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки /чл.192, ал.2 ГПК/. Например: погрешно посочване имената на страна, погрешно или непълно индивидуализиране на процесния имот, погрешно посочване или пресмятане на сума. Иначе казано, това са грешки, които нямат отношение към съдържателната част на решението, а само към възпроизвеждането му в писмената форма. Възможността за поправяне на тези грешки е безспрочна във времето. За да се извърши поправката, насрочва се съдебно заседание с призоваване на страните, след което съдът се произнася с решение, с което допуска поправката или отхвърля направеното от страната искане в този смисъл. Това решение подлежи на обжалване по общия ред.
Влязлото в сила съдебно решение се ползва с т.нар. “сила на пресъдено нещо” или материална законна сила. Тя се изразява в това, че повдигнатият правен спор се преустановява, задължават се страните да съобразяват занапред поведението си с това, което е установил и предписал съдът, като се забранява пререшаването на спора в един последващ процес - т.е. най-общо казано, влязлото в сила решение разрешава по задължителен и окончателен начин гражданско-правния спор.
Сила на пресъдено нещо се формира само за предявения иск, по който съдът се е произнесъл в диспозитива на решението си. Мотивите на решението не се ползват с такава обвързваща сила /т.18 от ТР № 1/2000 г., ОСГК/. Например, по предявен иск за плащане на обезщетение за ползване на собствен имот без основание, решението формира сила на пресъдено нещо само по въпроса, дали сумата се дължи от ответника на ищеца на посоченото основание, но не дали ищецът е собственик на въпросния имот, тъй като този въпрос съдът е изследвал само в мотивите си.
Освен това, сила на пресъдено нещо се формира не изобщо за правото, което е предмет на иска, а за неговото съществуване само на основанията, на които ищецът се е позовал. Например, ако ищецът по един иск за собственост се е позовал на това, че е собственик на имота по силата на договор, при отхвърляне на иска ще се формира сила на пресъдено нещо между него и ответника, че правото на собственост не е придобито по силата на договора, а не изобщо. Ако същият ищец твърди, че е собственик на имота на друго основание /придобивна давност/, той може да предяви нов иск за собственост срещу ответника на това основание, защото то не е било предмет на разглеждане в предишния процес.
Съдебното решение формира сила на присъдено нещо /т.е. има действие/ по правило само в отношенията между страните по делото. Така например, по един иск за собственост решението установява дали ищецът е собственик на процесния имот по отношение на ответника, но не и изобщо, спрямо всички трети лица. По изключение, в изрично предвидените в закона случаи решението обвързва и трети лица. Например наследниците на страната /те са обвързани от влязлото в сила решение по отношение на техния наследодател/ или лицето, на което спорният имот е бил прехвърлен в хода на процеса /според чл.121, ал.3 ГПК решението формира сила на пресъдено нещо и по отношение на него, независимо че не е бил привлечен като страна/.
Според чл.220, ал.1 ГПК влязлото в сила решение е задължително не сямо за страните и техните правоприемници, но и за съда, който го е постановил, както и за всички други съдилища и учреждения в Република Балгария. Това ознтачава, че всеки държавен орган е обвързан от това, което съдът е установил и постановил в решението си, и няма право да го пререшава при осъществяване на собствената си дейност.
Една особена категория съдебни решения се ползват и с т.нар. “изпълнителна сила”. Това са осъдителните решения, постановени по осъдителни искове - т.е. исковете, с които се иска не само правото на ищеца да бъде установено по отношение на ответника, но и да се допусне неговото принудително осъществяване по реда на принудителното изпълнение. Такива са исковете за заплащане на парични суми, за предаване на движими вещи или недвижими имоти, за преустановяване на нарушения. Влязлите в сила решения, с които се уважават осъдителни искове, представляват изпълнителни основания - т.е. основание в полза на ищеца да се издаде изпълнителен лист, въз основа на който пред съдебния изпълнител се образува изпълнително производство за удовлетворяване на съответното вземане. Нещо повече - според чл.237, ал.1, б.”а” ГПК изпълнително основание представлява и осъдителното решение на въззивния /второинстанционния/ съд, макар и да не е влязло в сила. Освен това, възможно е да се допусне и предварително изпълнение на едно невлязло в сила първоинстанционно осъдително решение - било по искане на ищеца, било по почин на съда. Съдът е длъжен да допусне придварително изпълнение на решения, с които се присъжда издръжка или трудово възнаграждение /чл.238, ал.1 ГПК/. По искане на ищеца съдът може /но не е длъжен/ да допусне предварително изпълнение на следните осъдителни решения:
- когато с решението е присъдено вземане, признато от ответника или основано на официален документ.
- когато има опасност при закъсняло изпълнение да настъпят непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно или съществено затруднено.
Недопустимо е да се допуска предварително изпълнение срещу държавни учреждения, общините и лечебните заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети, вкл. когато е уважен иск за заплащане на трудово възнаграждение /чл.239, ал.2 ГПК/.