ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: ДОКАЗАТЕЛСТВА
Доказването включва всички процесуални действия на съда и страните, насочени към установяване на релевантните за спора факти. Това са действията по посочване, представяне, допускане, събиране и обсъждане на доказателствата.
I. ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ
Предмет на доказване в процеса са релевантните за спора факти- т.е. фактите, които са от значение за основателността на иска и на които страните изрично са се позовали. Не се доказват правата, които произтичат от тези факти /например правото на собственост/. Дали съответното право съществува или не, съдът преценява с решението си въз основа на събраните доказателства за релевантните факти. Следователно допустимостта на всяко доказателствено искане следва да се преценява с оглед посочения предмет на доказване - това трябва да са факти, които са от значение за съществуването на спорното право.
Няколко категории факти са извън предмета на доказване, макар и да са релевантни за спора:
1.Факти, за които съществува установено от закона предположение /чл.128, ал.1 ГПК/- например презумпцията за вина при непозволеното увреждане /чл.45, ал.2 ЗЗД/.
2. Общоизвестни факти /чл.127, ал.1, предл.2 ГПК/- имат се предвид факти, известни на неопределен кръг от лица /
3. Не непременно в цялата страна, а в определен район или населено място/. Такива факти могат да бъдат природни бедствия, качеството на общественоизвестна фигура /кмет, министър, управляващ обществена организация и др./, провеждането на избори на определена дата и т.н. Най-общо, на това основание може се да изключи от предмета на доказване всеки факт, станал обществено известен, посредством средствата за масова информация. Съдът е длъжен да съобщи на страните, че смята съответния факт за общоизвестен, и по този начин да ги освободи от доказването му.
4. Служебно известни факти /чл.127, ал.1, предл.2 ГПК/- факти, които съдът знае във връзка с работата си, т.е. във връзка с други дела /например фактът, че страните по делото са разведени/. Може този факт да се е осъществил пред същия съдебен състав или пред друг състав в същия съд, а дори и пред друг съд
/например факта на определено вписване в търговския регистър/. Като цяло се имат предвид факти, свързани с работата на съда, които съдът по делото знае, макар и да не са свързани със собствената му правораздавателна дейност. Източник на сведения в последния случай може да е и разменена информация между колеги, но за да се обяви даденият факт за служебно известен, е необходимо съдът да е се е уверил в неговото наличие - чрез извършване на служебна проверка по другото дело. По същия начин съдът може по свой почин да провери даден факт по делото, макар и да не разполага със сведения за него от преди това - например когато страната се позовава на съдебно решение, което не представя като доказателство, съдът може да провери дали такова решение е било постановявано и влязло ли е в сила. Обявяването на фактите в съдебно заседание се извършва по същия ред, както и общоизвестните факти.
5. Фактите, обявени за безспорни с определение по реда на чл.109, ал.4 ГПК въз основа на обясненията на страните.
6. Фактите, за които съдът разполага със специални знания - например информация за цените на недвижимите имоти в определен район или на автомобилите от определена марка и клас, особеностите и лечението на определена болест, технологията на определено производство и др. Иначе казано, това са факти, за чието установяване поначало следва да се назначи експертиза. Съдът може /служебно или по повод направено искане за назначаване на вещо лице/ да обяви, че разполага със специални знания в съответната област, за да могат страните да вземат отношение по въпроса и да направят възраженията си срещу установяването на фактите по този начин. В тази връзка съдът следва да посочи и източниците си на знания - за да преценят страните дали да се доверят на тези му знания. Недопустимо е съдът да “изненада” със специалните си знания страните едва с решението. Необходимо е в съдебно заседание да обяви, че счита даден факт за установен по силата на специалните си знания в съответната област, като посочи и източниците си.
Забележка: тази възможност следва да се смята по-скоро за теоретична. Действително, разпоредбата на чл.157, ал.1 ГПК я допуска, като посочва че при необходимост от специални знания съдът назначава вещо лице, ако не разполага с такива. Дори и първоинстанционният съд да има специални знания в дадената област, въззивният съд по същото дело няма да разполага с такива и ще бъде поставен в невъзможност да установи на самостоятелно основание съответният факт, което е негово задължение като инстанция по фактите. Това ще наложи назначаване на експертиза във въззивното производство /вкл. по почин на съда- т.10 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС/, което обезсмисля извършеното от първоинстанционния съд действие по признаване на съответния факт за установен по делото.
Във всички тези случаи, при които релевантните за спора факти се считат за установени на някое от посочените основания, исканията на страните за тяхното събиране следва да се оставят без уважение. Винаги е възможно обаче определението, с което фактът е признат за установен, да бъде отменено от същия съд по реда на чл.195, ал.2 ГПК /например при оттегляне от страна на ответника на признанието, с оглед на което фактът е признат за безспорен по реда на чл.109, ал.4 ГПК; при преценка на самия съд, че определението му е неправилно, и пр./.
II. ТЕЖЕСТ НА ДОКАЗВАНЕ
Принцип в процеса е, че всяка страна доказва изгодните за нея факти, на които основава своите искания и възражения /чл.127, ал.1 ГПК/. Това означава, че доказването на иска не е свързано непременно с доказване на всички релевантни за спора факти от ищеца. Например:
- При един иск за плащане на парична сума е достатъчно ищецът да докаже основанието за възникване на задължението, но не и отрицателния факт на неизпълнението на ответника - ако последният твърди, че е платил, следва да докаже този положителен факт;
- Ищецът по чл.108 ЗС не следва да доказва липсата на основание ответникът да владее имота - ако ответната страна твърди наличие на такова основание, в нейна тежест е да го докаже.
При един
отрицателен установителен иск, насочен към установяване, че ответникът не притежава спорното право /например право на собственост или вземане/ е достатъчно ищецът да докаже правния си интерес от търсеното установяване като предпоставка за допустимост на иска. В тежест на ответника обаче е да докаже фактите, въз основа на които твърди да притежава правото.
Ако не проведе такова доказване, искът срещу него ще се уважи, за което не е нужно да е доказано, че правото принадлежи на ищеца - предмет на установяване в този процес е само принадлежността на правото към патримониума на ответника. Дали самият ищец го притежава е релевантно при предявен от него
положителен установителен иск, при който на общо основание ищецът следва да докаже не само интереса си, но и съответните правопораждащи факти.
Принципът, установен в чл.127, ал.1 ГПК, е, че на доказване подлежат само положителни факти. Все пак това правило не е абсолютно - понякога е възможно да се допусне доказване и на отрицателни факти, изгодни за доказващата страна. Например:
- Ако ищецът по един иск за собственост се позовава на
придобивна давност /правен способ за придобиване на вещно право върху чужда вещ, чрез фактическото му упражняване в продължение на определено от закона време/,
ответникът може да ангажира доказателства, че ищецът никога не е бил забелязван да посещава имота /чрез разпит на съседите като свидетели/.
- При иск за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане, ищецът - прехвърлител по договора може да ангажира доказателства, че ответникът никога не го е посещавал /чрез разпит като свидетел на лице, живеещо в същото жилище/.
Разпоредбата на чл.128, ал.2 ГПК предвижда възможност съдът да приеме за доказани факти, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Това не е абсюлотно правило - съдът може, но не е длъжен да го приложи, като взема предвид всички данни по делото /т.е. съответният факт не следва да се приема за доказан, макар и страната да е препятствала неговото установяване, ако по делото има данни, които сочат на липсата му/.
За да се приложи разпоредбата на чл.128, ал.2 ГПК, страната трябва предварително и точно да е предупредена за последиците при създаване на пречки пред събиране на допуснатото от съда доказателство. За целта:
- Винаги трябва да са ясни фактите, за чието установяване се допуска дадено доказателство. Например, когато се допускат свидетели, в определението трябва да се посочи кои обстоятелства ще се установяват с показанията им. Разбира се, не винаги е необходимо такова нарочно посочване - когато се назначава експертиза, подлежащите на установяване факти са видни от самата задача на вещото лице.
- Определението на съда, с което се изисква от страната определено поведение за събиране на дадено доказателство, трябва да е формулирано така, че при неизпълнение да могат да се приложат последиците на чл.128, ал.2 ГПК- т.е. да са посочени фактите, които съдът ще приеме за установени в такъв случай. Например:
- когато се задължава ищецът да представи намиращ се у него документ, установяващ плащане на исковата сума, да му се укаже, че в противен случай съдът може да приеме, че сумата е платена;
- когато се задължава страна да се яви лично в съдебно заседание и да отговори на поставени от противната страна въпроси по реда чл.114 ГПК, да се посочи, че при неявяване ще може да се приеме за установен факта, представляващ част от формулировката на въпроса.
Забележка: Няма значение дали при формулиране на въпроса по чл.114 ГПК ще се използват стандартните формулировки “вярно ли е” или “не е ли вярно”- важно е въпросът да е формулиран така, че ясно и несъмнено да се отнася до точно определен факт.
Когато се задължава страна да представи документ по реда на чл.152 ГПК /всяка страна може да иска от другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора/ е абсолютно необходимо по делото да има данни, че такъв документ действително е бил съставен и се намира у страната /респ. последната да не оспорва това/ - предвид неблагоприятните последици от неизпълнение на задължението за представяне на документа. Освен това, задължаването за представяне на документ изисква същият да бъде, доколкото е възможно, индивидуализиран - по вид, дата и издател. Задължаване за представяне на документи, съгл. чл. 153 ГПК е възможно и за трето лице /което не е страна/.
Недопустимо е по реда на чл.152 и 153 ГПК страната или трето лице да бъдат задължени да съставят нарочен документ за нуждите на процеса /например общината да издаде удостоверение/. Този ред е приложим само за документи, за които не се спори /или са налице данни/ че вече съществуват и се намират у съответното лице.
Чл.130 ГПК- ако искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да съобрази заключението на вещо лице. Това означава, че ако основанието на вземането /например за обезщетение за вреди/ е доказано, съдът не може да отхвърля иска като недоказан по размер /ТР № 129/30.06.86 г., ОСГК/.
Чл.131 ГПК- ако събирането на някое доказателство е съмнително или представлява особена трудност, съдът може да определи съответен срок за събирането му, след изтичането на който делото да се гледа без него. Например когато страната:
- не води допуснатите й свидетели, респ. не внася депозит за призоваването им съгласно чл.59 ГПК;
- не представя документа, за снабдяване с който й е било издадено съдебно удостоверение;
- не осигурява достъп до имота на вещото лице по поисканата от нея експертиза.
Хипотезата на чл.131 ГПК обаче е налице не само когато заинтересуваната страна не е активна при събиране на допуснатото й доказателство, но и когато това е затруднено по причини извън субективните желания и възможности на страната /напр. невъзможност да бъде издирен допуснат при призоваване свидетел, непредставяне на поискан от трето лице по реда на чл.153 ГПК документ, отказ от страна на държавен орган за достъп на вещото лице за извършване на необходима за изпълнение на задачата му справка, вкл. и след налагането на санкция по чл.201 ЗСВ/. В тези случаи съдът не може направо да отмени определението си за допускане на съответното доказателство, а е длъжен на основание чл.131 ГПК да определи краен срок за неговото събиране с указание, че след срока делото ще бъде гледано без него. Разбира се, ако след изтичане на срока делото не бъде решено, а отложено на друго основание, доказателството ще може да бъде събрано /евентуално при санкциониране на страната по реда на чл.65 ГПК, ако забавянето е било причинено от нея по неизвинителни причини/.
III. СЛУЖЕБНО НАЧАЛО В ПРОЦЕСА
С отмяната на чл.129, ал.1 ГПК /ДВ, бр.124/97 г./ отпадна служебното начало при допускане и събиране на доказателства в гражданския процес. Забраната за служебно допускане на доказателства обаче не е абсолютна - от този принцип има изключения:
- Според т.10 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС, съдът назначава служебно експертизи /предвид необходимостта от съобразяване на определени опитни правила и положения от науката с оглед постановяване на обосновано решение/, оглед и освидетелстване /защото са свързани с необходимостта от непосредственото сетивно възприятие от съда на релевантен факт, отнасящ се до лице, вещ или имот/. Когато съдът служебно назначава експертиза, възнаграждението на вещото лице не се изплаща от бюджета на съда, а се внася от страната, заинтересувана да установи фактите, с оглед на които се допуска това доказателство. В този смисъл е и разпоредбата на чл.59, изр.2 ГПК.
- Съдът събира служебно и доказателствата, необходими за възстановяване на изгубено или унищожено дело в производството по чл.74 ПСА.
- Съдът извършва служебна проверка в производството за издаване на заповед за възстановяване на нарушено владение /чл.126ж ГПК/.
- Съдът може да събира служебно доказателства в производството за връщане на дете или за упражняване на правото на лични отношения /чл.506 ГПК/.
- Съдът може да събира служебно доказателства в производството за ограничаване или лишаване от родителски права, образувано по негов почин /чл.75, ал.2, предл.1 СК/.
- Налице е служебно начало в охранителните производства /чл.427 ГПК/- например в производството за промяна на име по чл.19, ал.1 ЗГР.
Ако призованият свидетел се яви в съдебно заседание, но не се явява страната, която го е поискала, не е нарушение на състезателното начало съдът да проведе разпита в нейно отсъствие, след като са ясни фактите, за чието установяване е допуснато гласното доказателство. На същото основание съдът може, в присъствие на страните, да задава по свое усмотрение въпроси на вещото лице или свидетеля /разбира се, в рамките на съответните факти, с оглед на които същите са допуснати/.
Относно доказателствените средства /предвидените от закона източници на сведения за подлежащ на доказване факт/,
трябва да се прави разлика между недопустими и неотносими доказателствени средства.
1. Недопустимите доказателствени средства са няколко групи:
- Доказателствени средства, които са извън предвидените в ГПК /следствен експеримент, претърсване, изземване/.
- Доказателствени средства, които са негодни за установяване на определени факти /например свидетелски показания в хипотезите на чл.133 ГПК/.
- Доказателствени средства, които поначало са предвидени в закона, но се искат в ненадлежна форма /например писмени свидетелски показания/ или по непозволен начин /експертизи и свидетелски показания, събрани по друго дело/.
2. Неотносими са тези доказателствени средства, които се отнасят до ирелевантни /неотнасящи се/ за спора факти.
Например: доказателства за факта, че ответник по паричен иск е бил поканен да плати сумата, ако не е предявен в обективно съединение иск за лихви; графологична експертиза за установяване автентичността на документ, чиято формална доказателствена сила не е оспорена; доказателства за установяване на личните отношения между страните по имуществен спор.
И в двете хипотези - когато се иска събиране на недопустими или на неотносими доказателства, искането следва да се отхвърли.
Обяснения на страната по чл.114 ГПК - представляват доказателствено средство в процеса, но при наличието на две алтернативни предпоставки:
- Когато обяснението обективира неизгодни за страната факти - тогава представлява признание на факти, което се цени съгласно чл.127, ал.2 ГПК. Ако по реда на чл.114 ГПК страната заяви факти, които я ползват /например ответникът посочи, че е платил исковата сума/, обясненията й не са доказателствено средство, а твърдение, подлежащо на доказване по общия ред.
- Когато страната не се е явила или е отказала да отговори - тогава на основание чл.114, ал.3 ГПК съдът може /но не е длъжен/ да приеме за доказани фактите, за чието установяване е бил поискан разпитът й.
По реда на чл.114 ГПК е допустимо да се извършва само личен разпит на страните - физически лица. Представителите на страните /напр. управителят на търговско дружество/ могат да бъдат разпитвани в качеството им на свидетели.
Разпит на страна по реда на чл.114 ГПК се допуска само по искане на противната страна, а не и по почин на съда. Абсолютно недопустимо е по този ред да се дават обяснения по искане на пълномощника на самата страна.
IV. ПИСМЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА
Писменото доказателство /документ/ е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. За самото наличие на документ е без значение, дали изявлението е подписано- това има отношение към доказателствената му сила.
Не са писмени доказателства:
1. Незаверените копия от документи независимо, че не са оспорени от другата страна.
Обикновено преписите се заверяват от адвоката с “вярно”. Но според чл.101 ГПК заверката може да се извърши и от страната. Разликата е в значението на удостоверяването - според чл.32 Закон за адвокатурата. заверените от адвоката копия имат значението на официално заверени преписи, стига заверката да е извършена “в кръга на работата”, т.е. от адвокат, упълномощен да представлява страната по делото.
Когато се представи незаверено копие, то по принцип не се приема, но няма пречка да се укаже на страната /ако присъства в залата/ да го завери в момента и документът да се приобщи към доказателствата. Също така, ако в хода на процеса се констатира, че погрешно е било прието незаверено копие, безпредметно е по реда на чл.195, ал.2 ГПК да се отменя определението за приемане и да се изключи копието от доказателствата, щом страната или нейният пълномощник присъстват и пропускът може да се поправи в съдебно заседание.
Ако по делото е представен официално заверен препис /вкл. заверен от адвокат/, недопустимо е по реда на чл.101 ГПК да се изисква за констатация оригиналът, тъй като законът ги приравнява по значение. Ако истинността на преписа бъде оспорена, оригиналът може да бъде представен от страната /но не изискан/ в производството по чл.154- 156 ГПК.
2. Снимките, фотолентите, видео и аудиокасетите - същите не материализират с писмени знаци изявления, а представляват веществени доказателства.
Видове документи
І. Според характера на материализираното изявление:
1. Свидетелстващи - материализират удостоверително изявление на своя издател, т.е. отнасят се до съществуването или несъществуването на определени факти /осъществени от издателя или възприети от него/. Например: нотариалните удостоверявания; удостоверенията, издавани от държавни органи; протоколи, счетоводни книги, разписки, квитанции.
При преценка, дали документът е свидетелстващ, няма значение неговата материална доказателствена сила, т.е. способността на документа да установи съществуването на съответните факти. Свидетелстващ е и частният документ, обективиращ изгодни за издателя си факти, макар и да не разполага с материална доказателствена сила.
2. Диспозитивни - материализират други изявления, които нямат свидетелстващо значение. По принцип това са документи, материализиращи правни актове - договори, едностранни сделки, предизвестия, административни и съдебни актове. Не е необходимо обаче диспозитивният документ непременно да обективира правен акт - достатъчно е /за разлика от свидетелстващия/ да не удостоверява стоящ вън от него факт /например пожелание във формата на картичка, писмо, известие, покана за събрание и пр./.
Само свидетелстващият документ разполага с т.нар. “материална доказателствена сила”- т.е. доказателствено значение относно стоящият вън от документа факт, до който се отнася удостоверителното изявление.
Следователно, по принцип не може да възникне въпрос за верността на един диспозитивен документ, тъй като изявлението в него няма удостоверително значение. Автентичността е функция и на двата вида документи - те могат да бъдат автентични или неавтентични.
Делението не е абсолютно - възможно е един документ в едната си част да е свидетелстващ, а в другата - диспозитивен. Например един протокол за общо събрание на етажна собственост представлява свидетелстващ документ в частта, удостоверяваща присъствието на явилите се етажни собственици, и диспозитивен - в частта, обективираща взетите решения. От друга страна, и един диспозитивен документ има свидетелстващо значение за посочените в него дата и място на издаване - това са факти, които стоят извън самото изявление, съставляващо правния акт.
ІІ. Според качеството на издателя на документа:
1. Официални - материализират изявление на орган на държавна власт в това му именно качество, респ. на друго лице, на което държавата е предоставила определена удостоверителна функция /нотариус, частен съдебен изпълнител, лекар - за болничните листове, пощенски служител - за обратните разписки/. Критерият не е непременно качеството на издателя, а значението, което законът придава на извършеното от него удостоверяване. Могат да бъдат свидетелстващи /удостоверения, съдебни протоколи/ или диспозитивни /административни актове, съдебни решения/. Разбира се, за да има документът качеството на официален, необходимо е да е издаден в рамките на предоставената от закона компетентност на издателя. Така например не е официален документ: удостоверение, издадено от съд, че две лица са в брак; удостоверение, издадено от общината, че дадено лице е собственик на определен имот; призовка, оформена от кмета на населено място, в което има съдебно учреждение. Във всички тези случаи документите са съставени от държавни органи, но извън материалната им компетентност, поради което не се ползват с доказателствената сила на официални документи.
2. Частни - тези, които не разкриват признаците на официални документи. Такива са и документите, съставени от държавни органи извън компетентността им, както и в качеството им на гражданскоправни субекти, т.е. когато обективираното в документа изявление не е държавноправно /например сключен от кмета договор за наем на общински имот/.
Документът може да е в едната си част официален, а в друга - частен. Например нотариално завереното пълномощно е частен документ относно самото изявление на упълномощителя и официален - в частта, обективираща удостоверението на нотариуса, че лицето се е явило пред него и е положило подписа си.
ІІІ. Според това, дали документът е подписан:
1.Подписани - включително в хипотезите на чл.151, ал.1 и 2 ГПК /издателят е неграмотен или е сляп, но грамотен/.
2.Неподписани
ІV. Според авторството на документа:
1. Автентични - материализират изявление на лицата, посочени като техни автори
2. Неавтентични - материализираните в тях изявления изхождат от други лица, а не от тези, посочени като техни автори. Иначе казано, това са подправени документи - подправен е подписът и/или текстът пред него.
V. Според съответствието между удостовереното в свидетелстващия документ и обективната действителност:
1. Верни - отговарят на фактическото положение, което удостоверяват.
2. Неверни - не отговарят на това фактическо положение.
Доказателствена сила на документите
Според чл.142 ГПК доказателствената сила на документа се определя от закона, който е бил в сила по времето и мястото, където документът е бил съставен. Например според чл.38, ал.2 Правилник за приложение на Закона за общинската собственост /отм.ДВ, бр.23/18.03.2005 г./, обстоятелствата, констатирани в акта за общинска собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното. Макар и разпоредбата да е отменена, тя се прилага относно доказателствената сила на актовете за общинска собственост, съставени при действието й.
Доказателствена сила на подписания частен документ
Според чл.144 ГПК частни
документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Това е т.нар. “формална доказателствена сила” на подписаните документи /както частни, така и официални/.
За да се ползва документа с тази доказателствена сила, няма изискване преди полагане на подписа си лицето да е прочело текста на документа, както и да знае езика, на който е написан същия. Последното би имало значение, ако се иска унищожаване на обективираното в текста волеизявление поради грешка или измама, което обаче има отношение към материално-правните последици на документа, а не към доказателственото му значение. Без значение е също така дали подписът е положен преди или след написване на текста.
Ако е подписан бял лист и след това е попълнен текста, налице е редовен частен документ, ако попълненото съдържание съответства на волята на подписалото се лице. Възможно е обаче празният лист да е подписан с едно намерение, а впоследствие някой друг да го попълни с различно съдържание /например подписва се, за да се оформи като молба до съда, а се попълва като запис на заповед или пълномощно/. В такъв случай истинността на текста може да бъде оспорена по реда на чл.154 ГПК, като оспорващият, който твърди, че подписаният от него бланкет е бил попълнен не съобразно волята му, ще трябва да докаже както полагането на подписа си под бял лист, така и обстоятелството, че текстът е бил попълнен по такъв начин /т.е. попълнен е не съобразно уговореното с лицето, на което е бил предаден подписаният лист, или е бил попълнен от трето лице, на което не е бил предаден и което се е възползвало от него/. Допустими са всякакви доказателствени средства, вкл. свидетелски показания /чл.155 ГПК/. Ако оспорването бъде доказано, ще се обори формалната доказателствена сила на документа по чл.144 ГПК, тъй като ще се установи, че материализираното в него изявление не принадлежи на лицето, което го е подписало. Това означава, че оспорването на формалната доказателствена сила не е свързано непременно с твърдение, че подписът не принадлежи на лицето, посочено като автор на документа.
Доказателствена сила на неподписания частен документ
По отношение на тези документи чл.144 ГПК не намира приложение- законът не им придава никаква задължителна доказателствена сила. Това не означава, че такъв документ не може да бъде доказателство. Съдът преценява неговата доказателствена сила свободно, по вътрешно убеждение и с оглед всички данни по делото, без да е обвързан от някаква задължителност. При извършване на тази преценка трябва да се съобрази:
- От кого изхожда документа - допустими са всички доказателствени средства като графологична експертиза, свидетели, съпоставяне с други, подписани документи /например документите в една преписка по щета при застрахователно дружество, във всеки от който е посочен № на щетата/. Преди да се пристъпи към провеждане на такова доказване обаче, следва по реда на чл.109, ал.2 ГПК съдът да провери, дали авторството на документа е предмет на спор между страните. Ако за този факт не се спори, съдът следва да го признае за безспорен с определение по чл.109, ал.4 ГПК, като по този начин се спести провеждането на едно ненужно доказване.
- Дали този документ съставлява окончателно изявление на лицето, от което изхожда. Преценката се извършва с оглед вида на документа и особеностите на конкретния случай. По принцип, окончателно изявление е само подписаният документ - иначе, дори и текстът да е изцяло завършен, налице е само проект за документ. Разбира се, значението на подписа като елемент, завършващ съставянето на документа, не следва да се абсолютизира. Обичайната практика е редица документи, които не обективират волеизявления, да не се подписват - дневници, бележки, планове /т.е. изявления, които не се адресират до друг/. От друга страна, и при документи, съставени с цел да бъдат получени от другиго, подписът не е абсолютно задължителен – например писма и съобщения /особено когато са част от редовно водена кореспонденция, при която не е необходимо авторът да посочва самоличността си с личен подпис/.
Документът, в който след текста е положен само печат, не се смята за подписан и не се ползва с формална доказателствена сила съгласно чл.144 ГПК. Авторството на такъв документ се преценява на общо основание, като печатът може да е само указание, че изявлението изхожда от лице, овластено да представлява притежателя на печата.
Материална доказателствена сила на частния свидетелстващ документ.
Частният свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила /т.е. има доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася удостоверителното изявление/, само когато удостоверява неизгодни за издателя си факти - тогава има доказателствена сила срещу него. В противен случай не се ползва с такава доказателствена сила, а съгласно чл.144 ГПК е само доказателство, че изявлението е направено от лицето, посочено като негов автор. Частни свидетелстващи документи, разполагащи с материална доказателствена сила, са например: разписка за получена стока или пари; протокол за приемане на работата; извънсъдебно признание на факт, обективирано в кореспонденция между страните.
Разпоредбите на чл.146 ГПК и чл.55 Търговски закон установяват едно изключение от това правило - редовно водените книги на търговеца могат да служат като доказателство в негова полза. Те не се ползват с някаква задължителна доказателствена сила - същата се преценява от съда с оглед на всички доказателства по делото. Редовното водене на търговските книги не се предполага, а трябва да бъде установено посредством Съдебно-счетоводна експертиза. Затова винаги, когато се назначава такава експертиза по делото, която има за задача да извърши проверка в счетоводството на търговеца, съдът следва служебно /ако това не е поискано/ да постави на вещото лице и въпроса, дали счетоводните книги на страната са редовно водени през периода, за който се извършва проверката.
Достоверна дата на частния документ /чл.145 ГПК/
Правилото на чл.144 ГПК не се отнася до датата на съставяне на частния документ /докато при официалните документи е налице обвързваща доказателствена сила не само относно факта на изявлението и неговото авторство, но и относно посочените в документа дата и място на съставяне/. Предвид опасността частният документ да бъде антидатиран, законът е установил понятието “достоверна дата”. Това е не непременно датата на съставяне на документа, а тази, към която документът вече със сигурност е съществувал и следователно е противопоставим на трети лица /например при конкуренция между двама приобретатели на една и съща движима вещ, сключили със собственика й договор за покупко-продажба, предимство ще има не непременно този, в чийто договор е посочена по-ранна дата, а разполагащият с по-ранна достоверна дата/. Достоверна дата е налице в следните хипотези:
- При нотариално заверяване на датата, подписа или съдържанието на частния документ - това е доказателство, че документът е съществувал на датата, на която е бил представен пред нотариуса.
- Датата на смъртта на автора на документа или изпадането му във фактическа невъзможност да го подпише - това е крайната дата, на която е било възможно документът да е бил съставен.
- Датата, на която съдържанието на документа е било възпроизведено в официален документ /административен акт, съдебно решение/.
- Датата на настъпване на друг факт, от който следва по безсъмнен начин, че частният документ е съществувал - например съставяне на документ от противната страна, от чието съдържание е видно, че съдържанието на документа й е известно, или публикация в печатно издание, в която е описано съдържанието на документа.
Доказателствена сила на официалните документи
1. Официалният документ има формална доказателствена сила- удостоверява спрямо всички с обвързваща доказателствена сила извършването на обективираното в него изявление, посочените дата и място на издаване, авторството на посоченото като издател лице, както и отразеното в документа длъжностно качество на същото. С такава доказателствена сила се ползват както свидетелстващите, така и диспозитивните официални документи.
2. Официалният свидетелстващ документ се ползва и с материална доказателствена сила - т.е. обвързва съда да приеме, че посочените в документа факти са се осъществили така, както е посочил неговият издател /чл.143, ал.1 ГПК/. За целта е необходимо документът да отговаря на следните изисквания:
- Да е издаден от държавен орган или от друг правен субект, на когото държавата е предоставила удостоверителна функция - например нотариус, управител на болнично заведение /според чл.55, ал.2 от Закона за гражданската регистрация същият има удостоверителна компетентност относно факта на смъртта, настъпила в заведението/, лекуващ лекар, фелдшер, лекарска консултативна комисия /компетентни са да установяват временна нетрудоспособност /.
Забележка: обстоятелството, че издателят на официалния документ притежава посоченото длъжностно качество, не се ползва с обвързваща доказателствена сила, тъй като по смисъла на чл.143, ал.1 ГПК е предпоставка за възникване на такава. Съдът преценява действителното притежаване на съответното длъжностно качество с оглед на всички данни по делото, като извършването на тази преценка не е обусловено от оспорване истинността на документа в тази му част по реда и в срока на чл.154 ГПК.
- Да е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на органа. Така например следователят не е компетентен да съставя акт за констатиране на ПТП, кметът на населено място със съдебно учреждение- да връчва и оформя призовки, органите на полицията - да съставят протоколи за оглед по граждански дела и т.н.
- Да са спазени правилата на съответното производство по съставяне на акта /изискванията за ред и форма/. Например съдебният протокол да е подписан от председателя на състава, нотариалният акт - от нотариуса и пр.
Официални документи за изявления на частни лица
Това са документи, които се съставят от държавен орган, овластен да приема такива изявления и да ги удостоверява в определена форма /нотариални актове за сделки, съдебни протоколи относно съдържащите се в тях изявления на участниците в процеса, протоколи за разпит в досъдебното наказателно производство, актове за гражданско състояние/. На общо основание /чл.143, ал.1 ГПК/ тези документи трябва да са съставени от нарочно овластен държавен орган - в противен случай нямат обвързваща доказателствена сила /например нотариален акт за сделка, съставен от кмета или протокол за разпит на свидетел в съдебно производство по наказателно дело, съставен от прокурора/. Освен това, документите трябва да са съставени при спазване на съответнатия ред и форма, включително да са подписани от държавния орган, а в предвидените от закона случаи - и от авторите на изявлението /нотариални актове за сделки, протоколи за съдебна спогодба, актове за граждански брак/. В тези случаи намира приложение правилото на чл.150 ГПК- ако документът е съставен от некомпетентен орган или в ненадлежна форма, той има значението на частен документ, ако е подписан от страните. Така например, съдебна спогодба, одобрена пред съда по друго дело, щом е подписана от страните, има значението на извънсъдебна спогодба и в качеството си на частен документ ще се цени от компетентния съд по спора /разбира се, няма пречка този съд да я одобри, ако страните желаят това и съгласието им не противоречи на закона или морала/.
Законната доказателствена сила на тези официални документи съгласно чл.143, ал.1 ГПК обхваща:
- Фактите, които длъжностното лице твърди, че е осъществило лично /например нотариусът е проверил самоличността на страните и им е прочел акта, преди да го подпишат; съдът е съобщил на страните подлежащия на обжалване акт, постановен в съдебно заседание; призовкарят е връчил призовката на адресата/.
- Фактите, които според длъжностното лице са се осъществили пред него- т.е. действията и изявленията на трети лица /съгласието на мъжа и жената да сключат брак, съгласието на явилите се пред нотариуса страни да сключат договора, записаните в съдебния протокол изявления на участниците в процеса/.
Всичко останало, което се съдържа в документа, макар и да е посочено от длъжностното лице, не е обхванато от тази законна доказателствена сила, тъй като стои извън удостоверителната функция на органа. Например:
- Не се ползва с обвързваща доказателствена сила констатацията на длъжностното лице, която не се отнася до лично възприет факт, а представлява извод, умозаключение, произтичащо от пряко констатираните факти. Такава е например преценката на нотариуса, че явилите се пред него лица са дееспособни /чл.474, ал.4 ГПК/, тъй като е израз на субективната увереност на нотариуса относно правната значимост на констатирани от него факти.
- Когато в производството участва преводач, официалният документ /например съдебен протокол или нотариален акт/ има обвързваща доказателствена сила само относно направеното на български език изявление на преводача, но не и относно верността на превода.
- При съставяне на констативен нотариален акт за собственост /чл.483, ал.1 ГПК/ се формира обвързваща доказателствена сила само относно факта, че пред нотариуса са били представени описаните в приложната част на акта документи, но не и че същите действително легитимират молителя като собственик. Съдът не е обвързан от преценката на нотариуса относно съществуването на удостовереното в констативния акт вещно право, а съобразява това по вътрешно убеждение /възможно е например индивидуалният административен акт, послужил като основание за издаване на нотариалния акт, да е нищожен и нотариусът да не е направил правилна правна преценка за валидността му/.
Забележка: когато един официален документ удостоверява изявления на граждани, той се ползва с обвързваща доказателствена сила само относно това, че лицето е направило изявление със съответното съдържание, не и че това изявление съответства на действителността. Така например протоколът за разпит на свидетел установява само факта на даване на показанията с отразеното в протокола съдържание на посочената дата и пред съставилия протокола съдебен орган. Аналогично е и доказателственото значение на съставения от нотариуса протокол за разпит на свидетели по реда на обстоятелствената проверка /чл.483, ал.2 ГПК/.
Обобщение: не всеки документ, издаден от компетентен държавен орган в това му качество при спазване на установения ред и форма, има обвързваща доказателствена сила. Необходимо е издателят на документа лично да е възприел отразените в него факти по начин, който да обвърже съда с неговите констатации.
Производство по оспорване истинността на документите /чл.154 ГПК/
Това е едно особено производство в рамките на процеса, което приключва с нарочно определение или с диспозитив в решението, с което в отношенията между страните по спора се формира сила на пресъдено нещо относно истинността на оспорения документ, и с оглед на това същият се цени като доказателство в процеса или се изключва от доказателствата.
Самото производство по проверка истинността на документа предполага изрично заявено оспорване от страната, на която документът се противопоставя. Недопустимо е съдът служебно да открие такова производство. Това не означава обаче, че съдът е длъжен във всички случаи да се довери на доказателствената сила на един документ, само защото същият не е оспорен. Според чл.188, ал.1 ГПК съдът преценява всички доказателства по делото /оспорени или не/ по вътрешно убеждение. Така например съдът не може да приеме за истинско едно неоспорено нотариално заверено пълномощно, ако по делото е безспорно установено, че на датата, на която е извършено удостоверяването на подписа, фигуриращото като упълномощител лице е било починало или извън страната. Възможността съдът да извършва служебна проверка на истинността на документите обаче не лишава от значение оспорването по чл.154 ГПК, което се изразява в следното:
- Дисциплинира се процеса предвид изискването оспорването да бъде направено в кратък срок /в противен случай страните биха могли безсрочно да правят искания и възражения, основани на твърдения за неистинност на ангажираните от противната страна писмени доказателства/.
- На общо основание съдът не може служебно да събира доказателства за проверка истинността на документа - такива могат да се ангажират само от страните при открито производство по чл.154 ГПК.
- При липса на открито производство по оспорване на документа съдът ще го признае за неистински само в мотивите на решението и по този въпрос няма да се формира сила на пресъдено нещо /на общо основание тази последица предполага заинтересуваната страна да е повдигнала правен спор, който именно е предмет на силата на пресъдено нещо/.
Оспорването трябва да бъде заявено в заседанието, в което е представен документа /ако е бил представен в исковата молба, срокът за оспорване е първото по делото заседание, за което ответникът трябва да е редовно призован с препис от исковата молба и приложенията/. Ако противната страна не е присъствала в това заседание, може да оспори документа най-късно в следващото заседание. При бързите производства срокът за оспорване истинността на приложените към исковата молба писмени доказателства на общо основание е първото по делото заседание, а не възражението по чл.126б ГПК.
Срокът по чл.154, ал.1 ГПК може да бъде продължен на основание чл.36 ГПК, ако преди края на заседанието заинтересуваната страна помоли да й се предостави възможност да заяви становище по истинността на документа в определен срок или в следващото заседание. Ако страната твърди, че е пропуснала възможността да оспори документа поради особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.37, ал.1 ГПК /заболяване или злополука, попречили на явяването й в съдебно заседание/, може да поиска възстановяване на срока. В случай, че не са налице предпоставките за възстановяване на срока за оспорване, страната може в отделно производство да предяви иск за установяване неистинност на документа /чл.97, ал.3 ГПК/, което ще е основание за спиране на делото по смисъла на чл.182, ал.1, б.”г” ГПК.
Когато в съдебно заседание се представи документ в отсъствие на противната страна, това е абсолютно основание за отлагане на делото, за да се осигури възможност на отсъстващата страна да заяви становище по истинността на документа /чл.154, ал.1, предл.2 ГПК/.
Когато се представя ново писмено доказателство в хода на процеса, не е необходимо същото да е придружено от препис за противната страна- според чл.99, б.”в” ГПК представят се преписи само от приложените към исковата молба доказателства.
При представяне на документа /независимо дали другата страна присъства или не /, съдът го приема с определение, ако го намери за относим към спора. Заявеното от противната страна оспорване на истинността на документа не е пречка пред неговото приемане. Нещо повече - самото откриване на производство по оспорване предполага документът да е приобщен към доказателствата по делото /аргумент от чл.156, ал.1 ГПК- ако оспорването бъде доказано, документът се изключва от доказателствата/.
По аргумент от чл.109, ал.2 ГПК съдът следва да прояви активност, като запита противната страна за становището й относно истинността на оспорения документ - оспорва ли я, или не. Ако страната не е присъствала в заседанието, в което документът е представен, въпросът ще й се постави в следващото заседание /ако се яви/.
Когато страната заяви, че оспорва документа, следва да бъде поканена да уточни конкретно какво оспорва. Оспорване изобщо няма. Оспорва се доказателствената сила на документа - формалната или материалната /когато документът се ползва с такава/, и то по отношение на автентичността на определено изявление, респ. верността на удостоверяването на определени факти, които следва да се посочат от оспорващия. Често се заявява оспорване, при което страната не твърди, че документът е неистински като изявление, а само, че същият не легитимира представилата го страна като титуляр на спорното право /например, че нотариалният акт за сделката не прави приобретателя собственик/. В такъв случай оспорване по реда на чл.154 ГПК не се открива. Също и когато се оспорва верността на един частен свидетелстващ документ, който изобщо няма материална доказателствена сила, противопоставима на противната страна - например документ, материализиращ договор, в който последната не е участвала /договор между трети лица или между представилата документа страна и трето лице/.
Когато се оспори истинността на документа, се запитва страната, която го е представила, дали желае да се ползва от него /чл.154, ал.2 ГПК/. В такъв случай с нарочно определение съдът открива производство по проверка автентичността или верността на оспорения документ, в което посочва конкретно предмета на оспорването /автентичността на подписа на определено лице, верността на удостоверителното изявление относно определен факт или изявление/.
Ако страната, представила документа, заяви, че не желае да се ползва от него, същият се изключва от доказателствата по делото. По същия начин следва да се процедира и в случай, че в отговор на запитването на съда страната не заяви нищо. По смисъла на чл.154, ал.2 ГПК желанието на страната да се ползва от доказателствената сила на документа следва да е заявено изрично и следователно мълчанието сочи липса на такава воля. Ако в заседанието, в което е заявено оспорването, не присъства представилата документа страна, съдът й указва в определен срок /обикновено до следващото заседание/ да заяви ще се ползва ли от документа, като след изтичане на срока същият се изключва от доказателствения материал. Указанията се съобщават с призовка, тъй като по смисъла на чл.154, ал.2 ГПК запитването, дали страната желае да се ползва от документа, следва да бъде доведено до знанието й /докато в хипотезата на чл.154, ал.1 ГПК такова изискване няма - възможността документът да се оспори от неприсъствалата страна в следващото заседание следва по силата на закона/.
Възможно е едната страна да представи документ, чиято доказателствена сила ползва противната страна, и същевременно да оспори истинността му. Например ищецът представя завещание в полза на ответника и оспорва автентичността му. В случай, че оспорването остане недоказано, прави искане за възстановяване на запазената си част от наследството, накърнена със завещанието. Това са случаите, при които документът се представя, не за да се ползва доказателствената му сила, а напротив - за да се получи със сила на пресъдено нещо защита срещу неизгодните за страната последици от съставянето му. В тази хипотеза противната страна, за която документът е изгоден, не може да бъде запитана дали желае да се ползва от него, защото не го е представила, т.е. не се е позовала на доказателствената му сила. Може обаче да й се даде възможност да заяви, дали желае документът да бъде приет като доказателство по неин почин и тогава този, който го е представил, ще може да го оспори като насрещна страна. В случай, че ползващата се от документа страна не заяви изрично, че желае приобщаването му към делото, съдът не го приема. При състезателното начало в процеса събирането на доказателствата предполага посочването им от страните, при което недопустимо е да се приема като писмено доказателство документ, от чиято доказателствена сила никоя страна не желае да се ползва.
В производството по проверка истинността на оспорения документ са допустими всички доказателствени средства - писмени, гласни, експертизи /чл.155 ГПК/.
По оспорването съдът се произнася или с нарочно определение преди да пристъпи към решаване на спора по същество, или с диспозитива на решението /чл.156 ГПК/. Ако признае документа за неистински, изключва го от доказателствата по делото и изпраща сигнал на прокурора ведно с копие от съдебния акт. Това не е основание за спиране на производството по чл.182, ал.1, б.”д” ГПК, тъй като установяването на самото престъпление по наказателноправен ред не е обуславящо за гражданскоправния спор - за изхода на последния е достатъчно да се установи, дали оспореният документ е истински, което се извършва в призводството по чл.154 ГПК.