УСЛОЖНЕНИЯ В ПРОЦЕСА

ЧАСТ ШЕСТА: УСЛОЖНЕНИЯ В ПРОЦЕСА

I. ДРУГАРСТВО
Понятие:
Другарство /субективно съединяване на искове/ в процеса е налице, когато на страната на ищеца или на ответника участва повече от едно лице /съответно активно и пасивно другарство/.
Допустимо е в два случая:
- когато исковете от /респ. срещу/ другарите имат за предмет техни общи права или задължения. Например: иск за собственост, предявен от съсобствениците, или договорен иск, предявен от лицата, намиращи се на една страна в материалното правоотношение - купувачи, изпълнители, възложители, наемодатели и пр.
- когато исковете почиват на едно и също основание /т.е. един юридически факт/. Пример: деликтен иск, предявен от няколко пострадали срещу причинителя.
Съществува и едно допълнително изискване - исковете на другарите да подлежат на разглеждане по един и същ процесуален ред и да са подсъдни на един съд. В противен случай производството следва да бъде разделено /аргумент от чл.103, ал.2 ГПК/. Например: ако в една искова молба до Районния съд, подадена от двама ищци, единият претендира от ответника обезщетение в размер на 8 000 лв., а другият- 12 000 лв., производството следва да се раздели, като това по втория иск бъде изпратено по подсъдност на Окръжния съд.
При субективното съединяване на искове родовата подсъдност се определя от цената на отделните искове, а не от сбора им. Ако всяка отделна претенция от или срещу другарите е по-малка от 10 000 лв., делото е подсъдно на Районен съд, макар и сборът на отделните претенции да е над 10 000 лв.

Видове другарство
1. Обикновено другарство /чл.171 ГПК/- налице е, когато материално-правното положение на другарите е различно и следователно решението може да не е еднакво спрямо тях.
Например, ако няколко лица твърдят, че са съсобственици на даден имот и искат осъждане на ответника да им предаде владението му. В случая е налице обикновено другарство, тъй като едни ищци могат да са съсобственици, а други - не /всеки защитава своето право на собственост/. Дори и при обикновеното другарство обаче може да има факти, които следва да бъдат установени еднакво спрямо другарите /чл.171, б.”б” ГПК/. В дадения случай това е фактът на осъществяване на фактическа власт на ответника върху имота, който не може да е различен спрямо отделните ищци. Или иск, предявен от няколко лица в качеството им на наследници на починалия титуляр на правото - те са обикновени другари, тъй като всеки от тях има самостоятелно материално-правно положение по своята претенция /отделно от това някои ищци може да са наследници, а други - не, един може да е получил изпълнение, а друг - не/. Общият факт на принадлежността на правото към патримониума на наследодателя им следва да е установен еднакво.
2. Необходимо другарство - налице е, когато предвид еднаквостта на материално-правното положение на другарите в конкретния спор, съдебното решение трябва да е еднакво спрямо тях.
Например: съпрузите по предявени от или срещу тях искове за собственост на имущества в режим на съпружеска имуществена общност. Ако имотът е общ, решението по отношението на съпрузите не може да е различно- искът ще се уважи или отхвърли и по отношение на двамата.
3. Задължително другарство - представлява частен случай на необходимото другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост. По правило е налице само в изрично предвидените от закона случаи или когато естеството на спора го налага
/съдебна делба, производство за разпределяне ползването на съсобствен имот /. То обуславя задължение за съда служебно да следи за участието на всички задължителни другари в процеса, като по реда на чл.100 ГПК дава указания на ищеца да насочи иска си срещу тези, които не са посочени като ответници в исковата молба. Недопустимо е съдът служебно да конституира задължителен другар. За съда е налице правото и задължението само да даде указания на ищеца в този смисъл, като при неизпълнение делото се прекратява.
При необходимото другарство /вкл. задължителното/ всички действия на разпореждане с предмета на спора /например оттегляне или отказ от иска/ трябва да са извършени по общо съгласие на всички другари. Ако един необходим другар - ответник признае иска, а останалите- не, ще намери приложение чл.173 ГПК /признанието ще се цени от съда с оглед на всички данни по делото/.

II. ТРЕТО ЛИЦЕ- ПОМАГАЧ
Понятие:
Помагачът е лице, което участва в чужд исков процес, за да помага на една от страните с цел издействане на благоприятно решение за нея. По този начин третото лице се защитава срещу неблагоприятните последици, които биха настъпили за него в случай, че решението е срещу подпомаганата страна.
Две са основанията за конституиране на подпомагаща страна - встъпване по неин почин и привличане от подпомаганата страна, независимо от волята на третото лице. Недопустимо е служебно конституиране на третото лице - трябва да е налице искане в този смисъл.
Предпоставка за встъпване /привличане/ на трето лице- помагач е наличието на правен интерес за него от постановяване на благоприятно решение по спора за съответната главна страна, т.е. когато съдебното решение по някакъв начин може да се отрази на правното положение на третото лице. Такъв интерес е налице в следните хипотези:
- Когато решението обвързва третото лице на основание чл.121, ал.3 ГПК като приобретател /правоприемник/ на спорното право в хода на процеса. В такъв случай приобретателят е обвързан от решението, дори и да не вземе участие в процеса. За да може обаче да осуети едно неблагоприятно за него обвързващо го решение, той има интерес да встъпи или да бъде привлечен като помагач на страната на прехвърлителя /чл.121, ал.2 ГПК/.
- Обвързан от съдебното решение е и необходимият другар, който не е бил страна по делото /чл.233, ал.2 във връзка с чл.172, ал.2 ГПК/. На това основание такова лице има интерес да встъпи или да бъде привлечено в делото като помагач на съответната главна страна /например на страната на съпруга, срещу когото е насочен иска/.
- Когато при неблагоприятен изход на спора за подпомаганата страна последната би имала иск срещу третото лице. Например при един спор за собственост ответникът има интерес да привлече като помагач на своя страна лицето, от което е купил имота, защото ако бъде съдебно отстранен от имота, ще има срещу него вземане за продажната цена, разноските по продажбата, необходимите и полезни разноски за имота и обезщетение за вреди /чл.189 ЗЗД/.

Процесуален ред за конституиране на подпомагаща страна
Привличането трябва да се поиска с писмена молба, с препис за третото лице. Писмената форма е условие за действителност на искането.
При встъпване на третото лице по негов почин писмена молба не е необходима, ако искането се прави в съдебно заседание в присъствие на страните. В противен случай е необходима писмена молба с преписи за главните страни.
По искането за встъпване /привличане/ съдът се произнася с определение. Отказът подлежи на обжалване с частна жалба.
Според чл.176, ал.2 ГПК предпоставка за конституиране на третото лице е посочването на адрес в Република България, от който лицето може да бъде призовано. Следователно, недопустимо е подпомагаща страна да бъде призовавана по реда на чл.50 ГПК /чрез Държавен вестник/, тъй като при неизвестен адрес изобщо не следва да се допуска участието й.
След като бъде конституирано, третото лице има право да извършва всички процесуални действия, както и страната, на която помага /без действия, които представляват разпореждане с предмета на делото- признание на иска, сключване на съдебна спогодба и т.н./. Има право и да обжалва решението, дори и да не е подадена жалба от подпомаганата страна.

III. ОБРАТЕН ИСК /чл.175, ал.2 ГПК/.
Обратният иск е иск на подпомаганата срещу подпомагащата страна, която се предявява за съвместно разглеждане в производството. Това е една от формите на последващо обективно съединяване на искове в хода на процеса.
Подчинява се на следните принципи:
1. Обратният иск винаги е евентуален, т. е. разглежда се само, ако бъде постановено неблагоприятно решение по делото за подпомаганата страна.
Забележка: Не винаги главната страна има обратен иск срещу помагача /напр. когато помагач е необходим другар на страната на ответника, който има интерес да му помага, за да не е обвързан от неблагоприятно съдебно решение/. В този смисъл и чл.175, ал.2 ГПК посочва, че “страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане в същото производство - т.е. не всяка подпомагана страна има право на такъв иск.
2. Обратен иск се предявява само от подпомагана срещу подпомагаща страна. Недопустим е обратен иск от помагач.
3. Обратният иск се приема за съвместно разглеждане с определение. Отказът подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като прегражда производството по този иск.
4. На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ обратният иск трябва да е родово подсъден на същия съд и да подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, както и първоначалния иск.

IV. ОБЕКТИВНО СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕ
Понятие: обективно съединяване на искове е налице, когато в рамките на едно производство са предявени няколко искови претенции за общо разглеждане и решаване. Наложено е от съображения за процесуална икономия и с оглед избягване на противоречиви съдебни решения, когато исковете са обусловени един от друг. Не е необходимо исковете да са предявени непременно от ищеца срещу ответника. Обективно съединение на искове може да възникне и по почин на ответника - чрез предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск срещу ищеца, обратен иск срещу подпомагаща страна, а също и по почин на трето лице по реда на чл.181 ГПК.
По принцип обективното съединяване на искове не е задължително - дори и претенциите да са обусловени една спрямо друга, те могат да се разглеждат отделно. Тъкмо тази хипотеза е уредена в чл.182, ал.1, б.”г” ГПК като основание за спиране на производството по обусловения иск, предявен за разглеждане в отделен процес. Аналогично, може да е налице обусловеност и между исковете, предявени с една искова молба, но и в тази хипотеза съдът може да раздели производството по реда на чл.103, ал.2 ГПК, като на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК спре делото по обусловения иск. Например, ако са предявени в обективно съединение иск за разваляне на договор за покупко-продажба поради евикция /съдебно отстраняване от владение на вещта/ и искове за връщане на цената и за заплащане на направените необходими и полезни разноски. В този случай, ако разглеждането на паричните искове би затруднило производството по конститутивния иск, производството по тях може да бъде разделено и спряно до приключване на спора за разваляне. В случая е налице обусловеност по смисъла на чл.182, ал.1, б.”г” ГПК, тъй като заплащането на претендираните парични суми по чл.189, ал.1 ЗЗД е предпоставено от разваляне на договора за продажба.
Като изключение от общото правило за незадължителност на обективното съединение на искове, разпоредбата на чл.260, ал.2 ГПК предвижда, че с брачните искове задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, пропускът да се предявят искове за упражняване на родителските права след развода, личните отношения и издръжката на децата, както и ползването на семейното жилище не е фатален - предвид задължението на съда служебно да се произнесе по тези въпроси /чл.106, ал.1 и чл.107, ал.6 СК/. Извън тази хипотеза, непредявяването на тези искове в брачния процес има за последица преклудирането /прекратяването/ им. От друга страна, дори и в това производство съдът не може да се произнася служебно за издръжката между съпрузите и фамилното име след развода, ако това не е поискано. Това е задължително обективно съединяване на искове.

Хипотези на обективно съединение на искове:
чл.103 ГПК- съединяване на няколко претенции в една искова молба
чл.104 ГПК- предявяване на насрещен иск
чл.118 ГПК- инцидентен установителен иск
чл.175, ал.2 ГПК- обратен иск
чл.181 ГПК- главно встъпване
чл.123 ГПК- съединяване на дела по почин на съда
чл.116 ГПК- последващо обективно съединяване на иска чрез предявяване на нов иск по реда на изменение на иска.

Предпоставки за допустимост на обективното съединяване на искове
1. Задължително условие за допустимост на обективното съединяване на искове е отделните претенции да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред /чл.103, ал.1 ГПК/. Следователно, по принцип е недопустимо да се съединят в едно производство иск, който подлежи на разглеждане по общия ред, с иск, който следва да се разглежда по реда на особено исково производство. Това правило обаче не е абсолютно, доколкото не винаги особеното исково производство е свързано със специален съдопроизводствен ред. Така например няма пречка да се съединят иск за обявяване на предварителен договор за окончателен и иск за собственост, макар и първият да се подчинява на особения режим на чл.297-298 ГПК, тъй като същите не съдържат специални правила за самото разглеждане на претенцията, а само особени задължения за съда при постановяване на съдебното решение и издаване на препис от същото.
2. Втората предпоставка за допустимост на обективното съединяване на искове е претенциите да са подсъдни на един съд. Това условие също не е абсолютно и понякога самият закон го изключва. Например:
- Според чл.272 ГПК иск за установяване на бащинство /подсъден на Окръжен съд/ може да се съедини с иск за заплащане издръжка на детето /подсъден на Районен съд/; с иска за делба /подсъден на Районен съд/ могат да се съединят исковете по чл.281 ГПК, част от които са подсъдни на Окръжен съд.
- Освен това, по аргумент от чл.80, ал.2 ГПК, възможно е Окръжния съд да разгледа обективно съединени искове, единият от които е подсъден на Районен съд - например иск за сключване на окончателен договор с цена над 10 000 лв., съединен с реивиндикационен иск за предаване владението на имота. В такъв случай обаче Окръжният съд не е длъжен да разгледа обусловения иск, подсъден на Районния съд, и може да раздели производството по двата иска, като в частта относно иска за собственост го изпрати на Районен съд. Такъв подход, макар и законосъобразен, не следва да се поддържа, тъй като е свързан с прекомерно забавяне на търсената защита. Изпратеното на Районен съд дело ще следва да се спре до приключване на производството по облигационния иск като обуславящо за собствеността върху имота.
Когато местната подсъдност е задължителна /чл.83 ГПК/, изискването на чл.103, ал.1 ГПК относно общата подсъдност на обективно съединените искове е абсолютно. Недопустимо е например съединяване на искове за собственост върху имоти, които се намират в районите на различни районни съдилища.
3. По принцип предпоставка за допустимост на първоначалното обективно съединение на искове е идентичността на страните - т.е. ответникът по претенциите, обективирани в исковата молба, да е един и същ /чл.103, ал.1 ГПК/. И това изискване не е абсолютно. Според чл.123 ГПК, при съединяване на дела като форма на последващо обективно съединяване на искове, следва да е налице или идентичност между страните, или връзка между делата. Следователно допустимо е съединяване на искове срещу различни ответници, стига между тях да е налице връзка.
Забележка: дори и да не са налице условията на чл.103 ГПК и съдът е разгледал няколко иска в едно производство, това не опорочава решението, а само затруднява разглеждането на делото.


V. НАСРЕЩЕН ИСК
Понятие за насрещен иск - по смисъла на чл.104, ал.1 ГПК това е искът, който ответникът предявява срещу ищеца за общо разглеждане с първоначалния иск. Това е способ за последващо обективно съединяване на искове. Същевременно е форма на защита на ответника срещу претенцията на ищеца. Производството по този иск е самостоятелно, което означава:
- Неговата допустимост и основателност се преценяват отделно. Изключение от това правило е хипотезата, когато насрещният иск се предявява като евентуален. Тогава произнасянето по него е обусловено от уважаването на първоначалния иск /например срещу предявен иск за разваляне на договор за покупко-продажба може да се предяви насрещен иск за връщане на цената и заплащане на направените необходими и полезни разноски, който да бъде разгледан в случай, че договора бъде развален; срещу иск по чл.108 ЗС - насрещен иск за заплащане на подобрения, който да се разгледа при евентуално уважаване на иска за собственост/. В тези случаи няма нужда ответникът изрично да посочва, че искът му е евентуален. Разбира се, трябва да се прави разлика между допустимостта на един иск изобщо и допустимостта искът да се предявява като насрещен. В последния случай, освен общите процесуални предпоставки, следва да са налице и специалните изисквания на чл.104 ГПК.
- По принцип, при прекратяване на производството по първоначалния иск, делото остава висящо в частта относно насрещния иск/освен ако е предявен като евентуален - тогава производството се прекратява в цялост/.
- Разноските по насрещния иск се определят на общо основание /чл.64 ГПК/. Това означава, че съдът дължи отделно произнасяне за разноските по първоначалния и по насрещния иск. Ако уважи и двата иска, със самостоятелни диспозитиви осъжда ответника да плати разноските на ищеца по първоначалния иск, респ. ищецът - ответник по насрещния иск да заплати направените от ответника, като ищец по този иск, разноски. Няма основание съдът служебно да компенсира насрещните вземания за разноски.
- Доказването на насрещния иск се подчинява на общите правила - всяка страна следва да докаже положителните факти, които я ползват /чл.127, ал.1 ГПК/.

Условия за допустимост на насрещен иск:
1.Наличие на висящ процес.
2. Искането да е направено най-късно до края на първото по делото заседание- т.е. първото редовно заседание, в което се дава ход на делото.
3. Предметът на насрещния иск трябва да е различен от този на първоначалния /аргумент от чл.95 ГПК - по-късно предявеният иск със същия предмет е недопустим/.
4. На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ първоначалния и насрещния иск трябва да са родово подсъдни на един съд /а в хипотезите на чл.83 ГПК следва да имат и еднаква местна подсъдност/ и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред.
5. Според чл.104, ал.1 ГПК трябва да е налице и една от следните две алтернативни предпоставки: да има връзка в предмета на двата иска или да е налице възможност за компенсация на двете насрещни вземания.

Връзка в предмета е налице в следните хипотези:
- Когато двата иска произтичат от един юридически факт - например един договор. На това основание е налице връзка в предмета на първоначален иск за плащане цената на доставена стока и на насрещен иск за неустойка поради забавеното доставяне; на първоначален иск за реално изпълнение и на насрещен иск за признаване нищожността или унищожаване на договора и пр.
- Когато двата иска се отнасят до един обект - например първоначален и насрещен иск за собственост.
- Когато между двата иска има житейска връзка, без да е налице общност на основанието и обекта на претенциите- например първоначален иск за собственост и насрещен иск за заплащане на необходими разноски и подобрения в имота.
Възможност за компенсация е налице, когато два иска имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи. Тогава според чл.103 ЗЗД може да се извърши погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях.

Ред за предявяване на насрещен иск:
Насрещният иск се предявява с писмена молба, която трябва да отговаря на всички изисквания за редовност съгласно чл.98 и 99 ГПК. Препис от насрещната искова молба се връчва на ищеца-ответник по насрещния иск. Устно предявяване на насрещен иск е недопустимо.
Всички недостатъци на насрещната искова молба трябва да са отстранени до приключване на първото по делото заседание. Поначало се имат предвид случаите, когато порокът е лесно отстраним /липса на подпис под исковата молба, на пълномощно, на документ за внесена държавна такса, на преписи/. Няма пречка обаче в този срок да се отстрани и по-съществен недостатък, свързан със самото съдържание на исковата молба /например липса на обстоятелствена част или петитум, противоречие между обстоятелствената част и петитума/. Това става като се прекъсне съдебното заседание и се предостави възможност на ответника да напише уточняваща молба с препис за ищеца, респ. изцяло нова искова молба, след което разглеждането на делото да продължи.
По приемане на насрещния иск съдът се произнася с нарочно определение, след като вземе предвид становището на ищеца /ако присъства/ по допустимостта на искането.
Определението, с което съдът се произнася по приемането на насрещния иск за съвместно разглеждане, не подлежи на обжалване с частна жалба. Дори и искането да бъде отхвърлено, не се прегражда възможността за разглеждане на този иск, тъй като съдът е длъжен служебно да го образува в отделно производство /чл.104, ал.2, предл.3 ГПК/.

VI. ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК /чл.118 ГПК/.
Понятие - това е иск, който се предявява в хода на процеса от някоя от страните и има за предмет установяване съществуването или несъществуването на определено правоотношение, което е преюдициално /обуславящо/ за спора като цяло, респ. за един или повече от исковете /първоначален или насрещен/.
Това е форма на последващо обективно съединяване на искове. По тази претенция съдът се произнася с нарочен диспозитив в съдебното решение, който следва да предшества диспозитива по главния иск /доколкото е логично първо да се разгледа обуславящата, а след това - обусловената претенция/. Институтът на чл.118 ГПК е аргумент за това, че мотивите на съдебното решение не формират сила на пресъдено нещо- след като е нужно предявяване на нарочен иск относно преюдициалния въпрос. Чл.118 ГПК не е самостоятелно основание за този иск, а само основание установителен иск да се предяви по този специален ред.
Един установителен иск може да се предяви от ответника и като насрещен, и като инцидентен. До приключване на първото по делото заседание ответникът има право на избор по какъв ред да предяви претенцията си - по чл.104 или по чл.118 ГПК. Негово право е още в това заседание да избере по-леката форма - т.е. инцидентния установителен иск, който може да се предяви и устно. Освен това, дори когато се предявява в първото заседание, не е необходимо недостатъците на исковата молба да бъдат остранени в това заседание /правилото на чл.104, ал.2 ГПК намира приложение само когато искът се предявява като насрещен/. Това означава, че даже исковата молба да е нередовна, искът следва да се приеме за разглеждане, като по реда на чл.100 ГПК на ищеца се дадат указания за отстраняване на нередовността.
Предмет на инцидентния установителен иск според чл.118 ГПК е “правоотношение”, т.е. договор. Допустим е обаче инцидентен установителен иск и за едностранна сделка, стига същата да има преюдициално значение за спора /напр. завещание или отказ от права/- аргумент от чл.44 ЗЗД. Нещо повече - допустим е такъв иск и за установяване неистинност на документ, представен като доказателство в процеса, ако е пропуснат срока за оспорването му по чл.154 ГПК. Въпросът за истинността на документа е обуславящ за изхода на спора и ако искът по чл.97, ал.3 ГПК се предяви отделно, делото, по което е представено писменото доказателство, ще следва да се спре на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК. Затова е налице интерес този установителен иск да се предяви по реда на чл.118 ГПК в същото производство.
Обобщение: предметът на инцидентния установителен иск е идентичен с предмета на установителните искове по чл.97 ГПК изобщо и може да се отнася до права, правоотношения или факти /в изрично предвидените от закона случаи/. От преимуществено значение е преюдициалността на установяването, а не неговия вид. Така се постига процесуална икономия, тъй като отделното разглеждане на установителния иск би довело до спиране на производството по обусловения иск на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК. Още повече, че ако установителния иск бъде предявен отделно, делата могат да бъдат съединени по реда на чл.123 ГПК, при което резултатът ще е същият, както ако претенцията бъде предявена за съвместно разглеждане по чл.118 ГПК.
При предявяване на инцидентен установителен иск няма изискване за писмена форма - в присъствие на противната страна може да се предяви устно, в противен случай - с писмена молба с препис за ответника.
Дори когато се предявява устно, инцидентният установителен иск следва да отговаря на всички изисквания за редовност на исковата молба /да има ясно формулирана обстоятелствена част и петитум/, като на общо основание за него се дължи държавна такса.
На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ инцидентният установителен иск следва да е родово подсъден на същия съд /т.е. да не е подсъден на горния съд/. Не е необходимо да е спазена местната подсъдност /вкл. тази по чл.83 ГПК/, тъй като същата се смята преодоляна по силата на връзката на обусловеност между двата иска. Например, ако е предявен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имот без основание /пред съда по постоянния адрес на ответника/, ответникът може да предяви по реда на чл.118 ГПК иск за установяване нищожността на сделката, от която произтича правото на ищеца, която претенция иначе е подсъдна на съда по местонахождението на имота. Обяснението за това е, че връзката на преюдициалност е по-силна от изискването за местна подсъдност- след като установителният иск е обуславящ по отношение на първоначалния, следва да се предостави възможност за разглеждането им в едно производство /с оглед процесуална икономия - в противен случай, ако се образува отделно производство, това ще е основание за спиране на първоначалното дело/. При насрещния иск такава връзка на обусловеност не е налице, поради което предпоставка за приемането му за съвместно разглеждане е спазването на задължителната местна подсъдност по чл.83 ГПК.


VII. ГЛАВНО ВСТЪПВАНЕ /чл.181 ГПК/
Понятие -
главно встъпване е налице, когато в един висящ процес се съединят за общо разглеждане и решаване с първоначалния иск претенциите на трето лице срещу страните, с които то претендира за себе си права, изключващи правата на спорещите страни. Това е форма на последващо обективно съединяване на искове.
Главно встъпване е допустимо, когато трето лице твърди, че е носител на право, което изключва правата на страните по спора. Според чл.181 ГПК, третото лице трябва да заявява “самостоятелни права върху предмета на спора”. В класическия пример е налице тъждество между правото - предмет на спора, и правото, претендирано от третото лице /например когато в един спор за собственост встъпва трето лице, което предявява установителен собственически иск срещу ищеца и реивиндикационен - срещу ответника. Възможно е обаче претенцията на третото лице да има и различен предмет, стига нейното уважаване да изключи правата на страните по спора. Например, ако е предявен иск за обявяване на предворителен договор за покупко-продажба за окончателен /чл.19, ал.3 ЗЗД/, а трето лице твърди, че имотът, предмет на предварителния договор, е негова собственост, допустимо е по реда на чл.181 ГПК това лице да встъпи главно в този процес, като предяви срещу страните искове за собственост. В случая не е налице тъждество в предмета на претенциите, тъй като искът по чл.19, ал.3 ЗЗД защитава не правото на собственост, а правото да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен. Същевременно обаче претенцията на третото лице изключва правата на спорещите страни, доколкото при уважаването й ответникът няма да се счита за собственик на имота и няма да има правата на продавач по договора, а ищецът няма да може да придобие собствеността, тъй като е договарял с несобственик /чл.298, ал.1 ГПК/.
Обобщение: интерес от главно встъпване е налице не само когато правото на третото лице е тъждествено с предмета на спора, но и изобщо винаги, когато това право е несъвместимо с правото, предявено с първоначалния иск. Иначе казано, третото лице трябва да има интерес да се отхвърли претенцията на ищеца, защото уважаването й изключва, не зачита неговото собствено право.
Твърдението на третото лице за притежаване на самостоятелни права обаче не е самостоятелно основание за допускане на главно встъпване - необходимо е претенцията му да подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, по който се разглежда спора. Така например, недопустимо е главно встъпване в делбеното производство на трето лице, което твърди, че е изключителен собственик на делбения имот, тъй като спорът за собственост се разглежда по общия исков ред, а делбата - по реда на особено исково производство.

VIII. ИЗМЕНЕНИЕ НА ИСКА /чл.116 и 117 ГПК/
Понятие:
изменението на иска е настъпила по искане на ищеца, направено в хода на процеса, промяна в страните или в предмета на иска.
Промяната в предмета може да е промяна в основанието /фактическите твърдения на ищеца чрез прибавяне или замяна на факти/ или в петитума /искането/ на исковата молба. Това може да има за резултат последващо обективно съединяване на искове - когато се прибави ново основание към първоначалното при същия петитум /напр. евентуално позоваване и на давност, ако ищецът не бъде признат за собственик по силата на договор/ или се прибави и нов петитум при запазване на основанието /ако договорът не бъде признат за нищожен, да се унищожи/. В тези случаи съдът следва да допусне изменението и да приеме за разглеждане новият иск, като евентуално даде указания за отстраняване на нередовностите му и разпореди вписване на новопредявената искова претенция. Недопустимо е едновременното изменение на обстоятелствената част и петитума на иска, тъй като това би представлявало предявяване на нов иск, който няма нищо общо с първоначалния. Затова основният проблем, който се поставя при изменението на иска, е необходимостта да се прецени кога е налице такова едновременно изменение на основанието и петитума, което чл.116 ГПК не допуска.
Не е налице недопустимо изменение, когато установителен иск се изменя в осъдителен и обратно, макар и допустимостта на осъдителния иск за собственост да е обусловена от фактическото твърдение, че процесната вещ или имот се владее от ответника, т.е. необходимо е при изменението на петитума ищецът да се позове и на нов факт. Възможността да се допусне такова изменение е изрично предвидена в чл.116, ал.1, изр.3 ГПК. Според т.9 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС в случая е налице промяна само на вида, но не и на предмета на търсената защита, при което се запазва предявения иск като предмет на делото.
Има разлика между изменение на иска и промяна на правната квалификация, на която се позовава ищеца. Изменение на иска по смисъла на чл.116 ГПК е налице, когато ищецът променя фактите, на които се позовава, или отправеното до съда искане за защита. Посочената от ищеца квалификация на иска не обвързва съда, който е длъжен служебно да определи надлежната квалификация въз основа на заявените фактически твърдения и петитум. Ето защо изявление на ищеца, че променя “правното основание” на иска като норма, на която се позовава /например искът да се счита предявен не на основание чл.59 ЗЗД, а на основание чл.45 ЗЗД/, не е изменение на иска и не следва да се взема предвид от съда.
Основен принцип е, че изменение на иска може да се допусне само по молба на ищеца. Недопустимо е съдът служебно да изменя предявения пред него иск.
Искът може да бъде изменен, освен по предмет, и по страни. Допустимо е всяка от страните /ищец или ответник/ да бъде заменена с друго лице по общо съгласие - съгласието на двете страни и на третото лице, което встъпва в процеса. Не е нужно съгласието на ответника за замяната му, ако ищецът се отказва от иска си спрямо него. Освен това ищецът може, без да се отказва от иска си срещу първоначалния ответник, в хода на процеса да привлече и друг ответник - стига да са налице условията за другарство между ответниците по чл.171 ГПК.
Докато на ответника още не е връчен препис от исковата молба, ищецът може да изменя без ограничения иска си както по страни, така и по предмет. По същество това е уточнение на исковата молба, а не изменение на иска по смисъла на чл.116 и 117 ГПК.
Определението, с което се отказва да се допусне исканото изменение на иска, по правило не подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като не прегражда защитата на ищеца. От този принцип има едно изключение - подлежи на обжалване определението, с което се отказва да се допусне увеличение на иска, тъй като за горницата не може да се води отделен иск, докато е висящ спора за първоначално предявения размер - предметът на двата иска е един и същ /чл.95, ал.1 ГПК/.