вторник, януари 20, 2015

9.Креационната концепция за държавата: Аврелий Августин, теократични учения, Тома Аквински.

1) Аврелий Августин
>> Роден е през 354 г. в Тагаста, Северна Африка, близо до Картаген. Под влияние на Амвросий Милански приема християнството и е избран за епископ в Хипон, където остава до края на живота си (430).
>> Той обвързва съществуването на човека с Бога и определя формулата на средновековния християнски светоглед: "Искам да позная Бога и душата си. И нищо повече? Абсолютно нищо!". При него философията е подчинена на теологията, знанието е заменено с вярата. Религиозният мотив на Августин е изцяло теоцентричен и почива върху креационизма. Според него Бог е сътворил света в цялото му многообразие от предмети, явления и същества - също така и човека и човешките общности. За да обясни отрицателните страни на социалната действителност, се позовава на свободната човешка воля. Смисълът на човешкия живот е постигане на щастието (beata vita). Някои хора, обаче се възползват от свободата си и тръгват срещу божиите повели, те се спазват пътя на Бога и вървят по свой собствен. Стават врагове на Бога и оттук идва злото - съответно и социалното неравенство. Развива теорията за двата града в съчинението си "За божия град" (De civitate Dei). Аврелий приема, че съществуват два града (свята) - това са двете общности, в които може да битува душата на човека. В зависимост от своето поведение, хората определят къде ще живеят, делят се на праведници и грешници - първите след живота си на Земята отиват в божия град, а вторите - остават жители на земния град и са наказани от Бога. В този дуализъм се усеща влиянието на манихейството. Августин възприема тезата за противопоставянето между доброто и злото (Бога и Сатаната), но й придава друга насоченост. Той приема космополитическата концепция за единството на човечеството, изложена от стоиците и й предава християнски характер.

Изложената концепция на Августин обезличава държавата като институция. Държавата е една териториална общност от хора, за разлика от двата града, които са духовни общности. Без да я отрича, той принизява нейната значимост. Според него църквата и държавата стоят на различни плоскости, но се и пресичат. Може да се приеме, че за Августин, държавата стои по-близо до "земния град", а църквата до "божия град", но без да се слага знак за равенство между тях. Както всичко останало, държавата също е божие творение, тя съществува за да поддържа определен ред, да гарантира обществения ред.

Възгледите на Августин са заимствани от Амвросий Милански. Общото е 1) обяснението на същността на държавата (отъждествява се с императора; тя е наложена и осъществявана от него власт); 2) целите на държавата (обвързват държавата/властта с идеята за Христос и с целите на християнството, държавата е в служба на църквата); 3) общият естествен закон (да се живее справедливо - благочестиво; Августин е още по-краен, за него основата на добродетелта е принадлежността към Бога); 4) позицията за справедливата власт.

След като на римския престол застават императори-християни, в тяхно лице Августин вижда образеца на владетеля, който ще осъществи божественото предназначение на държавата.

Аврелий Августин не поставя изрично въпроса за съотношението между Църквата и държавата. В своето прозведение той разглежда исторически примери на теократично управление, без категорично да отстоява тази идея и без категорично да я отрича. От учението му римските папи черпят аргументи в подкрепа на своите претенции за господството над светската власт.

2) Теократични учения
В теорията на Аврелий Августин позицията на държавата се разглежда от гледна точка на заложеното в Светото писание. Държавата, както и църквата получават своята власт от Бога - реално съществуват две власти и те имат еднакъв (божествен) произход. В течение на времето Църквата започва да претендира не за равнопоставеност, а за приоритет на своята власт над светската. Съответно се появяват теократични учения, които аргументират този стремеж на църквата: светската власт се обяснява като еманация на духовната, църквата е посредник между Бога и държавата.
>> Папа Григорий I Велики (590-604) развива идеята, че "божият град" на земята е християнската църква. Въвежда догмата за "божествения благодат" (заслугите на първите християнски светци пред Бога са толкова големи, че са натрупали неизчерпаем запас от божествена благодат, чиито носители стават служителите на Римската църква).
>> По времето на папа Стефан II (756) се лансира идеята за "Константиновия дар" (император Константин Велики предава на един от първите римски папи не само властта над епископите, но и над целия западен свят).
>> Теорията за "луната и слънцето" (тезата за йерархията, на върха на която стои духовният пастир, светският владетел е звено в нея, без шанс да промени мястото си в нея). На базата на идеята за йерархията, папа Григорий VII (1073-1085) развива теорията за "луната и слънцето" - провъзгласява независимостта на духовната власт от светската, но и я поставя над нея.
>> Идеолозите на Римската църква разпространяват легендата, според която Христос напуска земята, предава своята власт на Апостол Павел, смятан за първия епископ на града Рим. Тази теория е изложена от Св. Бернар като "теория за двата меча" (апостол Павел е предал на папата два меча - двете власти).

>> Теорията за "иконоборството" е използвана от византийските императори, според които е невъзможно да се изобразява Бог, тъй като не подлежи на описание. Тази теория се въвежда във Византия, защото е необходимо закрепването на военната й сила, а в началото на VIII в. тя е застрашена икономически от голямия обем на манастирските земи.
>> Легендата за облеклото на императора също има голямо значение - облеклото на първия християнски император е донесено от "ангел господен", символ на божествената власт на императора. То изразява мистичната връзка между Бога и императора.

3) Тома Аквински
Според неговите възгледи, реално съществува както Бог, така и материалният свят. Те се развиват самостоятелно и доказват своето едновременно съществуване. Въвежда дуализма между Бога и света, между божественото и човешкото. Бог е създал природата и човека и с това е предопределил тяхното последващо развитие. Така Аквински развива два въпроса - за креационния характер на обществото и държавата, и за позитивните им цели.
>> Целта е хората да живеят заедно, в общност. Съзнанието на хората показва пътя към природното им предназначение. Съвместният живот на хората в общество намира своето доразвитие в държавата. Хората се ръководят от Бога и според неговия промисъл, се организират в държава.
Те се обединяват в общество, за да постигнат това, което никой от тях сам не може да постигне - да живеят добродетелно. Държавата трябва да осигури добър живот на човека на земята, за да се постигне небесното блаженство. Дефиницията на Тома Аквински за държавата е следната: "Държавата е общност от хора, в която под обща власт и под общи закони индивидите се ръководят към добър живот".

За него първият организиращ елемент на държавната власт е владетелят. Той за пръв път поставя въпроса за легитимността на държавната власт. "Несправедливата власт" при Тома Аквински е нелигитимната власт в съвременното схващане. В тази връзка той за първи път поставя и проблема за оправданото и правомерно неподчинение на властта.

Вторият организиращ елемент е правото. То е акт на справедливостта, произтичаща от божествения разум. Справедливостта е заложена в законите. Според Аквински: "Законът е правило и мяра за поведение, което да принуждава някого към действие или да въздържа от действие". Естественият закон е отражение на вечния закон в съществуването на всички живи разумни същества. Естественият закон е основа за човешките закони и затова се забелязва сходство в правото на всички народи.

Според Тома Аквински и църквата, и държавата са божествени творения. Държавата е необходима, защото извън нея не е възможен реалния, телесно-чувствен живот на индивида. От друга страна, своя духовен живот, посветен на стремежа към Бога, човек осъществява чрез посредничество на църквата. Той осъществява необходимата реформа в теологическата концепция на Католическата църква. Той възстановява юридизацията на държавата, отново извежда правото, като неин същностен елемент.