33.Юридически позитивизъм. Нормативизъм - Х. Келзен

Безспорно най-влиятелното правно-философско учение е юридическият позитивизъм.Той черпи своята сила от броя на последователите и близката си връзка с юридическата практика (юриспруденцията) и теория.Неговият подход е емпиричен и исторически.Юридическият позитивизъм в най-голяма степен отговаря както на професионалната нагласа на практикуващите юристи , така и на теоретичните виждания на учените от отрасловите правни дисциплини.
Юридическият позитивизъм се явява пряк наследник на Историческата школа в правото.Основно разбира на тази школа е , че правото е един исторически факт и от установяването на този факт се извежда неговата сила и валидност.Като цяло юридическият позитивизъм се занимава основно с въпросите от  областта на правната догматика,на правната техника,на практическото приложение на правните норми.Той не разглежда проблемите свързани с основанието за правото,ценностите на правото,моралната страна на правото.Тези фундаментални проблеми се изследват от другото главно направление в правната теория –  Философията на правото.
Юридическият позитивизъм се основава на “познанието чрез сетивното възприятие“ на правните явления (Coing,Helmut).Той използва в методите си на изследване правилата на логиката,дори и на математиката.Именно поради тази причуна приложните правни дисциплини,третират своите проблеми главно от позициите на позитивизма.
Основните характеристики на юридическия позитивизъм са две.На първо място-подходът към правото се свежда до неговото описание.На второ място правото и моралът ясно се разграничават.
Първата характеристика разглежда правото като социален факт или сбор от социални факти.За юридическия позитивизъм нямат стойност предварителните,априорните съждания относно същтността на правото или неговото съдържание.За него правото е система от  валидни правни норми , а изучаването на правото се свежда до неговото описнание.И по-конкретно до придобиване на валидност и действие на правните норми.Правните субеки приемат една норма като общо задължителна , поради нейната валидност.
Втората характеристика на юридическия позитивизъм се състой в независимостта на правото от моралните оценки и искания.Така позитивистите подчертават,че правото не е длъжно да се съобразява с морала,че за правните субекти няма задълвителна правна обвързаност  да се подчиняват на правните норми.
Юридическият позитивизъм се заражда като самостоятекно правно-философско разбиране през 30-те години на ХІХ век.Той преминава през няколко основни етапа,свързани с имената на Дж.Остин,Ф.Жени,Х.Келзен,Х.Харт и други.
Настъпилите през ХІХ век социални,класови борби и революции,разкриват по убедителен начин решаващата роля на правото в обществения живот.Юридическият позитивизъм като научен метод предлага органично единство между житейска позиция и професионален подход,още по точно казано между теория и практика.Точно поради тези възможности,той се утвърждава като най-авторитетна правна теория през ХІХ и ХХ век.
В развитието на юридическия позитивизъм се очертават три основни етапа:ранен (традиционен) позитивизъм , нормативизъм и съвременен позитивизъм.С цел задълбочено разглеждане на основните теории,подходи и позиции при изсяняването на правото в юридеческия позитивизъм , настъпили през отделните етапи , ще се спрем на всеки един поотделно.
Ранният правен позитивизъм възниква през 30-те години на ХІХ век и продължава до 30-те години на ХХ век.За ранния правен позитивизъм правото е система от валидни писани правни норми.Още по точно казано-това са нормите,които правните субекти възприемат като правно задължителни за тях.
От своя страна този първи етап се разделя на два подетапа.Първият продължава до края на ХІХ век.С него се свързва така наречената школа на екзегезата.За нея правото се ограничава в рамките на законите,приети от парламента по надлежния ред и поради това притежаващи правна сила.През втория подпериод доминира учението на Ф.Жени.За него правото не може да се ограничава само и едниствено в рамките на законите.Според Ф.Жени съществуват и други изразни форми на “волята на държавата“,предадени в писмен вид,както и неписания ”юридически обичай“.
За Джерами Бентъм не съществуват естествени права,които са преди правителството и законите,защото управлението се основава не на договор,а на сила и се закрепва с помощта на навика.
Джон Остин определя правото като издадена от суверена заповед –“правило за поведение на едно разумно същество от друго разумно същество,имащо власт над него“.
Джон Остин,както и Джерами Бентъм виждат източника на правото в заповедта,която има връхна точка в суверена.Всички представители на ранния юридически позитивизъм подчертават императивния подход към правното обосноваване.За представителите на ранния правен позитивизъм подчинението на суверена,означава подчинение на правните норми,създадени от него.За ранния правен позитивизъм правото е съставено единствено и само от правни правила,при които на преден план е силивият им характер.Това направление в юридическия позитивизъм има известни недостатъци,както  в подхода към правото,така и към неговото тълкуване.
Вторият етап в развитието на юридическия позитивизъм е нормативизмът.Най-виден представител на това направление е Ханс Келзен.
Той е роден на 11 октомври 1881 г.Келзен записва да следва право във Виенския университет-културно средище и интелектуален център на стара Австрия.Младият Келзен се интересува преди всичко от въпросите на правната теория,и най-вече на тези на субективното право и правната норма.В младия учен се формира убеждението , че правната наука трябва обезателно да се отдели от етиката и социологията.
Творческият път на Ханс Келзен обхваща голяма по обем и богата по съдържние научно-правна литература.Безспорно най-известното му пройзведение е “Чистото учение за правото“.В него той излага основните си възгледи за позитивността на правото,и най-вече за същността на правната норма.Нормативизмът определя теорията на правото,като теория на позитивното право.Това учение разкрива “какво е правото“,а не какво трябва да бъде.Позитивността се възприема като нещо съществуващо,действащо,ефективно и реално.Келзен въвежда понятието “чисто“,за да елиминира всички политически,идеологически,морални и социални елементи при третирането на правото.Разбирането за правото не бива да бъде помрачавано от преплитането на различни методи при неговото тълкуване.
Безспорно понятието норма заема централно в теорията на Ханс Келзен.Според австрийския учен,нормата няма психологическа субстанция,тя не е заповед.Според Мишел Тропер,за Ханс Келзен нормата е смисъл,при това обективният смисъл на актовете на законодателя,даден им от правото.Централно място заема логическата характеристика на нормата-нормативната причинност,чрез която определено фактическо поведение причинява задължение за изпълнение на друго фактическо поведение.Нормата е единство на съществуващо и дължимо.
Всяка правна норма дължи своята валидност на това,че е издадена възоснова на друга висшестояща правна норма.Този възходящ процес образува пирамидата на правната система,на върха на която се намира хипотетично съществуваща основна норма.Тази основна норма придава валидност на целия нормативен ред в пирамидата,без нея няма правен ред.Това е постулата в теорията на Ханс Келзен.
Според Келзен източникът на правото е анохронизъм,който трябва да се избягва,защото води до объркване.Трябва да се говори конкретно за норми и закони.Уточнението на Ханс Келзен е,че актът на създаване на правната норма е съвсем различен от самата норма.Правните норми съществуват независимо от това, дали тези,които ги създават,ги искат или дали тези,за които се създават,ги спазват.Тази логическа конструкция има за цел да обясни йерархична система от правни норми,и по точно,че всяка норма произлиза от норма сядяща по-високо от нея в йерархията.Този принцип за непротиворечивост на по долните норми от тези ,стоящи по-високо в скалата на нормативните актове е необходим за градирането на цялостния смисъл в правото и за единството и сигурността в правото.
Ханс Келзен критикува дуализма на теорията на естественото право.Според австрийския учен  в нея са смесени метафизичните “добри,правилни и справедливи“ норми и позитивно-правните норми,за чиито прилагане е необходима принуда.За да се избегнат всякакакви метаюридически подходи и понятия при изясняването на правната система,юриспруденцията трябва да се отърси от психологични,биологични,етични,социологични и теологични принципи и подходи при нейното изясняване(на правната система*).
Ханс Келзен също така критикува и по-горе спомената теория на Джон Остин в два пункта.На първо място-разбирането че правото се изгражда на основата на психологическата “воля“ на суверена,което прави правните норми психологични продукти.Келзен обосновано доказва че понятието “воля“ в правната наука има метафорична употреба.На второ място-идеята че обвързващата сила на правните норми се поражда от властта или силата на едно лице по отношение на друго.„Заповедта е обвързваща,не защото нейният автор притежава актуално властово превъзходство,а защото той е оторизиран или овластен да издава заповеди с обвързващ характер.“
Безсъмнение можем да твърдим,че нормативизмът на Келзен е най-висшият и може би единствен нормативизъм в правната теория.Неговата теория заема логично и заслужено място сред теориите на Юридическия позитивизъм,а и в цялостното изучаване на правото. Едва ли цялостният смисъл на идеите на Ханс Келзен може да се разгледа в настоящето изложение,но като цяло за неговото учение може да обобщим следното:въвежда понятието норма;извежда валидността на правната норма от йерархичния строеж на правото и така създава пирамидата на правните норми,навърха на която седи хипотетична основна норма.
Следващият основен етап в развитието на юридическия позитивизъм е Съвременният правен позитивизъм.Той е продължение на класическия правен позитивизъм и нормативизма.Той възниква в края на 50-те години на ХХ век.Съвременният правен позитивизъм фокусира вниманието си върху езика и логиката на правото,които всъщност са неговите най-общи “основания“.Чрез езиковите си своиства правото се разглежда като социален и комуникативен феномен,а чрез логическите-като регулативна и предписваща система(заедно с обичаите,морала и религията).
За основател на съвременния правен позитивизъм безспорно се приема Хърбърт Харт.Теорията му е развитие и продължение на правния позитивизъм.Принципната новост в тази теория е методът на изследване-аналитичният.Той се изгражда на основата на “изясняването“ и “осветляването“ на съществуващите правни теории,така и на смисъла на използваните от тях думи.Самият Хърбърт Харт определя своето учение като аналитична юриспруденция.Втората принципна характеристика,която Хърбърт Харт дава на своето учение е описателна социология.Той смята,че анализът на стандартните употреби на съответните езикови изрази спомага за изясняване и на самите социални ситуации и социални връзки.
Три са основните моменти в теорията на Хърбърт Харт:
-Разбирането на правото като единство от първични и вторични норми;
-Ефективносттна на правната система и критерият за валидност на правните норми;
-Теорията за “отворената текстуалност“ на правото;
Според Хърбърт Харт в съвременните правни системи съществуват два типа норми:първични и вторични.Първични правни норми са тези,които пораждат физически движения или промени,а вторичните водят до създаване на права и задължения.Първичните норми възлагат задължение за определено поведение,а вторичните норми създават власт.Единството и взаймодействието между двата типа норми обяснява действието на правото.Правото е организация за налагане на външна принуда.Хърбърт Харт приема,че правото възниква на два етапа:в първия етап са налице първичните правни норми,които обаче страдат от определени недостатъци.Във втория етап,благодарение на вторичните норми тези недостатъци се преодоляват.Или ако направим паралел с “основната“ норма на Келзен,то и вторичните правни норми са насочени към теста за валидност на първичните (обикновените) норми.Вторичните норми отразяват смисъла на правото,положен в правни принципи.Те са обективни начала,ценностно насочени към смисъла на цялото,от което се тръгва при създаване на правото.Теориите на Ханс Келзен и Хърбърт Харт са социологични,а не етатистки.Те обясняват възникването и действието на правото като обществен,а не държавен продукт.Правото е принудителен ред,който е насочен към социалното  поведение на хората-този ред не е създаден от държава,за да изпълнява нейните цели и задачи.Това е основната разлика от ранния правен позитивизъм.
В предните две епохи от развитието на правния позитивизъм ясно се разграничават две обяснения на въпроса за ефиктивността на правната система и критерият за валидност на правната норма- ”Теорията за суверена” и разбирането,че правните норми са създадени по ”предвидения от закона ред”.А Ханс Келзен както беше посочено по горе в изложението извежда валидността на правните норми от тяхния йерархичен строеж.Правната норма е задължителна,защото е създадена в съответствие с по-висше стояща от нея,а всички норми в своята цялост представляват пирамидата на правните норми.
Съвременният правен позитивизъм отделя специално място на ефиктивността на правната система и критерият за валидност на правната норма.Хърбърт Харт изгражда теорията си по изцяло не-дедуктивен път.Изходен пункт в нея е разбирането за правото като единство от първични и вторични норми.”Нормата за признание” е вторична.В нея се съдържа критерият за валидност и се отстранява несигурността в правото.На следващо място Хърбърт Харт застава на позицията,че правната система трябва да се разглежда от две различни изходни позиции.Въз основа на тях се формират две съждения относно задължителността на правото-вътрешно и външно съждение.При вътрешното съждение,едно лице се намира вътре в правната система и приема нейното действие.Или още се нарича-съждение относно валидността на една правна норма от тази система.При външното съждение,дадено лице се намира извън правната система и не приема нейното действие.Ило по точно казано-съждение относно ефикасността на самата система.Съждението на първото лице има нормативен характер,докато на второто лице има фактически характер,защото единствено установява факта дали други лица прилагат критерия за валидност,дали този критерий действа.За да съществува дадена правна система Хърбърт Харт предлага две необходими и достатъчни условия за това-първо адресатите на правото да се подчиняват на първичните норми;второ-приемането от страна на държавните органи  на вторичните норми като официален стандарт за поведение.Този дуализъм на съвременните  правни системи не е случаен,а е следствие от техния мащабен и комплексен характер.

Източник: https://petkovassilev.wordpress.com/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE/