Лок и Монтескьо извеждат идеята за политическа
свобода. Тя е възприета от класическия либерализъм като негативна
свобода – свобода от държавата. За двамата мислители тази свобода има
естествен произход и тяхната цел е да съобразят политическото устройство
на държавата с нея. При Лок тази тема се подразбира, а Монтескьо я
утвърждава изрично: свободата на народа не трябва да се смесва с властта
на народа. политическата свобода произтича от закона и не трябва да се
смесва с народовластие.
Народовластието включва, изразява позитивна свобода, а именно участие на гражданите в публичната сфера – свободата да се учредява властта, да се упражнява властта, да се контролира. Тази свобода се изразява в политически права.
Лок и Монтескьо “бягат” от демокрацията и републиката. Народовластието за тях са нещо неприятно и неизбежно. “Гражданите на Менева” на Русо построява новата идея за свободата.
Политическата свобода според Русо е и в правото на всеки да участва при решаването на всички въпроси в държавата, които го засягат. Политическата свобода е и активна позиция – право, а не само пасивна граница. Новите идеи, които Русо извежда, доразвиват естественоправната концепция. Основната теза, върху която стои теорията на Русо е, че човек се ражда свободен. Свободата е природен дар, както и живота. Свободата е присъща на всеки човек, затова тя е абсолютна, неограничена и неотчуждаема. Факт е обаче, че хората живеят в политическо общество, подчинено на държавната власт. Появяват се съотношението на държавната власт със свободата. Властта не произтича от природата, защото човек няма природна власт сред себеподобните. Властта не произтича от силата, защото тази власт се осъществява чрез законите, а сила право не създава. Човек е длъжен да се подчинява само на законите. Изводите на русо за основа на държавната власт остават само договорите. Русо стига до договорния характер за произхода на държавата. Новото, което въвежда е, в договора на държавата. Според Гроци, Спиноза, Хобс, хората се договарят помежду си като вземат решение да създадат едно изкуствено лице, върху което да прехвърлят своята сила. Този нов субект е държавата.
Русо отрича тази система с аргумента, че хората се отчуждават. Свободата не може да се отдели от човек и да се прехвърли на друг. Абсурдно е да се говори за прехвърляне на свобода. Такова споразумение е безсмислено, безсмислен е договорът: “аз сключвам договор, който е в моя полза и твоя вреда. Ще го спазвам, докато на мен ми харесва.”.
Държавата се основава на съглашение, но съдържанието му е друго. Трябва да се намери такава форма на съдружие, която да защитава интересите на членовете на държавата и чрез която всеки се обединява с другите. Решението в е нова конструкция, която Русо въвежда: договор за съдружество, чрез конструкцията на корпорация. Хората се договарят и създават колектив. Тяло, в което влизат всички – това дружество е държавата. Единствената полза на този договор предвижда пълното включване, предоставяне на всеки един член на съдружието с всичките му права в полза на цялата общност. Това дружество, наречено държава, поема правата на всеки член, но всеки участва в приемането на решения и подчинявайки се на останалите членове, той се подчинява на собствената си воля. Особеното е, че всички индивиди участват и в договора и в приемането на закона.
Общата воля трябва да се управлява от общо събрание. Общото събрание е върховен орган на управлението. За да го разграничи от персоналния състав на държавата, Русо го обявява за суверен. А тъй като в общото събрание, участва народът, то народът е суверен. Така Русо обяснява държавата, като сдружение от свободни и равни хора, които се управляват от самите тях, а не от една личност, не от част от тях, а от всички, образуващи едно решаващо цяло – суверен. Суверенът, формиран в общото събрание формира обща воля, която приема решения във формата на закони. Решението изразява волята на субекта и го обвързва. Когато един приема решение, а друг ги изпълнява, това е господство. Подчинението на субекта сам на себе си се дефинира като властване. Това е логиката на Русо: властването се осъществява от суверена. Русо го определя като суверенитет – управляването на общата народна воля.
Смисълът на властта, като израз на обща воля е да се следват интересите. От тази гледна точка според Русо има само една власт – законодателна. Изпълнителната и съдебната власт са дейности, не власти.
Свободата е в подчинение на закона, който човек сам си предписва, за да гарантира свободите чрез народовластие. Русо споделя, че суверенитетът е неотчуждаем. Суверенът не може да бъде представляван. Суверенитетът е неотменим.
Народовластието включва, изразява позитивна свобода, а именно участие на гражданите в публичната сфера – свободата да се учредява властта, да се упражнява властта, да се контролира. Тази свобода се изразява в политически права.
Лок и Монтескьо “бягат” от демокрацията и републиката. Народовластието за тях са нещо неприятно и неизбежно. “Гражданите на Менева” на Русо построява новата идея за свободата.
Политическата свобода според Русо е и в правото на всеки да участва при решаването на всички въпроси в държавата, които го засягат. Политическата свобода е и активна позиция – право, а не само пасивна граница. Новите идеи, които Русо извежда, доразвиват естественоправната концепция. Основната теза, върху която стои теорията на Русо е, че човек се ражда свободен. Свободата е природен дар, както и живота. Свободата е присъща на всеки човек, затова тя е абсолютна, неограничена и неотчуждаема. Факт е обаче, че хората живеят в политическо общество, подчинено на държавната власт. Появяват се съотношението на държавната власт със свободата. Властта не произтича от природата, защото човек няма природна власт сред себеподобните. Властта не произтича от силата, защото тази власт се осъществява чрез законите, а сила право не създава. Човек е длъжен да се подчинява само на законите. Изводите на русо за основа на държавната власт остават само договорите. Русо стига до договорния характер за произхода на държавата. Новото, което въвежда е, в договора на държавата. Според Гроци, Спиноза, Хобс, хората се договарят помежду си като вземат решение да създадат едно изкуствено лице, върху което да прехвърлят своята сила. Този нов субект е държавата.
Русо отрича тази система с аргумента, че хората се отчуждават. Свободата не може да се отдели от човек и да се прехвърли на друг. Абсурдно е да се говори за прехвърляне на свобода. Такова споразумение е безсмислено, безсмислен е договорът: “аз сключвам договор, който е в моя полза и твоя вреда. Ще го спазвам, докато на мен ми харесва.”.
Държавата се основава на съглашение, но съдържанието му е друго. Трябва да се намери такава форма на съдружие, която да защитава интересите на членовете на държавата и чрез която всеки се обединява с другите. Решението в е нова конструкция, която Русо въвежда: договор за съдружество, чрез конструкцията на корпорация. Хората се договарят и създават колектив. Тяло, в което влизат всички – това дружество е държавата. Единствената полза на този договор предвижда пълното включване, предоставяне на всеки един член на съдружието с всичките му права в полза на цялата общност. Това дружество, наречено държава, поема правата на всеки член, но всеки участва в приемането на решения и подчинявайки се на останалите членове, той се подчинява на собствената си воля. Особеното е, че всички индивиди участват и в договора и в приемането на закона.
Общата воля трябва да се управлява от общо събрание. Общото събрание е върховен орган на управлението. За да го разграничи от персоналния състав на държавата, Русо го обявява за суверен. А тъй като в общото събрание, участва народът, то народът е суверен. Така Русо обяснява държавата, като сдружение от свободни и равни хора, които се управляват от самите тях, а не от една личност, не от част от тях, а от всички, образуващи едно решаващо цяло – суверен. Суверенът, формиран в общото събрание формира обща воля, която приема решения във формата на закони. Решението изразява волята на субекта и го обвързва. Когато един приема решение, а друг ги изпълнява, това е господство. Подчинението на субекта сам на себе си се дефинира като властване. Това е логиката на Русо: властването се осъществява от суверена. Русо го определя като суверенитет – управляването на общата народна воля.
Смисълът на властта, като израз на обща воля е да се следват интересите. От тази гледна точка според Русо има само една власт – законодателна. Изпълнителната и съдебната власт са дейности, не власти.
Свободата е в подчинение на закона, който човек сам си предписва, за да гарантира свободите чрез народовластие. Русо споделя, че суверенитетът е неотчуждаем. Суверенът не може да бъде представляван. Суверенитетът е неотменим.