Външната политика включва политическите цели,
които определят как една държава си взаимодейства с другите държави по
света. Външната политика обикновено е насочена към защита на
националните интереси, националната сигурност, идеологическите
разбирания и икономическия просперитет. Това става в резултат на мирно
сътрудничество с други нации или чрез агресия, война и експлоатация.
През 20 век значението на външната политика рязко се увеличава, тъй като
всяка една държава на практика има възможност да комуникира с други
държави под някаква дипломатическа форма. Определянето на външната
политика обикновено е задължение на правителствения лидер и на министъра
на външните работи. В САЩ обаче, Конгресът има значителна власт и
влияние и може да приема упълномощаващи законопроекти за външните
отношения.
Субектите на външната политика като държавна функция са строго определени от Конституцията:
народът, на който принадлежи суверенитета;
Упражняването
на народния суверенитет в областта на външната политика става
непосредствено или чрез избраните от народа органи. Суверенните права на
народа могат да се осъществяват пряко чрез референдуми, което става с
решение на Народното събрание (чл. 84, т. 5 от Конституцията). От
приемането на Конституцията, референдуми в България не са провеждани. В
практиката на други държави, референдуми в областта на външната политика
се провеждат по особено важни въпроси с преки последствия за
суверенитета и националната сигурност, например присъединяване към
военни, политически и икономически съюзи.
парламентът;
Най-важните въпроси на външната политика са предоставени за лешаване
от парламента. Съгласно Конституцията, Народното събрание е в правото си
да:
- решава въпросите за обявяване на война и сключване на мир (чл.84, т.10);
- разрешава изпращането и използването на български въоръжени
сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на
територията на страната или преминаването им през нея (чл. 84, т. 11);
- ратифицира и денонсира международни договори, които предвиждат
ратификация и имат политически и военен характер; отнасят се до членство
в международни организации; предвиждат корекции на държавната граница;
финансово ангажират държавата; предвиждат държавно участие в арбитражно
или съдебно уреждане на международни спорове; засягат основните права на
човека; отнасят се до действието на закона или изискват мерки от
законодателен характер за изпълнението им (чл.85, ал.1).
По
смисъла на чл. 86, ал. 1 от Конституцията, Народното събрание може да
приема решения, декларации и обръщения по важни външнополитически
въпроси. През изминалите десет години от приемането на новата
конституция, но тази форма на парламентарна намеса във формирането на
външната политика се използваше сравнително рядко и с частичен ефект.
Като изключим някои декларации, свързани с конфликтите на територията на
бивша Югославия,позицията за преговорите с ЕС по общата външна политика
и политика за сигурност, обстановката в Македония, по които беше
постигнат действителен политически консенсус, другите актове на
парламента (в това число по присъединяването към ПЗМ в частта за НАТО,
отношенията с Русия и др.) бяха продукт на остри вътрешнополитически
спорове, придобиха в резултат на това пределно компромисен вид и не
съдържаха ясни външполитически послания.
президентът;
Президентът е конституционно оправомощен да изпълнява няколко важни външнополитически функции:
- да сключва международни договори в случаите, определени със закон (чл. 98, т. 2 на Конституцията);
- да назначава и освобождава от длъжност ръководителите на
дипломатическите представителства и постоянните представители на
страната при международни организации по предложение на Министерския
съвет, да приема акредитивни и отзователни писма на дипломатическите
представители у нас (чл. 98, т. 6);
- в качеството си на
върховен главнокомандващ на Въоръжените сили, президентът обявява
положение на война при въоръжено нападение срещу страната или при
необходимост от неотложно изпълнение на международни задължения, военно
или друго извънредно положение, когато Народното събрание не заседава. В
тези случаи то се свиква незабавно, за да се произнесе по решението
(чл. 100, ал. 5).
Външнополитическата роля на президента не се
свежда само до тези правомощия. Неговите международни контакти са
ефикасно средство за провеждане на външната политика, когато са в
синхрон с действията на парламента и изпълнителната власт. За съжаление,
примерите в обратната посока са много в досегашната практика.
Посещенията в чужбина на президента, премиера и външния министър и
поканите към чужди официални лица невинаги бяха подчинени на една добре
обмислена и съгласувана обща програма, градираща и диверсифицираща
контактите в съответствие с актуалните задачи и приоритетите на външната
политика на страната. На министерството на външните работи не се
гледаше като на координиращ център с необходимата експертиза и
механизми, а като на бюро за изпълнение на поръчки.
изпълнителната власт.
В съответствие с Конституцията (чл. 105, ал. 1), външната политика на
страната се ръководи и осъществява от Министерския съвет.
Непосредственото провеждане на външната политика е възложено на
специализирано ведомство - Министерството на външните работи, чиито
функции и устройство се определят от правителството. Ръководителят на
ведомството участва при вземането на външнополитически решения и наред с
министър-председателя представлява правителството в чужбина. В рамките
на ведомствените си компетенции, във външните отношения участват и други
министерства и правителствени органи.
Проучването на световната
практика показва, че формиращите и провеждащите външната политика
органи на една страна ползват активно научния продукт на институти,
изследователски центрове и др., които по своята принадлежност,
финансиране, функциониране и задачи могат да бъдат групирани както
следва:
Институти и центрове към МВнР, МО и Парламента Университетски институти, работещи по задания на съответните държавни или парламентарни органи Независими институти и изследователски центрове Международни институти за стратегически изследвания