вторник, януари 20, 2015

11.Възраждане на държавата. Ренесанс и Реформация: политически идеи.

1) Възраждане на държавата
Определящата черта на Късното средновековие (XV-XVII) е Възраждането. Социално-икономическото развитие на Западна Европа след XIV в. променя изцяло живота на Стария свят. Възраждането се счита за духовно направление, което включва възстановяването гръко-римските образци в литературата и изкуството (Ренесанса) и утвърждаването на духовната свобода на християнина (Реформацията). На практика Възраждането има много по-широко съдържание. То обновява и променя всички сфери на обществения живот - стопанска, управленска, духовна.

Започва преход от феодална към съсловна държава (XIII-XIV). Кръстоносните походи и географските открития стават причина за бурното развитие на градовете. Държавата започва да се разглежда като подвластна на краля територия, която включва и феодалните имения. Кралят олицетворява държавата и това му дава право да претендира за върховна власт върху цялата територия. Интересите на градовете съвпадат с тези на краля. Утвърждаването на териториалното върховенство на кралската власт обуславя и нейното разширяване и засилване. Кралят се превръща в монарх, а феодалната монархия преминава в съсловна монархия.

Формирането на съсловната монархия възражда съществуването на държавата като самостоятелна реалност. Териториалното господство, извоювано в държавата, се нуждае и от външно признаване, а това означава установяване на териториален суверенитет. Това би довело до преодоляване на схващането за католическото единство на Западна Европа, поддържано векове наред от папския престол. Първото отстъпление прави папа Климент V, който през 1313 г. обявява кралете за самостоятелни господари в своите кралства. Посочената свобода на кралете определя тяхната самостоятелна един от друг светска власт. Така миряните са обединени като християни и разделени като поданици.

Духовното единство на християнските народи, поддържано чрез духовното господство на Римската църква, се разпада в резултат на Реформацията през XVI в. Християните се освобождават от духовната власт, за да се подчинят на светската. Държавата получава своето второ реално измерение - държавния народ. Самостоятелността на отделните държави дава възможност за централизация на монархическата власт и през XVI в. във Франция, Англия и Испания се установява кралският абсолютизъм. Населението се обединява и се формира нацията. Въвежда се националният език. Преходът към национална държава завършва процеса на възраждане на държавността.

2) Ренесанс и Реформация: политически идеи
Възраждането е събитие с изключително голяма значимост в исторически аспект. Неговото начало е в Италия през XIV в. Значимостта му не се обуславя от някакъв природен характер на италианците, а от конкретните исторически условия на живот на италианското общество. Те се изразяват в настъпващата криза и разлагане на феодализма и започващия едновременно с това процес на генезис на капиталистически стопански отношения. В стопанско отношение определящо се оказва силното развитие на занаятчийството в градовете. Засилва се ролята на умствения труд, свободните професии се обединяват в корпорации, а те формират светската интелигенция. Носителят на възрожденската култура е свободният от феодална зависимост гражданин, материално осигурен и уверен в своите възможности, в самостоятелната роля на собствената си личност. Появява се стремеж към възраждане на образците на античната култура, което дава и името на този исторически период - Ренесанс.

Благотворно влияние върху формирането на възрожденския дух в Италия, а оттам и в Западна Европа оказва хуманистичното движение във Византия през XIV-XV в. Философската, светогледната позиция на епохата на Ренесанса намира израз в хуманизма като идейно направление, той се налага във всички сфери на духовната култура. Същностната основа на хуманизма е хуманистичният атропоцентризъм. Според тази концепция светът е създаден от Бога, а човекът е най-съвършеното негово творение, "връх" на природата. Човекът се разглежда като център на обществения живот във всички негови сфери.

Началото на разпадането на феодалните устои на Западно-европейското общество поражда нови конфликти и противопоставяне на църковната организация, на нейното фактическо и идеологическо господство. Атропоцентриската хуманистична идеология се противопоставя на религиозния схоластичен светоглед. На тази база се формират основните черти на политическата идеология през Ренесанса. Най-изявените представители на политическата мисъл формулират хуманистичната концепция за държавата, в ковто виждат независима от църквата, силна и централизирана светска власт. Три са определящите черти на тази концепция: 1) антиклерикалната насоченост на идеите (учението на Пиетро Помпонаци за смъртността на човешката душа води до преосмисляне на битието на човека, а воден от това Макиавели разглежда политиката, освободена от религиозните догми); 2) на преден план излиза идеята за необходимостта от национална държава, абсолютна монархия; 3) полагат се основите на нова светска политическа теория за държавата (водеща е властническата характеристика на държавата, нейната същност се извежда от политическата власт).

Реформацията е своеобразна форма на Ренесанса. За разлика от италианското Възраждане, тя има религиозен характер и обхваща масите в Германия, които нямат друга духовна храна освен религията. Идеолозите на Реформацията си поставят за задача да реформират църквата и да освободят християнството от "изкривяванията", които му е нанесла римската курия. Първият представител на тази идейна линия е оксфордският богослов Джон Уиклиф. Негов последовател е чешкият учен-богослов Ян Хус, а връх в Реформацията се достига при Мартин Лутер. В идеологията на Реформацията възрожденският антропоцентризъм се извежда от Библията и се трансформира в христоцентризъм. Поставя се основната теза, според която човекът (Исус Христос) е главният в Светото писание, което дава ключ ктм цялостното схващане на библейския текст.

Извеждането на приоритета на Библията, което правят реформаторите е за сметка на постановленията и действията на римския папа и църковния клир. Връщането към първоизточника поставя под съмнение и дори отрича ролята, значението на църквата като посредник между Бога и хората. С най-голяма сила и категоричност това отрицание е заложено при Мартин Лутер. Неговите тезиси застават в основата на протестантската религия и очертават нейните водещи идеи: 1) отхвърляне на пряката подчиненост спрямо папската курия и 2) свободата на всеки християнин да изгради своята вяра в Христос.