44.Основания за унищожаване на сделките поради недееспособност, грешка, измама, заплашване и крайна нужда

За разлика от основанията за нищожност, основанията за унищожаване са предвидени в по-голямата си степен в ЗЗД, а онези основания за унищожаване на сделките, неуредени от този закон са по-малко (напр. 42, б. “б” ЗН, § 8 Прех. и Закл. разпоредби ЗППДОП).
Основанията за унищожаване на сделката са относително по-леки по степен пороци, които засягат сделката. Това са пороци в процеса на волеобразуването, било в предпоставките за валидна воля, било в процеса на формирането на волята, било в условията, при които е при които е принуден авторът на волеизявлението да сключи сделката.
Става въпрос за нередовности във волеизявлението, при които поради неправилно формиране на волята, изявлението не съответства на действителността било, защото не си дава сметка за определени фактори, било, макар да си да схващат тези фактори, се изразява друга воля, несъответстваща на действителната.

І.Недееспособността като основание за унищожаване на сделката
27 ЗЗД урежда недееспособността като причина за унищожаване на сделките – унищожаеми са сделките, сключени от недееспособни.
Предвид съществуването на степени в дееспособността, 27 ЗЗД следва да се тълкува стриктно, т.е. от тази разпоредба да се изключат сделките, сключени от недееспособни лица – тези сделки са нищожни.
От друга страна, 73, ал. 3 СК обявяват определени безвъзмездни сделки, сключени от недееспособни за нищожни , т.е. и те трябва да се изключат от обхвата на 27 ЗЗД.
Следователно се прави извода, че в обхвата на 27 ЗЗД се включват само сделките, сключени от ограничено дееспособните/поставените под ограничено запрещение лица.
Когато се касае за сделки, чието сключване изисква освен волеизявлението на непълнолетния/поставения под ограничено запрещение, се изисква и разрешението от родителя/попечителя/съда, а липсва такова разрешение – тези сделки стават унищожаеми (4 ЗЛС).
Проф. Павлова смята, че са унищожаеми и сделките, които малолетните сключват за задоволяване на всекидневните си нужди. Но такава сделка ще бъде нищожна, а не унищожаема.
Смята се, че онези сделки, които недееспособните са сключили без да разбират значението и съдържанието на правните последици, са нищожни. Когато обаче, при сключването на сделка, за която лицето притежава дееспособността да я сключи това няма да важи. Но, ако лицето временно не може да ръководи и да разбира действията си, сделките, които сключва в такова състояние ще бъдат унищожаеми.

ІІ.Грешката като основание за унищожаване на сделките
27 ЗЗД визира и грешката като основание за унищожаването на сделката, а 28, ал. 1 конкретизира положението за някои видове грешка (напр. основания за унищожаване са грешката в предмета, грешката в лицето). 43 ЗН също урежда грешката като основание за унищожаване на завещанието.
При грешката се касае за едно неосъзнато несъответствие между волята и нейното обективиране. Грешката като юридически факт притежава следните характеристики:
а) у автора на волеизявлението трябва да е формирана определена представа за сделката, която сключва, но тази представа е невярна – или представата за това, което смята да договаря не отговаря на онова, което действително съществува, или страната погрешно смята, че такава сделка съществува;
б) волеизявлението трябва да е направено именно под въздействието на такава грешка;
До унищожаване на сделката би се стигнало, когато лицето, при наличието на други представи не би сключил сделката.
Трябва да се отбележи, че грешката в мотива е правно ирелевантна, ако не е довела до грешка в предмета/обекта. Грешката в изгодността на сделката също е правно ирелевантна.
Релевантна е обаче грешката в начина на извършване на волеизявлението – напр., когато едно лице състави частен документ, а не си дава сметка за правните последици, които ще настъпят от него.
Грешка има и когато тя засяга съдържанието на волеизявлението – 28 ЗЗД, който въздига грешката в предмета или в лицето като основание за унищожаемост на сделката.
1.Грешка в предмета на сделката – тук се има предвид грешка в обекта на сделката, защото грешката ще бъде релевантна, когато е грешка относно съществените качества на обекта, за който се сключва сделката. А критерият за определяне качествата на обекта е обективен – това са онези качества, които определят годността или стойността на обекта. Това обуславя един конкретен подход за преценката, в който се държи сметка и за клаузите, които страната, намираща се в грешка, е включила в договора. Напр. определени изисквания към вещта, които в общия случай са без значение.
2.Грешка в лицето – грешката в лицето е основание за унищожаване на сделката само тогава, когато даденото (поетото) задължение от насрещната страна е intuitu personae, т.е. само, когато личните качества на насрещната страна са изиграли решаваща роля за сключването на сделката.
Грешка може да има и в количеството, но няма грешка в пресмятането, тъй като тя би могла да се поправи.
Трябва да се направи уточнението, че случаите на грешка при продажбата на недвижим имот са подчинени на друг режим – това е т.нар. чрезмерна увреда, уредена от 210 ЗЗД, който предвижда отново като санкция унищожаването на сделката, но не поради грешка, а поради неизпълнение на задължението да се изпълни точно. Тук се има предвид една значима грешка, ако пространството, което трябва да се престира на приобретателя е с 1/10 по-голяма или по-малка от указаното в договора.
От друга страна, един неправомерен юридически факт, какъвто е продажбата на чужда вещ, може да се изтълкува едновременно и като грешка, и като неизпълнение на договора. Така, освен поради грешка, 189 ЗЗД предвижда договора да може да бъде развален и въз основа на още едно специално основание – когато продадената вещ принадлежи изцяло на едно трето лице, то тогава купувачът може да развали договора поради неизпълнение и да иска продавача да му върне платената цена и да му изплати разноските по договора, както и необходимите и полезните разноски по вещта. Но правните последици и при унищожаването на договора поради грешка, и при неговото разваляне поради неизпълнение, са почти едни и същи – връща се даденото.
Когато една сделка е унищожена поради грешка, страната, която е действала в грешка дължи, съгласно 28, ал. 3 ЗЗД обезщетение за негативни вреди на другата страна, освен, ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или другата страна е знаела за грешката. Тъй като става дума за една пред договорна отговорност, това обезщетение, което ще плати страната, изпаднала в грешка, ще бъде по-малко в сравнение с развалянето на един договор поради продажба на чужда вещ. При унищожаемостта се плащат само негативни вреди, но не и позитивни такива – това е причината.
3.Грешка в съдържанието на волеизявлението – такава грешка е налице тогава, когато страните по една сделка наричат едни и същи неща с различни правно-технически термини.
Грешката би могла да засяга и волеизявленията на двете страни – тогава всяка от страните може да иска унищожаването на сделката.

ІІІ.Измамата като основание за унищожаване на сделката
Измамата като основание за унищожаване на сделката е визирана в 27 и 29 ЗЗД.
Измама е налице, когато едната страна е била подведена от другата да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Става въпрос за несъзнавано несъответствие с действителността, за което причините биха могли да бъдат различни.
За да е налице измама, е необходимо да съществуват кумулативно следните предпоставки:
а) едната страна по сделката да е в заблуда;
б) тя да е умишлено въведена в заблуда от другата страна или от трето лице било чрез укриване на факти от действителността, било чрез тяхното изопачаване;
Измама има и тогава, когато едно лице е формирало грешна представа за действителността, а насрещната страна поддържа тази представа. От друга страна обаче, формирането на невярната представа за действителността/нейното поддържане трябва да е умишлено. Ето защо небрежността на насрещната страна или само погрешно възприемане на действителността не е достатъчно, за да е налице измама.
Допълнителен фактор, който трябва да присъства, за да има измама, когато трето лице въвежда в измама, е, че насрещната страна трябва да е знаела със сигурност за въвеждането в измама от страна на третото лице или насрещната страна да не е могла да знае за измамата. В резултат на тази заблуда от третото лице, страната-автор на волеизявлението сключва договора. Ако авторът на волеизявлението би сключил договора, дори и да знае за измамата, то тогава порок в сделката няма.
Тук критерият за това, дали страната е заблудена, е субективен – съобразяват се личните качества на заблудената страна. Т.е. преценява се, дали лицето е опитно в житейски аспект или не е, от което излиза, че едни и същи действия в някои случаи са измама, а в други – не съставляват порок.
Не е еднозначен въпросът и за вредите, които трябва да са настъпили от измамата – приема се, че, за да е налице измама, не е необходимо да са настъпили вреди, тъй като в този случай просто няма да се търсят вреди, а само връщане на даденото.
На последно място трябва да се каже, че унищожаема е и сделката, сключена от лице, което е умишлено поставено в състояние да не разбира действията си от насрещната страна или от трето лице. Напр., за да сключи сделката, насрещната страна сипва опиат в питието на другата страна.

ІV.Заплашването като основание за унищожаемост на сделките
Заплашването е уредено в 30 ЗЗД.
Заплашване има, когато едната страна е принудена от другата или от трето лице, чрез възбуждането на основателен страх, да сключи договора. При заплашването има осъзнавано несъответствие между волята и нейното обективиране.
Във фактическия състав на заплашването е необходимо да са включени следните елементи:
а) страната да е под влияние на определени страхови представи;
б) тези страхови представи трябва да са предизвикани от другия участник в сделката или от трето лице. Допуска се източникът на заплахата да е анонимен.
Специфичното е, че когато страховите представи са породени от трето лице, не е необходимо другата страна по сделката да знае за тях.
в) настъпването на страховите представи трябва да е свързано с човешки действия;
г) необходимо е да има причинно-следствена връзка между волеизявлението и наличието на представите, предизвикващи страх;
При заплахата всъщност става въпрос за това, че върху волята на лицето се упражнява психическа принуда. По това заплахата се различава от насилието, при което няма психическа, а физическа принуда.
При заплашването не е важно как, по какъв начин са предизвикани страховите представи, а релевантно е, че такива са налице, за да бъде принудена страната да сключи определена сделка.
Според проф. Мария Павлова, критерият за това, дали е предизвикан основателен страх, е конкретен и трябва да се преценява конкретно, поотделно за всяко лице.
Не е необходимо заплахата да се отнася до извършването на неправомерни действия – заплахата може да се изразява и в поначало правомерни действия, с които обаче се цели постигането на неправомерен резултат. Напр. при едно злепоставяне, където неправомерния характер на поведението на злепоставящия се изразява в упражняването на психическа принуда.

V.Невъзможност да се ръководят и да се разбират действията като основание за унищожаване на сделките
Това основание е уредено в 31 ЗЗД. Става въпрос за лице, което не е поставено под запрещение, което е дееспособно и поначало е годно да извършва определен правен акт. Опороченият юридически факт тук се изразява в това, че лицето прави волеизявление в такова състояние, което изключва в конкретния момент съзнателните му действия. Без значение е каква е причината за изпадането му в такова състояние. Важното е лицето субективно да не е поставено под запрещение, тъй като тогава ще има нищожност на сделката, поради липса на воля.
Т.е. законът тук не държи на причините за това състояние, а на самото състояние.
Ако съпоставим невъзможността да се разбират и ръководят действията от дадено лице с нищожността на сделките поради липса на воля (съгласие) по 26, ал. 2 ЗЗД, ще видим, че и в двата случая няма разумно формирана воля. Разликата е, че по 31 ЗЗД лицето, което волеизявява задължително трябва да е формално дееспособно.
Начините за унищожаване на сделката при това основание са различни:
а) унищожаването на сделката може да бъде искано от самото лице, което е изявило волята си в такова състояние;
б) унищожаването на сделката може да се иска и от наследниците на лицето, изявило волята си в състояние, в което не може да разбира и ръководи действията си, след неговата смърт. Тук обаче са необходими следните условия:
~ приживе да е било поискано поставянето на това лице под запрещение;
~ основанието за поставянето под запрещение на това лице да произтича от сключения при невъзможност да разбира и ръководи действията си. Но не този договор е основание за недееспособността на това лице, а от неговото съдържание трябва да е безспорно, че лицето не е в състояние да разбира и да ръководи постъпките си.

VІ.Крайната нужда като основание за унищожаване на сделките
Крайната нужда е уредена в 33 ЗЗД.
При крайната нужда едно лице, е принудено, поради недостиг на материални средства за задоволяване на основните му материални нужди, да сключи явно неизгодна за него сделка. Именно тази крайна нужда трябва да е мотивът, заради който лицето да сключи сделка по начин, че, ако разполага с тези средства, не би сключил такава сделка. Сделката от друга страна трябва да е сключена при явно неизгодни за лицето условия. При едностранните сделки, които по-често биват безвъзмездни, няма сделки, сключени при явно неизгодни условия. Все пак, изключения има – напр. един договор за влог с лихви може да бъде сключен при явно неизгодни условия.
Не е необходимо да има намерение у насрещната страна да се облагодетелства от нея, както не е необходимо да има и умисъл.
В теорията съществува спор, дали крайната нужда като основание за унищожаване на сделката може да се приложи и по отношение на юридическите лица – така проф. Павлова счита, че такова основание не може да се приложи и при юридическите лица, докато доц. Иван Русчев счита, че това основание може да се използва и за унищожаване на сделки, когато една или повече от страните са юридически лица. Все пак и юридическите лица изпитват понякога затруднения, макар по презумпция да разполагат с повече средства от физическите лица. Така напр., ако едно търговско дружество е заплашено да изпадне в неплатежоспособност, то би било принудено да продаде част от имуществото си в хипотезата на крайна нужда при явно неизгодни за него условия (б. М.Ш.).
Интересно е, че 33 ЗЗД допуска едно отклонение от този принцип – крайната нужда може да отпадне като основание за унищожаване на сделката, ако облагодетелстваната страна предложи да отстрани ощетяването.
За разлика от общия случай на унищожаването на сделките, при който съдебното решение действа ex tunc (т.е. има обратно действие), то тук е възможно решението на съда за унищожаване на сделката да действа ex nunc (т.е. да има действие за напред).
33 ЗЗД предвижда и възможността третите лица да запазят правата си, придобити по унищожаема на това основание сделка – единственото изискване е те да са придобили правата си преди вписването на исковата молба за унищожаване на сделката.
§ 8 Пр. и Закл. разпоредби на ЗППДОП предвижда, че са унищожаеми сделките на разпореждане с държавно и общинско имущество, както и договорите за гражданско дружество, сключени при явно неизгодни условия след 1.І.1990г. Т.е. придава се обратна сила на закона по отношение на сделките, сключени след 1 януари 1990 г. Това неправилно схващане на законодателя предвижда явно неизгодните условия да се преценяват днес, което показва, че към момента на сключването на сделките, би могло да има повече условия. Тези сделки според § 8 ЗППДОП са унищожаеми, т.е. необходимо е правоимащото лице да поиска от съда унищожаването на сделката.