40.Недействителност на сделките – правна уредба, понятие и видове

Правните норми, които формират института на недействителността, представляват автоимунните механизми за защита на правото. Признатата от закона възможност за страните, да договарят правата и задълженията, които те желаят не е неограничена и ако страните нарушат ограниченията, правото ги санкционира, като отказва да придаде правно действие на така уговорените права и задължения.
Оттук следва, че волеизявленията на страните могат да не съответстват на предпоставките, съдържащи се в правните норми в следните насоки:
1.Може формулирането на сделката да не отговаря на законовите изисквания – т.е. да липсват някои от конститутивните елементи на сделката (напр. липсва воля на страните); или да е налице волеизявление, но то да е опорочено или е направено от недееспособен; или пък макар да има валидна от формална гл.т. сделка, тя да е насочена към постигането на непозволени от закона резултати.
Обаче санкцията, която следва от това, че сделката не отговаря на законовата правна норма не е една и съща в различните случаи. Това е така, тъй като санкцията се определя в зависимост от тежестта на засягане на съответната правна норма. От тази гл.т. санкцията бива:
~ в някои случаи порокът на сделката е толкова тежък, че законодателят въобще отказва да признае правното й действие, т.е. тя е правно нищо.
~ в други случаи порокът е по-лек и сделката поначало поражда действие, но на едната страна се дава субективното право да прекрати тази сделка с обратно действие.
Недействителността обаче не е единствената санкция, която влекат след себе си пороците в сделката. Засягането на една и съща правна норма може да се санкционира по различен начин – така напр., продажбата на една чужда вещ и дарението на една чужда вещ. Т.е. в недействителността се включват норми, които съдържат в себе си хипотези за недостатъци, при констатирането на които законът или въобще отказва да придаде правно действие на сделката (нищожност), или допуска пораждането на правното действие на сделката, но заедно с възможността на едната страна да иска правните последици да бъдат заличени най-често с обратна сила (унищожаемост).
Следователно недействителността на сделката означава, че поради определени нейни недостатъци действието й или е отказано, или е атакуемо.
Институтът на недействителността най-общо включва в себе си следните елементи:
а) правните норми, които посочват кои са недостатъците на сделката (наречени основания за недействителност), които водят до нейната недействителност;
б) нормите, относно предявяването на недействителността;
в) правните норми, които съдържат в себе си последиците от недействителността на сделката;


І.Правна уредба на недействителността
Поначало като самозащитен механизъм на правото, правните норми, уреждащи недействителността на сделките, са императивни. Общата уредба на недействителността се съдържа в 26 – 35 ЗЗД. Тези правила обаче, не могат да се прилагат към недействителността на многостранните правни сделки.
Извън тази обща уредба на недействителността, отделни правни норми също прогласяват недействителността на определени сделки – напр., съгласно 40 ЗЗД недействителен за представлявания е договорът, когато представителя и лицето, с когото той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания. Или недействителен ще бъде отказът на упълномощителя да оттегли пълномощното, а пълномощникът – да се откаже от него според 38, ал. 2 ЗЗД.
42 – 44 ЗН също съдържат специални норми, които прогласяват за недействителни определени завещателни разпоредби - завещанието е нищожно, когато е направено в полза на лице, което няма право да наследява по завещание; когато е направено от лице, което в момента на съставянето на завещанието, не е било способно да завещава; когато завещанието е направено поради грешка, насилие или измама и т.н.
96 – 98 СК също съдържат норми за недействителност – т.нар. основания за унищожаване на брака.

ІІ.Понятие за недействителност на сделките
Терминът “недействителност” има следните две значения:
1.Като родово понятие недействителността се отнася за всички сделки, засегнати от пороците на 26 – 33 ЗЗД, а също така и към частичната недействителност.
2.Като видово понятие недействителността обозначава само нищожността на сделките. Напр. нищожни са сделките по 94 ЗЗД, с които предварително се изключва или се ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.
Когато се разглежда фигурата на недействителността, трябва на първо място да се започне с основанията за недействителност. Това са правопрепятстващи или правопрекратяващи юридически факти, т.е. касае се за сделки, които са възникнали, но са засегнати от определени пороци. Но от тази гледна точка, някои от основанията за недействителност на сделките на 26, ал. 2 ЗЗД (т.е. нищожни са сделките с невъзможен предмет, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание и привидните договори) означават, че сделка изобщо няма, т.е. говорим за сделки с незавършен фактически състав. В такъв случай, който обхваща хипотезите на 26, ал. 2 ЗЗД, тези сделки са едно правно нищо. Но въпреки това, те са поставени под един и същ режим със сделките по 26, ал. 1 ЗЗД, които са със завършен фактически състав (т.е. нищожни са договорите, които противоречат закона или го заобикалят, договорите, които накърняват добрите нрави и договорите върху неоткрити наследства).
Следователно, ако първият белег на родовото понятие за недействителност е основанието, то вторият белег на опорочената сделка, е действието, което законът прикрепва към основанията.
Оттук някои автори включват към недействителността и някои други правни фигури (като висящата недействителност и относителната недействителност). По-новите разбирания обаче приемат, че последствията не се включват в родовото понятие за недействителността, защото непораждането на правните последици на сделката не е единственият белег на недействителността.

ІІІ.Разграничение между недействителните сделки и деликтите
И при недействителните сделки, и при деликтите се касае за правонарушение, но във фактическия състав на деликта освен противоправност, се включва и вината (според 45 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината са предполага до доказване на противното), докато правонарушението, което съставлява сключването на една недействителна сделка, би могло да е обективно по състав, т.е. да липсва вина. В общи линии се касае за различни правонарушения – деликтът представлява причиняване на вреди, докато при недействителните сделки не е задължително да са налице вреди. Поради това се допуска кумулация при обявяване недействителността на сделката + обезщетение за вреди. Така напр., 28, ал. 3 ЗЗД предвижда, че страната, която иска унищожаването на сделката, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожаемия договор, освен, ако се докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или, че другата страна не е знаела за грешката.
Друга разлика между деликта и недействителната сделка, са различните правни последици, които настъпват в двата случая.
Недействителността е специфичен институт при сделките, който трябва да се различава от недействителността на административните актове или на съдебните решения.

IV.Разграничение между недействителните сделки и незавършените сделки
За незавършените сделки е характерно, че някои от елементите от фактическия състав на сделката липсват, поради което право учредителният фактически състав не е завършен. Следователно, онова нещо, което наподобява сделка, но без някой от конститутивните й белези, не може да породи правни последици, т.е. това не е сделка.
Приликата между двете е в това, че и в двата случая законът отказва да прикрепи желаните от страните правни последици. Разликата се състои в това, че нищожността никога няма да породи действие, докато сделките с незавършен фактически състав биха могли и да се завършат.
Тук възниква въпроса за това, кое налага сред недействителните сделки да бъдат уреждани и незавършените сделки? Това е превенцията, която законодателят използва и разпорежда чрез нея, че, ако не се завърши фактическия състав на сделката, няма да признае желаните от страните правни последици.
Появява се и още един въпрос – къде се съдържат и кои са тези незавършени сделки? Проф. Витали Таджер и проф. Огнян Герджиков сочат като типични примери за сделки с незавършен фактически състав тези, които имат невъзможен предмет, при които липсва съгласие, при които няма предписаната от закона форма, при които липсва основание и привидните сделки (26, ал. 2 ЗЗД). Т.е. авторите считат, че при липсата на някой от тези белези съставът е незавършен и следователно сделка няма.
Проф. Мария Павлова обаче смята, че в 26, ал. 2 ЗЗД няма сделки с незавършен фактически състав, а, че разпоредбата визира сделките с формално завършен фактически състав, при който някои от елементите, посочени в този текст, са опорочени. Според нея незавършен фактически състав ще има, когато страните са още в ход да формират съгласие. Напр. страните са сключили сделка в писмена форма, но законът изисква нотариален акт (напр. при продажбата на недвижим имот). Въпреки, че е с незавършен фактически състав, тази сделка може да се завърши и да породи действието си, ако страните сключат сделката чрез нотариален акт.
26, ал. 2 ЗЗД има предвид случаите, когато волеизявления са направени, но не се е постигнало съгласие между страните. Т.е. от формална гл.т. нещо е направено, но напр. формата на сделката е опорочена, тъй като е изповядана от местно некомпетентен нотариус.
Когато пък липсват основание или предмет, проф. Павлова счита, това не е липса от фактическия състав на сделката. Но основанието като типична цел на сделката, макар житейски да не е отделимо от волеизявлението, юридически то е отделено като самостоятелен елемент от фактическия състав на сделката, което дава и правото да бъде визирано в 26, ал. 2 ЗЗД.
Не може да има предмет или основание, ако липсва волеизявление, тъй като предметът и основанието се извличат от съдържанието на последното и не могат да бъдат добавени към него в един по-късен момент. Т.е. тези сделки са незавършени поради липса на волеизявление. Ако липсват основание или предмет, но има волеизявление, това означава, че е налице нищожна сделка, а не незавършена сделка.
Т.е. разликата между незавършените сделки и тези по 26, ал. 2 ЗЗД е в това, че при първите могат да се завършат с едно последващо волеизявление и да породят желаните правни последици, докато при втория вид сделки волеизявление е извършено, но пороците ги правят нищожни.

V.Разграничение между недействителните сделки и сделките inpendente conditione
За да настъпи правното действие на една сделка, която се намира във висящо състояние, е необходимо да се осъществи някакъв допълнителен юридически факт, който, ако не настъпи, то тогава сделката окончателно остава без правни последици. Ако пък този юридически факт настъпи, то сделката поражда правното си действие. Сделката във висящо състояние е като наклонена везна между две възможности. Напр. случаите, когато едно лице действа без представителна власт и сключва сделка от името на един мним представляван. Тъй като липсва воля за упълномощаване, сделката не може да породи правни последици за представлявания. Тази сделка се намира във висящо състояние дотогава, докато мнимо представлявания потвърди или не потвърди сделката . Друг пример е хипотезата на разпореждане с вещ СИО по 22, ал. 3 СК – тук разпореждането с такъв недвижим имот, извършено само от единия съпруг, поражда действие и за другия, ако той не го оспори по исков ред в шест месечен срок. В случая мълчанието е приравнено на съгласие.
В някои хипотези висящото състояние е антипод на начално нищожната сделка.
Висящите сделки поначало не пораждат действие, но е налице едно правно очакване, дали ще настъпи юридическият факт, който да я валидизира.
Трябва да се отбележи, че само някои от висящите сделки могат да бъдат причислени към категорията на нищожните сделки.
Докато при сделките с незавършен фактически състав липсват елементи от фактическия състав на сделката, то при сделките във висящо състояние елементите от фактическия им състав са налице, но липсва юридическият факт, обуславящ действието на сделката.

VI.Разграничение между недействителните и относително недействителните сделки
Относителната недействителност не е вид недействителност на сделките. Напротив, тя е действителност по отношение на всички и недействителност по отношение на едно лице – напр. 135 ЗЗД (actio pauliana), т.е. такава сделка, при която длъжникът се разпорежда с едно свое имущество, договаряйки с едно трето лице, като по този начин уврежда кредитора си, тъй като му пречи да удовлетвори вземането си, като насочи принудителното изпълнение върху този имот. Тази сделка е валидна за длъжника и третото лице. За кредитора обаче, е създадена възможността да счита, че имуществото, с което длъжникът се е разпоредил и което е станало имущество на третото лице, е не станала. Т.е. кредиторът ирелевира по отношение на себе си една такава продажба. Това е т.нар. отменителен иск, наречен още и павлов иск, който е уреден в 135 ЗЗД, 346 – 347 ГПК, 647 ТЗ, 56 ЗН.
Общото между тези хипотези е, че с правната сделка, извършена от длъжника, се засягат определени имуществени интереси на правни субекти (кредиторите). Тук фактическият състав би могъл да е както обективен (напр. при 346 – 347 ГПК), така и субективен.
Следователно относителната недействителност не е санкцията, визирана в 26, ал. 2 ЗЗД.

VII.Разграничение между унищожаеми сделки и развален договор
Поначало не се развалят сделките въобще, а се развалят двустранните договори (напр. договор за продажба, договор за наем). Развалянето предполага една валидно сключена сделка и се прави не на основание порок в правопораждащия сделката фактически състав, на основание порок, неизпълнение на една действителна сделка. Т.е. порокът е последващ. Поради това се казва условно, че при унищожаемите сделки отклонението е в хипотезиса на правната норма, докато при развалянето на един договор, отклонението се състои в нарушаване диспозицията на правната норма.
И при унищожаемите сделки, и при развалените сделки действието на развалянето е ex tunc (с обратна сила). Но при сделките, сключени при крайна нужда или при договора за наем, сделките могат да се развалят и ex nunc (за напред).

VIII.Разграничение между недействителните сделки и отмяната на сделките
Отмяна има тогава, когато има налице една валидна сделка, но някоя от страните не желае вече да я изпълнява. Напр. аз съм надарил лицето “Х”, но поради непризнателност, аз отменям дарението.
Отмяната може да се разглежда и като отмяна не на сключена сделка, а като отмяна на волеизявление. Но в случая не се има това предвид, а отмяната се разбира като възможността с едно едностранно волеизявление, да се прекратят правните последици на една валидна сделка.
Разликата между двете е, че докато недействителните сделки са опорочени, то при отмяната на сделките няма порок на сделката, а желание на едната страна да се осуети или да се прекрати правното действие на една сключена сделка.

ІХ.Видове недействителност на сделките
Главните групи недействителност са нищожността, унищожаемостта и частичната нищожност/унищожаемост по 26, ал. 2 ЗЗД. Различните видове недействителност се различават по различните основания, начините, по които се предявяват, докато правните последици от тях са почти идентични:
1.Нищожност
Нищожната сделка е едно правно нищо, доколкото при нея abinitio й е отказано да породи желаните от страните правни последици. Нищожността на сделките се нарича още и начална недействителност, абсолютна недействителност и пр.
Основанията за нищожност са дадени главно в 26, ал. 1 и 2 ЗЗД – законът е обявил за нищожни сделките, които противоречат на закона или го заобикалят, договорите, които противоречат на добрите нрави, включително и сделките върху неоткрити наследства. Нищожни са още сделките, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие,които не са в предписаната от закона форма, договорите, при които липсва основание, както и привидните договори. ЗЗД предвижда и други основания за нищожност на сделките – напр. 40 ЗЗД, който се намира в материята на представителството, предвиждащ, че, ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания. При отделните видове сделки ЗЗД също предвижда основания за нищожността им – напр. нищожен е договорът за ипотека на чужд имот, нищожно е дарението, което се отнася до една бъдеща вещ и пр.
От това следва, че основанията за нищожността са пръснати в законодателството.
Основните характеристики на нищожността са следните:
а) нищожната сделка не поражда изначално действие, поради порок, който не може да се санира в последствие и следователно такава сделка не би могла да породи желаното от страните действие;
б) отменена хипотеза в гражданския закон, която съдържа основание за нищожност ще остане в сила, освен тогава, когато новият граждански закон с обратна сила придава нови правни последици на тези основания. Единствената възможност при нищожност на сделката, е страните да я сключат наново;
в) поради тежестта на порока, който води до нищожност, е предвидена свобода на предявяване на нищожност. Но дори тогава, когато съдът прогласи една сделка за нищожна, той само я констатира;
г) давностни или преклузивни срокове за предявяване на нищожност на една сделка няма;
Друго което е характерно е, че след новият ГПК от 1997 г., съдът не е служебно обвързан да проверява за нищожност една сделка – страните носят тежестта за доказване на недействителността на сделката.
2.Унищожаемост
Пороците, които водят до унищожаемост на сделките, са предвидени в 27 – 33 ЗЗД и като цяло те касаят пороци във волеизявлението на едно лице, порок, който може да засегне възможността това лице да формира валидна воля. Такива основания за унищожаемост на сделките са: когато договорите са сключени от недееспособни или тогава, когато са сключени от техни представители, но не са спазени изискванията, установени за тях; договори, сключени при грешка, измама, насилие или крайна нужда; договорите, сключени от дееспособни, които в момента на сключването им не са могли да разбират или да ръководят действията си.
Специални основания за унищожаемост на сделките са предвидени и в ЗН, където насилието, измамата, грешката и грешката в мотива са основания за унищожаемостта на завещателното разпореждане (43 ЗН).
Унищожаемата сделка поначало поражда действията на една валидна сделка, но е поставена в зависимост от волята на страната, на която законът е признал потестативното право да иска унищожаването й. Ако обаче лицето не поиска унищожаването на сделката, тя продължава да бъде валидна.
Възможна е и т.нар. конфермация (потвърждаване) на унищожаемата сделка по 35 ЗЗД – унищожаемият договор се потвърждава от страната, която има правото да иска унищожаването й чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта или когато страната изпълни изцяло или частично договора, като трябва да знае за унищожаемостта му. Изключение от възможността за потвърждаване на унищожаема сделка е договорът, унищожаем поради крайна нужда.
По-различен е режимът на предявяването на унищожаемостта, отколкото този за предявяването на нищожността – докато нищожността може да се предяви както съдебно, така и по извън съдебен път, то унищожаемостта може да се предяви само по съдебен ред. По-къс е и преклузивният срок, в който може да се предяви унищожаемостта на една сделка – той е три годишен.
В зависимост от упражняването на потестативното право да се унищожи сделката, последната ще се развие по следните два възможни начина:
а) ако не бъде упражнено това потестативно право, сделката запазва действието на един валиден договор;
б) ако това потестативно право бъде упражнено, сделката се заличава с обратна сила и придобива правните последици на нищожната сделка.
За разлика от нищожните сделки, унищожаемите могат да се заздравят чрез конфермация.
3.Частична недействителност на правните сделки
Единствената разпоредба, която е изрично посветена на частичната недействителност, е 26, ал. 4 ЗЗД, която гласи, че нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
Макар в тази разпоредба да се говори само за нищожност, тя е приложима и за случаите на частична унищожаемост.
От друга страна, въпреки че се визират само договорите, разпоредбата важи и за едностранните сделки, в съответствие с 44 ЗЗД, а така също и за многостранните сделки.
Типичният случай, който е имал предвид законодателят с 26, ал. 4 ЗЗД, е опорочеността на части от волеизявлението по една проста сделка. Проблемът тук касае взаимната връзка и зависимост между отделните уговорки в съдържанието на сделката. Законът урежда две хипотези, при които в тази ситуация опорочеността на част от волеизявлението не влече недействителност за цялата сделка:
а) първата хипотеза визира случаите, когато съдържанието на опорочените части може да се замени със съдържание, предписано в императивно законово правило;
б) втората хипотеза се отнася до възможността да се игнорират недействителните части, когато може да се предположи, че сделката би била действителна и без тях;
Предпоставките и за двете хипотези са единни, макар и с различно проявление – първата предпоставка е обективна и се изразява във възможността част от волеизявлението да се замени или да се допълни, или да се игнорира и сделката по този начин да произведе действие в променен вид. Втората предпоставка е субективна и се изразява във волята (изрично изразена или изведена по тълкувателен път) на страните сделката да произведе действие в този вид и със съответните му правни последици.
В редица случаи субективната предпоставка се презюмира необоримо – правната норма урежда недействителността на уговорката, като останалата част от сделката поражда действие без да се гледа на това каква е волята на страните. Така напр., при отлагателен срок на общо завещателно разпореждане последният се смята за неписан (17, ал. 2 ЗН). Същата е ситуацията и при уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или група небрежност по 94 ЗЗД, съглашенията, с които се уговаря, че, ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът става собственик на вещта по 152 ЗЗД и т.н.
Първата хипотеза на 26, ал. 4 ЗЗД визира случаите, когато е извършено волеизявление, но поради някакъв негов порок (напр. противоречие със закона или с добрите нрави), но не може да произведе действие. Но освен порок във волеизявлението, възможно е формално-правно тук да попаднат и волеизявленията, опорочени поради липса на форма, съгласие, предмет, основание и пр. В тази първа хипотеза обаче следва да се включат и случаите, когато волеизявление въобще липсва, напр., защото страните са пропуснали да уговорят съответни клаузи, т.е. в случая ще се касае за допълване на съдържанието на сделката със съответните клаузи. Нищожните уговорки са едно “правно нищо”, което може да бъде заместено. Следователно няма пречка да се заместят по право с повелителни правила на закона и липсващите клаузи, тогава, когато съществува задължение те да бъдат включени в съдържанието на договора. Това положение е безспорно при липсващи реквизити на записа на заповед, менителницата и чека, тъй като ТЗ предвижда те да се попълнят с повелителните разпоредби на закона.
Следователно заместване ще е налице, както при уговарянето на нещо различно от императивната правна норма, така и при пропуск да се включат съответните клаузи. Обективната предпоставка за пораждане на правните последици, е съществуването на повелително правило на закона, което да замести/да допълни по право нищожните/липсващите части на сделката. В качеството на такова правило може да се използва и бланкетна норма, стига тя да е императивна.
Годни да заместят/допълнят съдържанието на сделката, са и общите ненормативни актове, когато се явяват конкретно съдържание на императивна бланкетна норма, особено когато сделката и този общ ненормативен акт са части на един смесен фактически състав (напр. договорът за концесия, който според 20, т. 1 ЗК задължително трябва да съдържа изискванията на 7, ал. 1 ЗК). Ако в договора за концесия липсват някои от тези клаузи, следва да се приеме, че те са допълнени/заместени по право с отразените в решението на МС изисквания. Страните са постигнали съгласие по тези изисквания, тъй като кандидат-концесионерът ги е възприел с подаването на офертата си, отговаряща на тях, а концедентът е приел тази оферта, определяйки оферента за концесионер.
Трябва да се отбележи, че е възможно заместването на клаузи от договора, спадащи както към essentialia negotii, така и към accidentalia negotii на сделката, стига за тяхното съдържание да са предвидени императивни правни норми, на които уговорките между страните противоречат.
Друго което е важно е, че заместването по право от повелителни правила на закона като възможна последица от частичната недействителност ще намери място само тогава, когато порокът, от който са засегнати части от сделката, е противоречие или заобикаляне на императивните правила на закона. В останалите случаи заместването по право на клаузи от сделката с императивни норми противоречи на същността на сделката като волеви акт и вместо заместване по право, следва да се разкрие предполагаемата воля на страните към момента на сключването на сделката, да се установи, дали страните биха сключили сделката и при условията на императивната правна норма.
При втората хипотеза на 26, ал. 4, до запазване действието на договора, се стига при наличието на следните две задължителни предпоставки:
а) да е възможно останалото след отстраняването на недействителните части съдържание на сделката, да поражда допустими (макар и по-ограничени) правни последици на същата или на друга действителна сделка. От една страна, с оглед на порока, който засяга волеизявлението, тази хипотеза има по-широко приложение от първата – това може да бъде както противоречие със закона и добрите нрави, така и всяко друго основание за нищожност. От друга страна, тя е по-ограничена от първата хипотеза, тъй като докато при последната могат да бъдат заместени по право уговорки, както от същественото, така и от несъщественото съдържание на сделката, то при втората хипотеза, за да могат да бъдат породени правните последици на същата сделка, порокът следва да засяга само нейното несъществено съдържание. Това е така, защото, ако недействителността засяга съществени части от съдържанието на сделката, правните последици на същата сделка не биха могли да се породят без тях, а ще се породят правните последици на друг вид сделка, ако се включва в съдържанието на първата (т.е. ще е налице конверсия);
б) запазването на това редуциране/настъпването на промененото действие е възможно само, ако страните по първоначалната сделка желаят това. Ако тази тяхна воля не е пряко изразена, то следва тя да се установи безспорно по тълкувателен път;
Разпоредбата на 26, ал. 4 ЗЗД следва да се тълкува разширително и в още един аспект – въпросът за частичната недействителност се поставя и тогава, когато едно или повече волеизявления, включени във фактическия състав на сделката, са засегнати от порок, а останалите волеизявления са действителни. Т.е. тук става въпрос за опорочаване на някои от волеизявленията, инкорпорирани в съдържанието на една съставна сделка (когато отделните уговорки представляват сделки сами по себе си). Напр., когато наличието на валидно обезпечение е въздигнато в условие за сключване на сделката – в този случай недействителността на уговорката ще се отрази на валидността на обезпечената сделка.
Когато връзката между две иначе отделни сделки, които са част от съставната, е от типа обуславящо – обусловено волеизявление, като част от допълнителното съдържание на сделката връзката му с останалите уговорки обективно може да се игнорира, ако при тълкуването на волята на страните се установи, че сделката би била сключена и без недействителната уговорка. Т.е. опорочеността на условието няма да се отрази на възможността сделката да породи правни последици и без тази клауза. Изключенията са изрично уредени – напр. според 226, ал. 3 и 42, ал. 1, б. “б” ЗН нищожни са даренията и завещанията, когато условието, което обуславя действието им е невъзможно.