20.Дееспособност на физическите лица – понятие и степени

Разграничението между правоспособността и дееспособността се прави сравнително късно. Не е познато на Римското право, нито на Средновековното право. У нас разграничаването на двете понятия става още в ЗЛС в чл. 1 и 2 – 5.
Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира било чрез унищожаване на сделката по 27 ЗЗД, било с нищожност по 73, ал. 3 СК. Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са непълнолетни или поставени под запрещение).
Връзката между дееспособността и правоспособността се изразява в следното:
1.Правоспособността е предпоставка за съществуването (наличието) на дееспособността. Ако бъде ограничена правоспособността на едно лице, това фактически води и до стесняването и на неговата дееспособност.
2.Правоспособността е и граница за дееспособността. Това най-ясно личи в хипотезите, свързани с юридическите лица. В чисто времеви аспект правоспособността предшества дееспособността. Т.е. правоспособността може да съществува и без дееспособността, но обратната хипотеза не е възможна.
3.Освен в хипотезите, когато лицето се лишава от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да упражнява определена професия или дейност и да живее в определено населено място, правоспособността не може да бъде ограничавана (37, т. 6, 7 и 8 НК). Докато ограничаване на дееспособността, без това да представлява санкция, е възможно чрез съдебното исково производство по ГПК.
4.Изискването за дееспособност към лицата, участващи в оборота, е предвидено, както в техен интерес, така и в интерес на третите лица, доверили се на недееспособния правен субект.
5.По подобие на правоспособоността и дееспособността също се урежда с императивни правни норми (2 – 5 ЗЛС и 73 СК).
Правна същност на дееспособността
Касае се за едно социално-правно качество, което е критерий и оценка (условие за допустимост) за това, до каква степен лицата, участващи в оборота притежават необходимата зрялост. Т.е., за да бъде използвана хипотезата на 9 ЗЗД, е необходима една допълнителна законодателна оценка за наличието и зрелостта на волята на договарящите се. А такава правосъздаваща сила законодателят признава на онези лица, които са достигнали определена зрялост (едно определено интелектуално и волево състояние).
В ЗЛС и в СК липсва законово определение за дееспособността, поради което е необходимо то да се изведе по тълкувателен път. Така, тълкувайки 2 ЗЛС, можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.
Тази формулировка се подлага на критика от проф. М. Павлова, която прави опит да формулира дееспособността по-широко. Според нея изясняването на понятието “дееспособност” трябва да става не толкова чрез придобиването на права и задължения, а чрез годността за извършване на правни действия, на които правните норми признават определени правни последици. Но правните последици не се свеждат само до придобиването на права и задължения, а още и до пораждането, придобиването, изменянето, прекратяването и погасяването на граждански права и задължения. Т.е. за правните субекти възникват и тези възможности, а не само придобиването на права и задължения.
Разширителното тълкуване на 2 ЗЛС акцентира върху дееспособността като годност за извършване на правни действия, годност за извършването на правомерни правни действия. Това обаче не е точно така, защото формулировката на 2 ЗЛС говори за извършването на правомерни правни действия. Т.е. така разглеждана, дееспособността предполага критерии, по които да бъде определена. Тези критерии са следните два:
1.Кога да се достига тази зрялост
2.Дали когато е достигната тази зрялост лицето наистина е зряло.
Вярно е, че дееспособността, разбирана като годност, се определя от ЗЛС по един възрастов критерий. Но когато се касае за деликтоспособност, т.е. за способността да се носят правните последици от извършени деликти, законодателят не процедира по същия начин. От 47 ЗЗД може да се направи извода, че неспособният да разбира и ръководи постъпките си не отговаря за вредите, причинени от него, освен, ако тази неспособност не е причинена от него самия.
Никъде в материята, свързана с деликтите няма възрастов критерий за деликтоспособността (45 – 54 ЗЗД). Т.е. за това дали едно лице е отговорно да отговаря за извършен от него деликт, по логиката на закона би трябвало да се определя за всеки случай по отделно.
Но още от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС се определя и деликтоспособността по възрастов критерий, с което идеята на законодателя е “отишла на кино”. От това тълкувателно решение на ВС се прави извода, че дееспособността и пълнолетието са взаимообвързани – от 18 г. нататък лицата са дееспособни, стига да не са поставени под пълно запрещение.
Различните законодателства приемат различен подход при придобиването на дееспособността. Така напр. френското законодателство не различава междинните етапи до пълнолетието. В повечето западно-европейски страни се прави преход от недееспособност до дееспособност.
Тук става въпрос за общата гражданска дееспособност, която трябва да се различава от специалната дееспособност (напр. брачното пълнолетие настъпва на 16 г. – 12, ал. 2 СК).
Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.
Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане.
Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното:
1.И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си.
2.За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.
Степени на дееспособност
У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:
-от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни
-от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)
-от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)
-с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност (73, ал. 1 и 2 СК).
Ал. 1 от 73 СК говори за малолетни и непълнолетни деца, докато общият термин “не навършили пълнолетие деца” е употребен в 73, ал. 2 СК. Тази категория обхваща всички лица от раждането до 18-годишна възраст.
Режимът на дееспособността е структуриран на две нива:
1.Специфична уредба на всички от степените – с навършването на 18 години, съгласно 2 ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което следва, че лицата стават и напълно дееспособни. Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.
2.Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, според 12 СК, сключването на брак от непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.
Волеизявленията на непълнолетните лица също могат да имат правни последици в предвидените от закона хипотези (18 ЗГР, 54 СК ).
Една нова правна фигура се въвежда с 15 ЗЗакрл.Дет., който в ал. 1 предвижда във всички административни или съдебни производства, по които се засягат права на дете, то задължително да се изслушва, ако е навършило 10 години.
Съгласно 7, ал. 1 ЗКооп., дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под пълно запрещение. Същевременно с това съществуват ограничения за членство в кооперации за не навършилите пълнолетие лица и онези, които са поставени под пълно запрещение.
Според 301 КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на 15, 14 или 13 години.
Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му под пълно запрещение.
С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и 18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. Критерий за дееспособността са самите видове сделки. В някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд. Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от непълнолетни лица (73, ал. 3 СК).
1.Първата група сделки, а именно онези, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките по 4, ал. 2 ЗЛС. Характерно за тях е, че поначало тези сделки се изпълняват с тяхното сключване. Преценка за това дали сделката е едра или дребна, следва да се прави за всеки случай по отделно.
Друг вид сделки от тази група са тези, по които непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили. С такива средства обаче, непълнолетният не може да извършва действията по 73, ал. 3 СК, тъй като тази категория сделки, независимо какъв е източникът на средствата, изключват наличието на дееспособност на тези лица.
Разпространено е разбирането, че непълнолетният не може да се разпорежда сам със собствени средства.
2.Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е от вида conditio iuris (добавъчно волеизявление). В това се изразява принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.
Формулировката на 4, ал. 2 ЗЛС се различава от тази на 73, ал. 1 СК, където е добавена и една допълнителна предпоставка – условие за валидност на това добавъчно волеизявление е то да бъде в интерес на техните деца.
Ограниченията на този принцип са следните:
А.В 73, ал. 2 СК ограниченията касаят само онези правни действия, които представляват действия на разпореждане. Тълкувателно решение № 91 от 1974 г. на ОСГК на ВС разграничава действията на обикновено управление от действията на разпореждане. Действията на обикновено управление са действия по събирането на вземания, а всички останали действия, имащи за последици изгубването или внасянето на качествена промяна в субективното право, са разпоредителни действия, за които важи ограничителния режим на 73, ал. 2 СК.
3.Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са следните:
- отчуждаването на движими и недвижими вещи
- обременяването на движими и недвижими вещи
За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда. И тъй като сделките по обременяване или отчуждаване на движими и недвижими вещи могат да имат негативни правни последици за непълнолетния, то, ако кое да е трето лице констатира, че действието не е извършено при необходимост за непълнолетния, сделката се разваля.
Действията на разпореждане по 73, ал. 2 СК са с по-тежки правни последици от действията по 73, ал. 1 СК и следователно per argumentum a contrario, са необходими три воли (на непълнолетния, на родителя/попечителя му и на съда), за да породят те валидни правни последици.
Изключенията от предвидения в 73, ал. 2 СК режим, визират плодовете, разпореждането с тях и вещите, които подлежат на бързо разваляне. За тези сделки не се изисква разрешение от Районния съд.
Спорно е какво се разбира под понятието “плодове”. Проф. М. Павлова смята, че под термина “плодове” трябва да се разбират само естествените плодове, без тук да се включват и гражданските плодове, при което отново ще бъдем в режима на 73, ал. 2 СК. Освен това тълкуването на 73, ал. 2 СК би следвало да се ограничи само до отчуждаването/обременяването на вещни права.
Друг спор има по отношение на това какво се разбира под “ограничени действия на разпореждане” – дали действия по разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК или действия на разпореждане въобще? Проф. Павлова смята, че тук става въпрос за действия на разпореждане въобще. Според доц. И. Русчев обаче, става въпрос за действия на разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК, защото нормите-изключения не могат да се тълкуват разширително.
Не представлява действие на разпореждане и самото поемане на задължение, тъй като това е едно обвързване за изпълнение на нещо.
Друга хипотеза на ограничаване на дееспособността на непълнолетните са случаите на дарение, отказ от права и даване на заем от навършили непълнолетие деца.
Тези сделки са безвъзмездни, поради което са и нищожни, освен когато са извършени от еманципирани непълнолетни.
Когато хипотезата на 73, ал. 2 СК е действие на разпореждане/обременяване с вещни права, се иска само разрешението на родителя/попечителя.
Спорно е дали предявяването на ревандикационен иск (actio revandicatio) е действие на разпореждане или действие по обикновено управление. Становището на практиката е, че това е действие на разпореждане, но това е невярно.
4.Последните гражданско-правни действия са тези, които не могат да извършват малолетните.
Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно нищожни, но днес това схващане противоречи на съвременните условия и затова се прибягва до института на нунция, т.е. малолетните се явяват един вид представители на своите родители. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди (4, ал. 2 ЗЛС).
Като заключение трябва да се отбележи, че е необходимо да се признае валидност на действията, извършени от малолетни на ученическа възраст (от 6 – 7 години), за да могат да задоволяват всекидневните си нужди.