13.Субективно право – теории за същността му, понятие, значението на интереса. Правно задължение. Право на иск в материален смисъл

І.Теории за същността на субективното право. Правно значение на интереса. Правно задължение.
1.Теории за същността на субективното право
Терминът “субективно право” е основно понятие за Гражданското право. Въпреки това като съзряла категория то възниква едва през XVIII век. Преди това то е било непознато в правно-технически смисъл, а са се използвали конструкции, които го замествали.
През XVIII век се достига до идеята за субективното право благодарение на теорията на естественото право. Поради тази причина едната от теориите, които дават обяснение за същността на субективното право е именно теорията на естественото право. Според нея правата на хората са нещо вродено и естествено, принадлежащи им по рождение, а не са създадени от позитивното право. Задачата на позитивното право поради тази причина е да открие тези права, да ги санкционира и да им предостави правна защита.
След теорията на естественото право се появява т.нар. волева теория, според която субективното право не е нищо друго, освен отдадена от правния ред власт на неговия носител.
Тази теория е оспорена от Рудолф Йеринг, който обръща внимание на една нейна съществена неточност – носители на субективни права са и лица, на които правният ред не признава правно валидна воля.
В опита си да преодолее тази неточност, Йеринг формира теорията на интереса. Според тази теория, доколкото субективното право има за задача да удовлетворява определен интерес на индивидите, то не е нищо друго, освен правно защитен интерес.
През XX век, във връзка с набиращите сила колективистични идеологии, се появява и отрицателната теория, която отрича съществуването на субективни права. Неин автор е Леон Дюги, според когото субективните права не съществуват, доколкото индивидите в обществото имат предопределени социални функции, чрез които се отразява тяхното правно положение, а не чрез субективните права.
В България според преобладаващото разбиране, субективното право е предоставената и гарантирана от закона възможност на едно лице да има свое собствено поведение или да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти. Прототип на субективно право, върху което почива това определение е правото на собственост. В него могат да се видят и двете от посочените възможности – собственикът може да си служи с вещта както намери за добре, да я владее, да се разпорежда с нея и същевременно може да изисква от останалите правни субекти да не пречат да упражнява правото си на собственост.
2.Правно значение на интереса
Смисълът на субективните права е да удоволетворяват или да служат за постигането на определен интерес. В този смисъл те са само един инструмент, чрез който се постига удовлетворяването на определен интерес.
Обстоятелството, че субективните права са тясно свързани с определен интерес е провокирало един теоретичен спор, относно съотношението между интереса и субективното право.
2.1.Според едното становище, интересът е неразделна част от същността на субективното право. Без интерес субективното право губи опората си.
2.2.Според другият възглед, интересът не е органична част от субективното право, а е само цел, за чиято постигане субективното право е инструмент.
3.Правно задължение
Правното задължение се явява като вид логически антипод на субективното право. Правното задължение представлява правно установената необходимост за едно лице да спазва определено поведение, изразяващо в действие или в бездействие, или пък може да се състои в това, лицето да осъществи определен резултат с оглед задоволяването на нечий чужд, правно защитен интерес. Задължението може да се изрази и в поведението да се търпи някакво чуждо правно действие и резултатите, които то произвежда в сферата на задълженото лице. Това поведение е дължимо от задълженото лице по едно потестативно (преобразуващо) право – напр. правото на развод. Когато един от съпрузите го упражни, другият трябва да се съобрази с него независимо дали му харесва или не.
Между субективното право и правното задължение съществува взаимозависимост и обусловеност. Това е т.нар. корелативна връзка, която означава, че едно субективно право може да съществува като такова, доколкото кореспондира на определено, кореспондиращо му субективно задължение, както и обратното. Тази корелативна зависимост е ясно изразена при покупко-продажбата.
4.Право на иск в материален смисъл
Правото на иск в материален смисъл е въпрос с повишена трудност, тъй като съществува спор какво представлява притежанието и оттам дали възможността за принудително осъществяване изпълнението на едно субективно задължение е част от съдържанието на субективното право.
Тук всъщност става въпрос за два различни въпроса:
1.Какво се разбира под “призната и гарантирана възможност” като елемент от определението за субективното право?
2.Дали това е правото на правоимащия да иска от правно задълженото лице определена престация или това е признатата и гарантирана възможност да иска от държавните органи принудителна престация на дължимото?
Според едното разбиране, поддържано от проф. Витали Таджер и проф. Живко Сталев, в съдържанието на субективното право не се съдържа възможността за неговото принудително изпълнение, тъй като това е искане отправено до държавен орган, а не до отсрещната правно задължена страна.
Според другото разбиране, което се приема от проф. Мария Павлова, възможността на правоимащия да иска принудително осъществяване на дължимото от държавните органи, се включва в съдържанието на субективното право. Основният аргумент на тази теза е, че субективното право не е неизменно през целия период от своето развитие. При нарушаване субективното право преминава в “бойна готовност”. Но до този момент все още е възможно доброволно изпълнение на дължимата престация и субективното право съдържа в латентен период възможността за принудително изпълнение. Т.е. нарушаването на субективното право предизвиква качествена промяна в неговото съдържание.
Доц. Иван Русчев счита за вярно първото становище, тъй като под притезание не трябва да се разбира възможността изпълнението на субективното право да стане принудително, а възможността изпълнението на правното задължение да бъде поискано от насрещната страна, която да го изпълни доброволно.
Притезанието не е фаза, в която преминава всяко субективно право, то е самото субективно право, но това се отнася само до т.нар. притезателни права.
Според доц. Русчев не е вярно и твърдението, че едва когато бъде нарушено, субективното право се превръща в притезание. Като аргумент се използва 69 ЗЗД, от където следва, че, ако облигационните права са без срок на изпълнение, кредиторът може веднага да иска от длъжника дължимото, т.е. още с възникването си облигационното субективно право представлява притезание, макар да липсва каквото и да е нарушаване на субективното право. С настъпването пък на падежа, т.е. с настъпването на изискуемостта на субективното право, се поражда едно допълнително субективно задължение за кредитора и едно субективно право за длъжника, а именно – последният да получи още един срок за изпълнение на дължимата престация. От всичко това може да се извлече извода, че под притезание се разбира онази правна възможност, която показва същността на субективното право – титуляра на субективното право да може да изисква изпълнението на задължението.
Тук е важно да се отбележи, че, ако срокът за изпълнение на задължението е в полза на длъжника, то субективното право става изискуемо само след настъпването на падежа. Ако пък този срок е в полза на кредитора, последният може да изисква изпълнение на задължението и преди да е настъпил падежа, независимо от това дали длъжника може да изпълни дължимото или не. От това следва, че, ако срока за изпълнение е в полза на длъжника и кредиторът не може да иска дължимото, то следователно това субективно право не е притезание. А когато срокът е в полза на кредитора, т.е. когато той може да иска изпълнението на дължимото от задълженото лице и преди настъпване на падежа, то тогава е налице притезание.
Различия в цивилистичната доктрина има и във връзка с притезанието, когато се разглеждат абсолютните права. Според проф. Павлова абсолютното право възниква като непритезателно право. Така напр. според авторката вещното право възниква като притезателно право. Общото разбиране обаче е, че вещното право възниква като непритезателно, но се превръща в притезателно, като се наруши, защото при ненарушаване на вещното право, собственикът няма право да изисква нищо от третите лица. При нарушаване на вещното право, то от абсолютно става притезателно.
Абсолютното право (напр. правото на собственост) едва ли е притезателно, тъй като третите лица са длъжни да се въздържат от посегателство върху вещното право. Това задължение обаче не е от частно правен характер, а е олицетворение на общия публично правен принцип neminem laedere. 22, ал. 1 ЗЗД също урежда всеобща забрана.
Логическият извод е, че притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност, право имащия да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното право няма такова изискване, докато притезателното право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата престация. Т.е. когато субективното право е само призната и гарантирана възможност да имаш определено поведение, а не да изискваш такова. Вещното право е именно такова непритезателно право. Когато говорим за относителни субективни права (напр. облигационните права), то тогава субективното право вече е призната и гарантирана възможност за кредитора да изисква точно определено поведение от точно определен длъжник, т.е. това е притезание.
Следователно няма притезание като етап от развитието на субективното право, има само притезателни и непритезателни права.
Оттук разликата между абсолютните и относителните права е дали мога със свои собствени сили и средства, без чуждо съдействие, да осъществя своето субективно право (така е при абсолютните права) или не мога сам, без чужда намеса да осъществя субективното си право (такива са относителните права).
Притезанието не е състояние, с което се допълва едно съществуващо вече субективно право (аргумент в полза на това е 118 ЗЗД). Излиза, че след изтичането на погасителната давност не изтича и притезанието като възможност на кредитора да изисква доброволно изпълнение от длъжника. Но притезанието изчезва като призната и гарантирана възможност субективното право да бъде изпълнено по принудителен ред, а оттук и притезанието като възможност на кредитора да иска изпълнение от длъжника.