Боян Станков




ПРЕХОДЪТ,
ПРЕСТЪПНОСТТА,
ЖЕРТВИТЕ НА ПРЕСТЪПНОСТТА





Резултати от:
· Международно изследване на жертвите на престъпността сред населението –
ICVS – 2000 (България)
· Международно изследване на жертвите на престъпността сред бизнесмените –
ICBS – 2000 (България)
Boyan Stankov



THE TRANSITION,
CRIME,
VICTIMS OF CRIME


Results of
· International Crime Victims Survey –
ICVS – 2000 (Bulgaria)
· International Crime Business Survey –
ICBS – 2000 (Bulgaria)






















Предговор

“Преходът, престъпността, жертвите на престъпността” е основана на две изследвания, проведени през 2000 г. в София: Международно изследване на жертвите на престъпността сред населението (ICVS) и Международно изследване на жертвите на престъпността сред бизнесмените (ICBS), в които България се включи по инициатива на Междурегионалния институт на ООН за изследване на престъпността и правосъдието (UNICRI). Събирането и обработването на информация беше извършено от Vitosha Reseach в сътрудничество с Gallup Organization. Координатор за страните от Източна Европа е д-р Анна Алваци дел Фрате от UNICRI. Изследването на виктимизацията е безспорен успех в процеса на търсене границите на престъпността. Най-голямото достойнство на изследването е използването на информация за извършените престъпления, реакцията на престъпленията – уведомяване или неуведомяване на полицията и причините за това – от хората, които реално са станали жертви на престъпления. За съжаление, обикновено резултатите от изследванията са достъпни за малък брой специалисти и така основният източник за състоянието на престъпността остава официалната статистика. Тази статистика, както показва практиката, може да бъде манипулирана, а също спекулативно неглижирана или хиперболизирана. Необяснимо понякога се твърди, че престъпността намалява, когато тя реално се увеличава или че тя се увеличава, когато реално показва устойчивост или намаление. Неаргументирано може да се говори, че няма корупция, само защото няма регистрирани корупционни престъпления или осъдени за корупция лица. Декларативно може да се обяви, че няма организирана престъпност, в момент, когато се извършва борба за преразпределение и обществото знае за жертвите от войната на престъпните организации. Противно на това задачата на криминолога е да изследва явленията и процесите и обективно да представя резултатите с надеждата, че политическият нихилизъм ще бъде преодолян и ще се пристъпи към разработване на ефективни стратегии за превенция и контрол върху престъпността. Хората се нуждаят от обективна информация – в крайна сметка те са жертвите на престъпността.


София, март 2001 г. Авторът






Съдържание

1. Престъпността и жертвите на престъпността в България
1.1. Социални промени и престъпността в България
1.2. Престъпността в град София
1.3. Виктимизацията в България и София – статистически преглед

2. Жертви на престъпността сред населението и бизнесмените: международно изследване на жертвите на престъпността – 2000
2.1. Методологически бележки
2.1.1. Инициатива за изследването
2.1.2. Организация на изследването
2.1.3. Извадка
2.1.3.1. Извадка на ICVS – 2000
2.1.3.2. Извадка на ICBS –2000
2.2. Профил на гр. София. Социално-демографска характеристика на града
2.3. Градът и виктимизацията на хората
2.3.1. Емпиричното изследване като средство за виктимологичното познание. Обща характеристика на респондентите
2.3.2. Темата за престъпността в семейството
2.3.3. Виктимизация в дома на хората
2.3.3.1. Общо за виктимизацията през периода 1993-2000
2.3.3.2. Жертви на кражби на коли
2.3.3.3. Жертви на кражби от коли
2.3.3.4. Жертви на автомобилен вандализъм
2.3.3.5. Жертви на кражби на мотоциклети, скутери и мотопеди
2.3.3.6. Жертви на кражби на велосипеди
2.3.3.7. Жертви на взломни кражби
2.3.3.8. Скритата престъпност срещу фамилната собственост и сигурност
2.3.4. Индивидуална виктимизация. Личността, личната собственост и виктимизацията
2.3.4.1. Жертви на грабеж
2.3.4.2. Жертви на лично имущество
2.3.4.3. Жертви на сексуални престъпления
2.3.4.4. Жертви на нападение или заплаха
2.3.4.5. Скритост на контактните престъпления
2.3.5. Прояви на масова виктимизация. Измама на потребител
2.3.6. Човекът във виктимизираната среда
2.3.6.1. Виктимизация и лична сигурност
2.3.6.2. Престъпност, правосъзнание и отношение към наказанието
2.3.7. Действия за ограничаване на виктимизацията
2.3.7.1. Индивидуални мерки за ограничаване на виктимизацията
2.3.7.2. Институционална защита срещу виктимизацията. Роля на полицията
2.3.7.3. Полицията срещу виктимизацията в района по местоживеене
2.4. Жертвите на престъпността в икономиката
2.4.1. Общи проблеми
2.4.2. Профил на икономическите субекти
2.4.3. Фирмата като обект на виктимизация
2.4.3.1. Престъпления, застрашаващи бизнеса в конкретния обект
2.4.3.2. Насилие по месторабота
2.4.3.3. Измами, извършени от служители на фирмата
2.4.3.4. Измами, извършени от външни на фирмата лица
2.4.3.5. Заплашване/изнудване и виктимизция
2.4.3.6. Бизнес, рекет и виктимизация
2.4.4. Застраховка и виктимизация
2.4.5. Противодействие на престъпността срещу бизнеса. Бизнесмените срещу престъпността
2.5. Корупция и виктимизация
2.5.1. Общи проблеми
2.5.2. Корупцията във всекидневния живот на гражданите
2.5.3. Корупция и виктимизация в сферата на бизнеса
2.5.3.1. Общи проблеми
2.5.3.2. Бизнес и конкретни прояви на виктимизацията
2.5.4. Бизнесмените и полицията
2.5.5. Виктимизация на бизнеса в страни от Източна Европа. Опит за сравнение

3. Виктимизация и превенция
3.1. Основи за нова антивиктимологична стратегия
3.2. Препоръки за нова антивиктимологична стратегия
















1. Престъпността и жертвите на престъпността в България
1.1. Социални промени и престъпността в България
Общественото мнение след 1989 г. неизменно определя престъпността и бедността като най-сериозни проблеми на прехода към пазарно стопанство. Престъпността в този обем и структура беше непозната на българското общество. За по-малко от 2-3 години тя достигна ниво, което беше основанието да се заговори за “взрив” на престъпността. Изводът за “взрив” се подкрепя от статистическото наблюдение на престъпността в нейната динамика (Таблица 1) и системните криминологически изследвания, а от 1993 г. и на изследванията на виктимизацията. Обезпокоителен е обаче темпът на нарастване на някои от най-тежките престъпления – умишлените убийства, телесни повреди, взломни кражби и др. Това се потвърждава и от статистическите данни за престъпността в европейските страни за периода 1990-1996 г.





Таблица 1: Регистрирани престъпления, престъпления, по които делата са завършили с осъдителна присъда и осъдени лица на 100 хил. от населението


Година Регистрирани престъпления от полицията Регистрирани престъпления от полицията на 100 хил. Престъпления по дела, завършили с осъдителна присъда на 100 хил. Осъдени лица на 100 хил.
1910* Няма наблюдение Няма наблюдение 206 –
1911 – – 203 –
1912 – – 132 –
1920** – – 181 –
1921 – – 224 –
1927 – – 332 –
1935 – – 452 –
1936 – – 550 –
1937 – – 744 –
1938 – – 639 –
1939 – – 576 –
1941 – – 359 –
1944 – – 278 –
1945 – – 527 –
1950 – – 587 –
1962* – – 216 –
1964 – – 241 –
1980 44853 502 282 407
1989 59642 663 209 274
1990 68569 763 134 164
1991** 176189 2042 128 173
1992 224196 2646 106 148
1993 220767 2606 67 96
1994 222828 2644 91 135
1995 206103 2446 111 165
1996 195450 2331 154 231
1997 241732 2898 206 334
1998*** 164518 1999 269 353
1999 142308 1735 246 353

Статистиката отразява измененията в престъпността през периода на развитие на България след Освобождението през 1879 г., основаващи се на дълбоки икономически и социални промени: ниска и устойчива престъпност до началото на войните (1912 г. и сл.); нарастваща и непрестанно усложняваща се престъпност след края на Първата световна война, чиято кулминация е 1937 г.; политически повлияна конвенционална престъпност в началото на социалистическото изграждане на страната поради засилена репресия в периода на колективизацията на селското стопанство и въвеждане на т. нар. задължителни държавни доставки; успокояване на престъпността след края на 50-те години, включително поради широка декриминализация, развитие на дискреционното право и утвърждаване някои форми на медиация – приемане на Закон за борба с детската престъпност (1958 г.), изменен в Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (1961 г.) и Закон за другарските съдилища (1961 г.).
Прогнозата от 1975 г. за неблагоприятно изменение на престъпността се потвърди, разви се груповата престъпност, а обемът на икономическата престъпност в условията на нарастваща “сенчеста икономика” достигна опасни за обществото стойности. Създадени бяха благоприятни предпоставки за бурното развитие на престъпността след 1989 г., когато беше поставено началото на периода на преход към демократично управление, преминаване към пазарна икономика, което изискваше трансформация на собствеността от държавна в частна.
Достигнатото високо ниво през 1992 г. – 224196 регистрирани престъпления – 2646 на 100 хил. от населението, бе оценено като кулминация на всички видове престъпления в новата икономическа, социална и политическа среда, своеобразен праг на насищане с престъпност по думите на Е. Фери. Лекият спад през 1993 г. и връщането към нивото от 1992 г. през 1994 г., както и по-изразеният спад след 1994 г. даваше основание да се приеме, че престъпността се стабилизира на относително високо ниво, като само нови и с мощно действие фактори могат да тласнат престъпността нагоре. Прогнозата от 1996 г. за възможно хаотично и неконтролирано развитие на престъпността се реализира през 1997 г., когато бяха регистрирани 241732 престъпления – 2898 на 100 хил. от населението. Достигането на второ високо ниво на престъпността се осъществи в екстремна политическа и финансово-икономическа ситуация: а) продължаващ процес на пауперизация на хората; b) навлизане на страната в спиралата на хиперинфлация; c) окончателно дестабилизиране на държавните институции. Страната беше изправена пред гражданска война.
Новото правителство успя с международна подкрепа да стабилизира държавното управление и финансовата система. На 1 юни 1997 г. беше въведен Валутен съвет (борд), а националната валута беше приравнена към германската марка.
С отпадането на посочените последни два криминогенни фактора, имащи решаващо значение за развитието на престъпността, трябваше да се очаква нейното намаление, включително и поради засилване на контрола от страна на полицията и другите органи на наказателното правосъдие.
Неовладян беше процесът на масовото обедняване на хората, нещо повече, той се задълбочи. Безработните са над 700 хил., но реалната безработица е много по-голяма. Има населени места – малки градове и села, в които останалите без работа са над 80-90 %. Трансформацията на собствеността от държавна в частна е съпроводена с непозната доскоро корупция. Реформата в здравеопазването е съпроводена с процеси, които трайно дестабилизират системата и променят ценностите. В резултат на това корупцията в здравеопазването промени коренно досегашната картина на корупцията. Социалното напрежение нараства. Възниква ситуация, която може да има ново негативно значение за престъпността.
За първи път се установяват големи различия между официалната статистика и резултатите от емпирични изследвания, включително и резултатите от Международното изследване на жертвите на престъпността сред населението и бизнесмените, осъществявано по инициатива на Междурегионалния институт на ООН за изследване на престъпността и правосъдието.
Спадането на нивата на престъпността до коефициенти 1999 на 100 хил. за 1998 г. и 1735 на 100 хил. за 1999 г. породи основателни съмнения за коректността на статистиката за регистрираните престъпления. Намалението на престъпността с повече от 60 % за две години е нереално. Подобен спад не би могъл да се реализира дори при значително овладяване и ограничаване на икономическата разруха, ефективна приватизация и нормално функциониране на пазара. Отчитаният ръст на доходите, обявен от Националния статистически институт, се опровергава от проучвания на синдикат “Промяна”. Обратно на официалната статистика се сочи ново обедняване на населението с 4,5 %. По изследване на “Икономист” от 2000 г. България заема 30-то място по икономическо развитие сред 41 европейски страни. Отново “Промяна” сочи 23 % инфлация през последната година за 70-80 % от населението. Поставя се въпросът за възможността да се постигне ръст при свито потребление поради увеличаващата се бедност. Вестник “Капитал” от 16-22 декември 2000 г. се позовава на Deutsche Bank, която прогнозира 6,6 % инфлация през 2001 г. Deutsche Bank прогнозира скромни инвестиции за България в сравнение с Полша, Чехия, Унгария и Румъния и равни по размер с тези в Словакия – 1,0 млрд. долара.
Трансформацията на собствеността се извършва без необходимата прозрачност и запазени бюрократични процедури. Създава се впечатление за съзнателно ограничаване на инвестиционния интерес към страната чрез политика на протекционизъм по отношение на спекулативен национален капитал, обвързан с управляващи среди. В доклада си за оценка на корупцията през 2000 г. Коалиция 2000 към Центъра за изследване на демокрацията сочи като важен фактор за развитие на корупцията обстоятелството, че “държавата продължава да има ангажименти като собственик на голям брой остатъчни дялове в частично приватизирани предприятия”. Едва в края на 2000 г. се правят корекции в инструментариума на приватизацията. Аналогично стои и въпросът за следприватизационния контрол.
Възприемането на нова методика за регистрация на престъпността и трудностите по организацията на статистическото наблюдение на полицейската статистика не се оцени положително от специалистите. Направени бяха предупреждения, че евентуалното субективно вмешателство в статистиката може да има временен успокояващ ефект, ако се стеснят границите на явната престъпност. На практика се промени съотношението между тежките престъпления и престъпленията, които имат масов характер в полза на тежката престъпност. Този подход също изкривява картината на престъпността. Данните за първото шестмесечие на 2000 г. потвърдиха извода от 1997 г. за рязко изменение на криминогенната ситуация в райони, които в миналото са имали ниско ниво на престъпност, но в които икономическите и социалните промени са изключително големи. Неблагоприятното развитие на престъпността във Видинска област, разположена на северозападната граница с ФРЮгославия и Румъния, се прояви през 2000-та година. В този район е унищожена на практика промишлеността и населението се изхранва с масова дребна контрабанда в Югославия.
Правителствената теза за постигнато “отвоюване на държавата от престъпността” е по-скоро мит, отколкото реалност. Дебатът в Парламента по въпросите на “противодействието на престъпността”, проведен в началото на м. февруари 2001 г., показа непознаване на проблемите – априорно представяне на престъпността като реално намаляла и отричане съществуването на организирана престъпност в страната. В същото време бяха приети с бързината на извънредно законодателство мерки за “противодействие”, а президентите на България, Румъния и Турция обсъждаха сътрудничеството в борбата с трансграничната организирана престъпност.
Коефициентът на престъпността в България винаги е бил по-нисък от коефициентите на престъпността в западните развити страни и в страните от бившия източен блок. Не може да се очаква нивата на престъпността в отделните страни да се изравнят, включително и под въздействие на глобализацията. Всяка страна има своя си престъпност, която се движи до определен пра г. От значение за нейния “лимит” са и някои национални особености. България винаги е показвала един криминален парадокс – относително ниска обща престъпност в сравнение с повечето страни и голям абсолютен брой на умишлените убийства – довършени и опити и други насилствени престъпления.
През периода 1990-1996 г. темпът на нарастване на умишлените убийства в България е 125 %, с което заема второ място в Европа след Ирландия. Най-обезпокоителен е темпът на нарастване на нападенията – 692 %, следвана от Латвия с 135 % темп на нарастване.*
Продължава етнизацията на престъпността – интензивността при ромите е 7-8-9 пъти по-висока при тежките насилствени престъпления и 14-16-18 пъти при престъпленията против собствеността, отколкото интензивността на българи и етнически турци. Напрежението сред ромите е опасност за обществото – безработицата сред тях е почти тотална, социалните помощи са недостатъчни и забавяни с месеци. Ювентизацията на престъпността се запазва като трайна нейна характеристика. Маргинализацията взема неподозирано големи размери. Увеличават се проявите на социална патология – самоубийства, наркомания, проституция.
Организираната престъпност в голяма степен е инфилтрирана в легалната икономика. Независимо от това, в резултат на вторичното преразпределение на сфери на дейност, зачестиха откритите прояви на насилие, взривявания, поръчкови убийства. Криминогенната ситуация се усложнява от поведението на престъпните организации и особено на принадлежащите към силовите структури, чийто жизнен стандарт се нарушава.
Икономическата престъпност има сравнително малък дял в общата престъпност. Обикновено тя остава латентна. Малкият й дял в общата престъпност се запазва и през следващите години: през 1995 г. той е 6,9 %, с 1,4 % по-голям от съответния му през 1994 г., през 1996 г. – 5,4 %, през 1997 г. – 5,6 %, през 1998 г. – 9,1 %, през 1999 г. – 11,5 %. В период на приватизация статистиката за икономическите престъпления показва нереална картина.
Високата степен на криминализация обуславя високата виктимизация на българското общество – глобална, парциална и индивидуална, директна и индиректна.

1.2. Престъпността в гр. София
София традиционно се характеризира с по-голяма по обем и с по-тежка престъпност. Тук е съсредоточено 14,8 % от населението на страната, а през 90-те години стана център на вътрешни мигранти и имигранти, които са в невъзможност да намерят препитание в други населени места. Съществува висока мобилност и голяма анонимност. До 1995 г. включително тя е с най-висока интензивност на регистрираната престъпност – средно 18 %.
След 1995 г. географията на престъпността в България се промени. С най-висока интензивност на престъпността е Варненска област, а София е втора по разпространение на престъпленията. През 1999 г. Перник излиза на първо място. Това не променя криминогенното значение на столицата. Специфични за нея фактори генерират висока и тежка престъпност, увеличава се делът на скритата престъпност, а разкриваемостта на престъпленията тук е най-ниска.


Таблица 2: Престъпления в гр. София


Година Регистрирани престъпления от полицията Регистрирани престъпления от полицията на 100 хил. от населението
1991 28577 2385
1992 37681 3268
1993 44120 3814
1994 45508 3888
1995 39410 3303
1996 33520 2883
1997 35416 3138
1998 27633 2356
1999 21996 1816

Престъпността в София се отличава с една особеност – нейната динамика не следва динамиката на общата престъпност в страната. Социодемографската и икономическата характеристика на столицата, както и обстоятелството, че тук живее 1/7 от населението на страната и се регистрират близо 1/5 от престъпленията, превръщат София в относително самостоятелен организъм, в който е концентрирана най-голямата част от превантивния потенциал. Кулминацията на престъпността е през 1994 г. (Фигура 1).

Фигура 1: Динамика на престъпността в Р България и София на 100 хил. от населението.





















Налагат се два основни извода: 1. Престъпността в София е значително по-висока от общата престъпност в страната; 2. Престъпността търпи детерминацията на общите за страната и специфични за столицата фактори, поради което кривата на престъпността не съвпада с тази в страната; 3. Върху полицейската статистика в София влияят в по-голяма степен фактори от организационен и кадрови характер.

1.3. Виктимизацията в България и гр. София – статистически преглед
Статистическото наблюдение на жертвите на престъпността позволява виктимизацията да се проследи в динамичен аспект до 1997 г., последната година, за която има статистика. Целеното усъвършенстване на методиката по регистриране и наблюдение на регистрираните престъпления трябваше да подобри статистиката за жертвите. По неизяснени причини след 1997 г. няма статистически данни за жертвите на престъпленията.
През 1997 г., когато приключи Международното изследване на жертвите на престъпността, беше направен извод, че виктимизацията в София изпреварва значително тази в страната и че тя се проявява изпреварващо и спрямо криминализацията.

Таблица 3: Жертви в България и в гр. София на 100 хил. от населението


Година Жертви на престъпления в България на 100 хил. от населението Жертви на престъпления в София на 100 хил. от населението
1991 2003 2408
1992 2543 3177
1993 2508 –
1994 2514 3710
1995 2328 3177
1996 2206 2698
1997 2736 3182
1998 Няма статистическо наблюдение Няма статистическо наблюдение
1999 Няма статистическо наблюдение Няма статистическо наблюдение

Изводи: 1. Виктимизацията в страната протича неравномерно, като в София тя е по-силно изразена; 2. Високите стойности на виктимизация в София отразяват по-голямата дезорганизация на столичния град.
По данни на полицията през периода 1991-1997 г. са регистрирани средно 202720 жертви на конвенционалната престъпност. Средният коефициент на виктимизация е 3182 на 100 хил. от населението. За същия период жертвите на престъпления в София съставляват средно 17,8 % от общия брой на жертвите в страната.

2. Жертви на престъпността сред населението и бизнесмените: международно изследване на жертвите на престъпността – 2000.
2.1. Методологически бележки.
2.1.1. Инициатива за изследването
По инициатива на Междурегионалния институт на ООН за изследване на престъпността и правосъдието (UNICRI) България се включи през 1997 г. в Програмата за Международно изследване на жертвите на престъпността. Изследването у нас приключи същата година. То се реализира чрез изпращане на доклад с резултатите до президента на Републиката, министър-председателя, председателя на Парламента, министри и ръководители на съдебната система. Изследването намери широк отзвук в медиите. През м. февруари 1998 г. съвместно с UNICRI в България се проведе международен семинар на представители на балканските страни, участващи в изследването – Албания, България, Македония, Румъния и Югославия. Резултатите за виктимизацията на Балканите бяха представени и на международната конференция в Рим през 1998 г.
През 2000 г. изследователи от България се включиха отново в разширената програма на UNICRI: 1. Международно изследване на жертвите на престъпността – интервю сред населението; 2. Международно изследване на жертвите на престъпността – интервю на бизнесмени. Новата инициатива на UNICRI предоставя възможност да се проследи виктимизацията и да се сравнят двa периода – първият приключен през 1997 г., а другият – през 2000 г. Навлизането в света на бизнеса е нов момент, който може да разкрие особеностите на преминаване към пазарно стопанство в силно виктимизирана среда. С разширяване на познанието относно виктимизацията в икономиката се прави естествен преход към изследване на виктимизацията, породена от организираната престъпност – национална и транснационална.

2.1.2. Организация на изследването
Изследването за втори път се извършва на територията на гр. София. Събирането и обработването на информацията беше възложено на Vitosha Research (VR), контрактьор на Gallup Organization-Budapest. Национален координатор е д-р Боян Станков, бивш ръководител на Съвета за криминологически изследвания, понастоящем професор по криминология във Varna Free University, директор на Програма “Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред”.
Екипът от 64 интервюери включва социолози, психолози и други специалисти, част от които са от постоянния анкетьорски състав на VR, както и студенти по специалността “Социология” от Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Повечето от интервюерите са със завършено висше образование, а останалите – студенти. От тях 20,4 % са мъже и 79,6 % жени. Всички преминаха тренинг в присъствието на националния координатор след предварително проучване на въпросниците.
Въпросниците на UNICRI се използваха в превода им на български език. Преди отпечатването им те бяха обсъдени във Vitosha Research съвместно с националния координатор и изпратени в Gallup Organization-Budapest.
Интервюто на бизнесмените беше възложено на постоянни интервюери към Vitosha Research.
Изследването се извърши в периода от 21 юли до 11 август 2000 г. по стандартни въпросници, разработени от UNICRI. Интервюирани са 1505 души от населението и 532 бизнесмени.
Ръководството на Vitosha Research, неговият директор и участващите в изследването длъжностни лица бяха в непрекъснат контакт с Gallup Organization и следяха техните указания. Проучено бе мнението на интервюерите, чието впечатление е най-непосредствено. То може да подпомогне организацията на бъдещи изследвания с оглед на народопсихологията на хората от Източна Европа.

2.1.3. Извадка*
2.1.3.1. Извадка на ICVS-2000
Размерът на планираната извадка е 1700 души, от които 1505 валидни. Моделът на извадката е на две нива случайна групова извадка. Базата за извадката е населението на град София над 16-годишна възраст (общият брой е 1011927 души; 474437 мъже и 537490 мъже). Размерът на планираната извадка е по-голям от 1500 души поради очаквано ниво на неотговорили около 15-20 %.
Първо ниво
Първото ниво на извадката се базира на списъка от изборните секции от последните парламентарни избори (19 април 1997). Общият брой на изборните секции в София е 1587. Изборните секции покриват цялата територия на София и респективно осигуряват достъп до цялото население на столицата. Витоша Рисърч разполага с целия списък от избирателни секции, който включва номер, териториално разположение и брой на регистрираните гласоподаватели. Изборът на избирателни секции, които да се включат в извадката, се базира на следната процедура (систематична групова селекция):
1. От листа на изборната секция в компютъра се вкарва кумулативна мярка от брой колони, базирана на броя на хората във всяка избирателна секция.
2. Общият брой на хората от всички секции се разделя на броя на секциите, включени в извадката (предложеният брой за настоящата извадка е 100). Продуктът от разделянето е т. нар. “изборен интервал” (SI).
3. Избира се “случайно начало” (RS) в границите между 1 и “изборния интервал”.
4. Следвайки кумулативната колона в таблицата, първата включена изборна секция е тази, съдържаща “случайното начало”. Втората секция е тази, която съдържа RS+SI, третата – RS+2 SI и т. н.
Предложеният брой от групи (изборни секции) за извадката на настоящето изследване е 100. Следването на горната процедура осигурява следното:
1. Групите са избрани с възможна пропорционалност на броя на секциите.
2. Извадката е репрезентативна за цялото население на София.

Второ ниво
На второ ниво на процедурата за извадката фиксиран брой хора във всяка група (изборна секция) се избира напосоки. Този брой се получава чрез разделяне на големината на планираната извадка на броя на групите (1700/100). Така всяка група включва 17 души.
Респондентите в групите се избират наслуки от Централния регистър (компютърния център на системата ЕСГРАОН). ЕСГРАОН покрива цялата територия на България и цялото население. Тя се базира на т. нар. лични идентификационни номера. Личните номера позволяват включването на хора от нужния възрастов обхват. В случая възрастовият обхват на ICVS-2000 е над 16-годишна възраст.
Резултатът от селекцията на второ ниво е лист от респонденти, включващ лична идентификация, име, община и адрес. Така всеки интервюер получава имената и адресите на респондентите, които ще интервюира. Интервюерите записват информацията за всички респонденти, до които не са имали достъп.
Извадката, съставена по гореописания начин има следните характеристики:
1. Извадката е репрезентативна за населението на София над 16-годишна възраст.
2. Извадката е предназначена да възпроизведе основните социодемографски параметри на населението от последното преброяване.
3. Оценките на параметрите ще зависят от големината на извадката и нивото на вътрешната корелация (нивото на прилика на отговорите на респондентите на различни въпроси вътре в групата).

2. 1. 3. 2. Извадка на ICBS-2000
Проведени са 550 пълни интервюта с мениджъри и администратори, от които 532 валидни (едно интервю за всяка компания в извадката). Извадката е взета от базата данни на Националния статистически институт. Използвани са два основни критерия:
Вид на компанията (4 категории според броя на служителите):
Микрофирми (до 10 служители) – 90,01 % статистически данни – 82,5 % извадка;
Малки фирми (11-50 служители) – 7,54 % статистически данни – 12 % извадка;
Средни фирми (51-100 служители) – 1,1 % статистически данни – 2,9 % извадка;
Големи фирми (над 101 служители) – 1,34 % статистически данни – 2,9 % извадка;
2. Индустриален бранш (11 категории):
Земеделие – 3,5 %/2,2 % извадка; b) Индустрия – 12,5 %/12,5 % извадка; c) Електричество, газ и водоснабдяване – 0,1 %/01, % извадка; d) Строителство – 3,9 %/4,4 % извадка; е) Търговия; ремонтиране; Други общински, социални и лични услуги – 52,6 %/51,1 % извадка; f) Хотели и ресторанти – 9,4 %/10 % извадка; g) Транспорт и комуникации – 7,7 %/7,7 % извадка; h) Финансово посредничество – 0,5 %/0,5 % извадка; i) Недвижими имоти, наеми и бизнес начинания – 8,5 %/8,9 % извадка; k) Обучение – 0,6 %/1,1 % извадка и l) Здраве и социални грижи – 0,5 %/1,1 % извадка.

Ниво на отговорите
Ниво на отговорите = 532/550 = 0,967 (96,7 %) – всички издадени въпросници (пълна извадка) – 550; извършени интервюта – 532 и напълно липсващи въпросници – 18 (3,3 %).
Средният брой на интервюта за всеки интервюер е 25.

2. 2. Профил на гр. София. Социална и демографска характеристика на града
От общото население на София към 31. 12. 1999 г. мъжете са 557872, а жените 635742 – съответно 47,5 % и 52,5 %. Разпределението по пол на населението над 16-годишна възраст е 46,9 % и 53,1 %. В столицата е седалището на Парламента, президента на Републиката и правителството. Тя е най-голямото културно и образователно средище с 289 училища, 11619 учители и 153159 ученици, които съставляват 14 % от всички ученици в страната. В София е най-старият университет – СУ”Св. Климент Охридски”, има и други големи университети. Развита е мрежа от кина, театри, библиотеки, читалища, музеи. Градът е с развита инфраструктура и телекомуникации. Разделен е на 24 общини, които са териториални административни единици със собствено управление и разпореждащи се с финансите на съответната територия. Ръководните органи на общините са изборни.
През 1997 г. беше отбелязано, че съществуващата до 1989 г. конфигурация на столицата е значително променена. Масовото обедняване засегна практически всички слоеве, вкл. и живеещите в по-престижни райони, което обяснява сложния процес на предислоциране – отдаване на част от жилищата за офиси, като наемът се разпределя за наемане на по-малко жилище в непрестижни райони и използване на остатъка за издръжка на семейството. Реституционните закони, приети след 90-та година, породиха на практика нова прослойка от хора, някои от които получават големи доходи от реституираната им собственост. Процесът по реституиране приключи към 1999 г. и с това се промени социалният профил на града. През 2000 г. по данни на изследването в жилищен район с висок стандарт живеят 16,1 %, в район със среден стандарт – 80,9 % и в район с нисък стандарт – 3,1 %. Следва да се оценява и друго обстоятелство – живеенето в район с висок или среден стандарт не определя действителния статус на гражданите. В България понастоящем най-високият размер на пенсията за прослужено време и старост е приблизително 75 USD, а такъв размер на пенсия получават около 4 % от пенсионерите. При застаряваща нация – 21,7 % от населението е на възраст над 60 г., отрицателен прираст, висока смъртност в детска възраст и продължаваща емиграция на млади хора, трябва да се очаква нарастване делът на пенсионерите, т. е. на хората с крайно ниски доходи.
Преобладаващата част от хората живеят в апартаменти (мезонети се строят през последните 10 години) – 81,9 % и в къщи – 13,5 %. Останалите имат незначителна статистическа стойност. Налагат се уточнения: в България традиционно се придобива собствено жилище – главно чрез покупка или по наследство. Малко са случаите на наемане на жилище и то е до придобиване на собствено.

2.3. Градът и виктимизацията на хората
2.3.1. Емпиричното изследване като средство за виктимологичното познание. Обща характеристика на изследваните лица
През последните пет години (1996-2000 г.) 51,6 % от домакинствата са притежавали личен автомобил, фургон или камион. Преобладават домакинствата с едно превозно средство – 83,9 %, с две – 10,8 %, с три и четири са съответно 0,5 % и 0,3 % от домакинствата.
По статистически данни броят на леките автомобили в България е: през 1996 г. – 1707023, през 1997 г. – 1730506 и през 1998 г. – 1809350 (Statistics of road traffic accidents, vol. XLV, United Nations, 2000, New York and Geneva).
Притежаването на мотопеди, скутери и мотоциклети е крайно ограничено – само 1,8 % от домакинствата са имали през периода 1996-2000 г. такива превозни средства. Велосипеди са притежавали 22,8 % от домакинствата.
Фамилен статус: От интервюираните 1505, изразили готовност да дават информация 45 % са мъже, а 55 % жени, с което се възпроизвежда нормалната популация на населението по пол в София с незначително отклонение ±2,5 %. Преобладават респондентите, които живеят в двучленни семейства – 36,7 %, в тричленни семейства – 27,7 %, в четиричленни семейства – 19,8 %. Сравнително не малко – 11,4 % живеят сами, 3,5 % от интервюираните са от семейства с пет и 0,9 % в семейства от 6 души.
Женените/омъжените са 57,9 %, а неженените/неомъжените – 23,1 %. По-малко са вдовците/вдовиците – 10,1 % и разведените – 6,3 %. Живеят с друг човек без сключен брак 1,9 %. За останалите 0,8 % информацията е непоказателна.
Образование: С оглед на степените на образование, респондентите се разпределят както следва: с незавършено основно – 1,6 %, с основно – 10,6 %, със средно – 50,8 %, с полувисше – 7,3 % и с висше – 29,6 %. Не са посочили 0,1 %. Образователното ниво на респондентите – преобладаващата част със средно и по-високо (87,7 %) осигурява добро възприемане на въпросите и даване на логични отговори. Продължителността на висшето и полувисшето образование 4, 5 и 6 години (при задочното обучение) обяснява по-дългото посещаване на училището над 11/12 години (29,6 %).
Социален статус: 50 % от респондентите работят, а безработните са 8,5 %. Пенсионерите са 27,8 % , учениците и студентите – 8,7 %. Всички останали са с малко статистическо значение. Социалният статус е в непосредствена връзка с финансовите възможности на домакинствата. Ниският стандарт на живот в по-малка степен засяга София, поради повечето възможности за работа, отколкото това е извън столицата. Емпиричните данни в икономически най-незасегнатия град показват материална необезпеченост на хората в страната. Домакинствата с общ доход до 200 лв. (приблизително 90 USD) са 35,5 %, а с доход над 200 лв. са 58,1 %. След приспадане на данъците, с по-високи от 100 лв. (приблизително 46 USD) доходи са 55,6 % от домакинствата и с по-нисък – 27,7 %. Чистите доходи на домакинствата са: с по-висок доход от 350 лв. (приблизително 160 USD) – 55,6 %, а с по-нисък доход от този – 39,9 %. С тези доходи преобладаващата част от три- и четиричленните домакинства, които са 55,2 %, трудно могат да осигурят нормален стандарт на своите членове. Границите на бедността, които периодично се определят по емпиричен път от Националния статистически институт, отдавна са под критичната точка. Сравнението с материалното положение на други домакинства става все по-невъзможно. Социалните контакти са отслабени или изцяло отпаднали, социалната солидарност е изключително малка, поради което общите наблюдения над живота на другите домакинства не дават информация. По данни на изследването 20,8 % от респондентите не знаят, а 37,5 % от тях не са отговорили или не желаят да отговорят на въпроса. Едва 3,1 % от интервюираните считат, че домакинството им има много по-добър материален статус от това на останалите, а 21,9 %, че той е малко по-добър.
Друга една информация има по-голямо значение: доволни от доходите на собственото им домакинство са 16,4 %, от които 0,5 % са много доволни и 15,9 % доволни. Преобладаващата част – 81,1 %, са недоволни от доходите, които има домакинството – 52,1 % недоволни и 29 % много недоволни. Тези данни подкрепят извода за протичащия процес на пауперизация на хората. За първи път емпирични данни бяха получени при Международното изследване на социалните промени и престъпността в страните от бившия Източен блок от 1993 г. Тогава беше установено, че “средната класа”, доколкото условно може да се говори преди 1989 г. се е трансформирала от 76,5 % главно в нововъзникналия слой на социално слабите. Към септември 1993 г. едва 38,5 % оценяват материалното положение на домакинството си като средно.
Изследването от 1997 г. (ICVS) на UNICRI установи, че 55,4 % са недоволни от материалното положение на домакинството им, а 19,9 % – крайно недоволни. Три години по-късно през 2000 г. новото изследване показва увеличение на недоволните от 75,3 % на 81,1 % – разлика 5,8 %. Групата на доволните през 1997 г. от 24,6 % се редуцира на 16,4 %. Намалява броят на много доволните от 1,5 % през 1997 г. на 0,5 % през 2000.
Вероизповедание: 85,8 % от респондентите са от източноправославно, 0,8 % от мюсюлманско и 0,1 % от римо-католическо вероизповедание, атеистите са 11,7 %. Разпределението по признак “вероизповедание” в София не възпроизвежда реалното съотношение в страната, тъй като извън столицата са регионите с компактно население от етнически турци, които изповядват мюсюлманство.

2.3.2. Темата за престъпността в семейството
След 1989 г. проблемът за престъпността стана един от основните за обществото и той неизменно присъства в пресата и електронните медии. По признание на гражданите по изследването от 1997 г. 73,2 % от тях често обсъждат темата за престъпността в семейството, сред приятели или колеги по месторабота. Резултатите от изследването през 2000 г. показват спад на интереса към темата – от 73,2 % на 52,4 %. Очевидно е, че в последно време екзистенциални проблеми вълнуват все по-често българите – това са проблеми от рода на “физическо оцеляване”, “парно отопление” (много от абонатите са изключили изцяло или частично отоплението в жилищата, поради невъзможността да заплащат услугата), “електричество”, “облекло”, “издръжка на ученици”, “допълнителни източници на доход” и др. Има и друго обстоятелство – през 1997-1999 г. вниманието на хората беше приковано към медийно отразявани акции на борба с престъпници. Постепенно “престъпността” се превърна в тема на ежедневието и интересът към нея понастоящем обяснимо намалява. През м. юли и август 2000 г. вниманието беше насочено към големите съкращения на работната сила и увеличението на дела на безработните, увеличението на цената на електроенергията, бензина и на стоки от първа необходимост.
Темите, които сега се обсъждат са: “Общо за престъпността” – 16,1 %, “За взломните кражби” – 15,5 %, изнесени в пресата случаи – 8,7 %, инциденти, засягащи конкретно респондента – 8,2 % и др.
Обсъждането на общите проблеми на престъпността е част от процеса на формиране на обществено мнение за самото явление. Личното мнение придобива по-голяма реалност, когато то се формира на основата на собствения опит като жертва на престъпление. Персоналната виктимизация може да се изрази чрез посегателство върху имуществото и интересите на домакинството или директно върху физическия му интегритет, чест и достойнство или лична собственост.

2.3.3. Виктимизация в дома на хората
2. 3. 3. 1. Общо за виктимизацията през периода 1993-2000 г.

2. 3. 3. 2. Жертви на кражба на коли
Кражбата на коли се утвърди като едно от тежките посегателства срещу собствеността. Криминалната обстановка се усложни още в началото на преходния период, поради развитието на организираната контрабанда с коли и части от коли, която има и транснационален характер.
Част от откраднатите в България коли и части от коли се насочваха предимно към страните от ОНД, поради това, че старият парк от коли е от коли руско производство или се използват за резервни части, които се продават на граждани в страната.
Полицейската статистика сочи следните данни за кражби на коли: 1996 г. – 2413; 1997 г. – 2433; 1998 г. – 1758 и 1999 г. – 475.
По емпирични данни (ICVS-2000) от притежаващите леки автомобили през периода след 1996 г. домакинства, 8,8 % са виктимизирани – коефициент на виктимизация – 5,5 на 100 хил. срещу 5,8 на 100 хил. през 1997 г. Виктимизационното ниво за страната се запазва непроменено – 0,8 на 100 хил. Налице е несъответствие между статистически изразената и емпирично установена виктимизация. Поначало виктимизационният процес по отношение на обикновените граждани е обективно ограничен поради обстоятелството, че само 51,6 % от домакинствата през 5-годишния период са притежавали коли – 83,9 % – една, 10,8 % – две, 0,5 % – три и 0,3 % – четири коли.
Рискът от виктимизация е най-голям, когато колата е оставена в близост до дома – 57,4 % от случаите или е паркирана в дома – 16,2 %. Друго виктимно място са улиците или неохраняемите паркинги в града – 13,2 %. Останалите случаи са с неголяма статистическа тежест.
Едно от условията за високата виктимност в София е неразвитата инфраструктура от паркинги и гаражи. Колите се паркират на уличното платно и главно на тротоарите, което поражда конфликт с гражданите и полицията, осъществяваща пътен контрол.
Инцидентът се оценява като сериозен от 92,7 % от пострадалите граждани, за 85,3 % той е много сериозен, а за 2,9 % – сериозен.
Тенденцията е неблагоприятна. Виктимизацията е ускорена през 1999 г. и периода до м. август на 2000 г., когато са пострадали 41,2 % от домакинствата. Останалите 58,8 % са станали жертви през 1996-1998 г. Рецидивът е ограничен. През 1999 г. са пострадали повторно само1,5 % от домакинствата.

2.3.3.3. Жертви на кражби от коли
Ежегодните анализи на престъпността установяват голяма разпространеност на кражбите на вещи от коли. През последните 1998 и 1999 г. те са средно 14 % от регистрираните от полицията кражби. Разкриваемостта им е ниска – 39 % при обща разкриваемост на кражбите 56 % по данни на полицията.
ICVS-2000 установява, че през периода след 1996 г. 42,9 % от домакинствата са пострадали от кражби на вещи и части от коли. Нивото на виктимизация в сравнение с 1997 г. е непроменено – 4,2 и съответно 4,1 на хил. от населението. За София коефициентът е 29,1 за 1997 г. и 27,5 за 2000 г.
Не е възможно да се очертае положителна тенденция в сравняваните периоди въпреки различията в относителните тегла – 56,6 % през 1997 г. и 42,9 % през 2000 г., тъй като през последните две години – 1999 г. и 2000 г., виктимизацията е ускорена. Пострадалите домакинства през този период са 53,1 %, докато през предходните три години делът им е 44,7 %.
Рецидивът тук е по-голям: два пъти са станали жертви на престъплението 25,6 % от общия брой на жертвите, три пъти – 7 %, четири пъти – 4,7 % и пет и повече пъти – 3,1 %.
С най-висок риск от виктимизация е паркирането на колата в близост до дома – 66,4 % от инцидентите са станали близо до дома, 14,1 % – някъде в града и околностите, в дома – 9,6 % и на работното място – 4,5 %.
Кражбата се оценява като сериозна в 62,4 % от случаите – за 19,2 % от тях тя е много сериозна, а за 43,2 % – средно сериозна, 32,4 % считат, че инцидентът не е много сериозен.

2.3.3.4. Жертви на автомобилен вандализъм
Автомобилният вандализъм е друго сериозно умишлено посегателство върху притежаваните от домакинствата коли. Изразява се в повреждане и унищожаване на колата (фургона, камиона) извън случаите на транспортно произшествие. Някои от проявите след 1989 г. са дело на организираната престъпност. Засиленият контрол на полицията след 1996 г. доведе до намаляване на взривяванията на коли. През 2000 г. тези прояви се увеличават и се извършват с подчертана дързост.
През петгодишния период (ICVS-2000) са пострадали 20,5 % от домакинствата – 1,4 % отказват информация. Ускорената виктимизация е през 2000 г. – 24,5 % и през 1999 г. – 30,8 %. По-ранната виктимизация – преди 1999 г., е за 39 % домакинства, 3,8 % от респондентите не си спомнят, а 1,9 % не са отговорили.
Преобладават домакинствата с еднократна виктимизация – 57,1 %, но по отношение на останалите 42,9 % има рецидив – два пъти са пострадали 22,4 % от домакинствата, три пъти – 12,2 %, четири и повече пъти – 6,1 %.
Високото ниво на рецидив е негативна характеристика за първичната и вторичната превенция.
Териториалната виктимизация е най-висока близо до дома – 64,8 % от случаите, както и в дома – 10,1 % от случаите, т. е. там, където обичайно се паркират колите в свободното време.
Инцидентът е сериозен за 56,6 % от респондентите, 13,8 % го оценяват като много сериозен и 42,8 % – като средно сериозен.

2.3.3.5. Жертви на кражби на мотоциклети, скутери и мотопеди
Резултатите от ICVS-1997 подкрепиха съществуващия преди извод, че кражбите на мотоциклети, скутери или мотопеди нямат социално значение. Броят в София е ограничен. Върху тях не се осъществява и статистическо наблюдение. Престижните мотори са притежание на богати младежи или на младежи, за които моторът е смисъл на живота им. В общностите на техните притежатели съществува висока степен на солидарност – особено сред рокерите, което ограничава риска от виктимизация. Возилата лесно се идентифицират, поради което не съществува пазар, който да стимулира кражбите.
Проблемът придобива значение извън столицата. Във връзка с разрастващата се масова контрабанда в средата на 90-те години и по време на второто ембарго срещу Югославия през 1999 г. бяха закупени обикновени мотопеди, използвани като средство за превозване на контрабандни стоки от граждани в граничните райони.
По данни на ICVS-2000 само 1,8 % от домакинствата в София са притежавали мотоциклети и мотопеди през 5-годишния период, а пострадалите са 14,8 %. По данни на предишното изследване пострадалите домакинства са 5,7 %. Виктимното място е “близо до дома” и “в жилището”. Малкият брой на инцидентите не позволява да се направи анализ.

2.3.3.6. Жертви на кражби на велосипеди
В България няма статистика за броя на велосипедите. По-голямата моторизация в столицата, неразвитата инфраструктура, която затруднява използването на велосипеда като превозно средство при трудно регулирано пътно движение, ограничиха притежаването на велосипеди. В много региони велосипедът се използва като основно или единствено превозно средство.
Жертви на престъплението са 13,1 % от домакинствата. Има известно ускорение на виктимизцаията през първите седем месеца на 2000 г. – 13,1 % и през 1999 г. – 31,1 % – с 4,2 % повече от периода 1996 и първото полугодие на 1997 г.
Виктимното място е “близо до дома” – 35,6 % и “в дома” – 28,9 %, където обичайно се оставят велосипедите. От респондентите 15,6 % не могат да конкретизират мястото, а 2,2 % от тях не дават информация.
Инцидентът е характеризиран като сериозен в 57,8 % от случаите – като много сериозен от 17,8 % и като сериозен от 40 % от респондентите. За 26,7 % той не е много сериозен. Не могат да определят 13,6 % и не отговарят 2,2 %.

2.3.3.7. Жертви на взломни кражби
Усложняването на структурата на престъпността в България след 1989 г. се характеризира и с увеличаване делът на взломните кражби. Нарастването беше установено през периода до 1995 г., след което процесът се стабилизира. През 1996 г. те съставляват 51,3 % от всички извършени кражби, през 1997 г. – 48,2 %, през 1998 г. – 48,7 %*. Разкриваемостта им е ниска – средно около 25 %.

2.3.3.8. Общо за виктимизацията през периода 1993-2000 г.
Информацията на ICVS-1997 и ICVS-2000 разкрива траен процес на виктимизация на българското общество по отношение на собствеността. Проблемът засяга: а) общата собственост на домакинствата, като основа за жизнения стандарт на техните членове; б) личната собственост на отделния гражданин, отнемана при контактни престъпления.
Периодът 1993-2000 г. е достатъчно голям за определяне тенденциите на виктимизцаия.

Таблица 4: Престъпления, засягащи собствеността на домакинствата по данни на ICVS-1997 и ICVS-2000



Видове престъпления

% ICVS-1997

РБ на 100 хил.

София на 100 хил.

% ICVS-2000

РБ на 100 хил.

София на 100 хил.
1. Кражба на коли 11,2 0,8 5,8 8,8 0,8 5,7
2. Кражби от коли 56,0 4,2 29,2 42,9 4,1 27,8
3. Умишлено повреждане на коли 33,2 2,5 17,1 20,5 1,9 13,3
4. Кражби на велосипеди 33,4 0,7 4,6 22,8 0,6 3,8
5. Взломни кражби 21,5 2,8 19,3 15,7 2,9 19,8
6. Опит за взломни кражби 14,0 1,8 12,6 10,0 1,8 12,4

От изложеното следва: 1. Виктимизацията в Българияпо отношение на собствеността на домакинствата е устойчива. Процентното изражение на този процес е 5,4 % – нормално за период, следващ екстремната политическа ситуация в края на 1996 г. и началото на 2000 г. Нивата на виктимизация – брой на жертвите на 100 хил. от населението показват устойчивост; 2. Устойчивостта на процеса е по-ясно очертана в София, където броят на населението остава почти непроменен около 1200 хил. Населението в страната намалява ежегодно с 50-60 хил. души. Този демографски спад води до запазване по-високи нива на виктимизация при по-малки стойности на реалните жертви. Виктимизацията обективно засяга по-малко хора.
Проблемът за устойчивата виктимизация има важно значение за антивиктимогенната стратегия.
Няколко обстоятелства дават основание условно да се измери нивото на виктимизация в страната на базата на емпиричната информация – условно, защото екстраполация може да се извърши само по отношение на населението в София, на чиято територия е извършено представителното изследване. При международните изследвания се допуска определяне на нива на виктимизацията въз основа на локални изследвания. Сравнителните таблици се подготвят на базата на населението в съответната страна. За нас има значение следното: първо, 1/7 от населението на България живее в София и този дял се увеличава в условията на засилена социална дезинтеграция и висока безработица, с очакването, че възможността да се намери работа е по-голяма. В страната съществува вътрешна миграция, а някои от населените места се обезлюдяват; второ, 1/5 от регистрираните в страната престъпления, се извършват в София. При по-голяма разкриваемост “сивата цифра” на престъпността ще намалее и реалният дял в общата престъпност ще се увеличи. В столицата престъпността е с най-висока степен на латентност; трето, във виктимизацията на София участват жители на други населени места, които временно пребивават, включително и е цел извършване на престъпления при висока анонимност.
По данни на изследването 15,7 % от домакинствата са пострадали от взломни кражби. Установеното от ICVS-1997 г. много високо ниво на това тежко посегателство срещу собствеността се запазва: нивото на виктимизация понастоящем е 19,6 на 100 хил. при 19,3 на 100 хил. през 1997 г. Процесът на неблагоприятното развитие се проявява през 1999 г., когато са виктимизирани 27 % от домакинствата и през 2000 г. 14,3 % при висок рецидив – 37,5 % от домакинствата два пъти – 28,1 %, три пъти – 4,7 %, четири пъти – 1,6 %, пет и повече пъти – 3,1 %.
Опитът за взломна кражба допълва неблагоприятната картина. Виктимизирани са 10 % от домакинствата, през 1999 г. 28,7 % и през периода до м. август 2000 г. при по-ниско ниво на рецидив – 23,4 %.
В действителност разделянето на довършените случаи на кражби с взлом от опитите има по-скоро познавателен характер. Същественото е, че жилището в единия и другия случай е било обект на действия на престъпник, често след продължително наблюдение и най-вече обстоятелства, независещи от дееца, са от решаващо значение за довършване на престъплението или оставането му във фазата на опита. По българското наказателно право опитът се наказва с предвиденото за довършеното престъпление наказание. Подобен подход би довел до увеличаване нивото на виктимизация.

2.3.3.9. Скритата престъпност срещу семейната собственост
Значителна част от престъпленията срещу собствеността остават скрити поради несъобщаването им на полицията.
Считаното за аксиоматично положение, че наличието на конкретна физическа жертва е фактор, намаляващ скритостта, очевидно търпи корекция в дестабилизираната обществена ситуация и недоверие в полицията. Обособените в самостоятелен блок 6 вида престъпления (Таблица 5) показват относително висока латентност – средно около ? от извършените престъпления не се заявяват – 56,2 % при първото изследване и 46,6 % при настоящето.
Делът на съобщилите се увеличава незначително с 2,2 %. Сериозността на проблема идва от друго обстоятелство – значително се увеличава броят на респондентите, които “не знаят” или не желаят да дадат информация – 9,1 % по ICVS-2000 при 1,7 % по ICVS-1997 г. Може да се предполага, че жертвите търсят други възможности извън държавните институции за ефективно разрешаване на проблема. Показателен е високият процент на недаващите отговор – 7,4 % при кражба на автомобил.

Таблица 5: Жертви на престъпления по ICVS-1997 и ICVS-2000, уведомили и неуведомили полицията


Жертви на отделни видове престъп- ления

Съобщили на полицията
% ICVS-1997

Несъобщили на полицията
%

Не знаят/Не желаят да отговорят
%

Съобщили на полицията
% ICVS-2000

Несъобщили на полицията
%

Не знаят/Не желаят да отговорят
%
1. Жертви на кражби на автомобили 88,4 11,6 0 89,7 2,9 7,4
2. Жертви на кражби от автомобили 31,1 66,0 2,9 35,1 61,3 3,6
3. Умишлено повреждане на автомобили 26,3 71,2 2,5 18,2 71,1 10,7
4. Жертви на кражби на велосипеди 23,6 74,5 1,9 15,6 68,9 15,5
5. Жертви на кражби с взлом 63,2 35,9 0,9 73,4 18,1 8,5
6. Жертви на опит за кражби с взлом 19,9 78,1 2,0 34,0 57,3 8,7
Средно 42,1 56,2 1,7 44,3 46,6 9,1

Скритостта на кражбите на коли е най-малка. Съобщаването на полицията за инцидента е традиционно голямо поради неговата сериозност, размера на щетата, застраховката и убеждението, че с организацията си и техническото си оборудване полицията може да разкрие извършителя и върне колата. Това специфично престъпление на практика снижава високото ниво на другите престъпления, засягащи собствеността на домакинството.
Кражбите на вещи и части от коли е с висока скритост – над 60 %. Независимо от сериозността на инцидента, измерван най-често парично, ниското ниво на съобщаване се запазва около 30-35 %. Факторите са от различно естество, но като се изключат неприятностите по процедурите по евентуално разследване, остава недоверието в полицията: полицията няма да направи нищо – 61,3 % и полицията не може да направи нищо – 48 %.
Умишленото повреждане на автомобили се характеризира с латентност около 70 %. Заявяването през последния изследван период е крайно недостатъчно и е намаляло с 8,1 % в сравнение с периода 1993-1997 г. Убеждението, че извършителят няма да бъде открит или ако бъде открит, това няма да промени положението по възстановяване на колата, въздържа гражданите от активност. В случаите, когато има намеса на силови групировки, неуведомяването се дължи на други мотиви – страх или търсене на извънпроцесуални средства за уреждане на конфликта.
При кражбите на велосипеди латентността е много голяма – приблизително 70 % от пострадалите не уведомяват полицията. За няколко години промяната е в търсене вероятно на други начини за връщане на вещта извън полицията. При последното изследване делът на неуведомилите полицията намалява от 74,5 % на 68,9 %, но намаляват и случаите, за които е съобщено – от 23,6 % (1997 г.) на 15,6 % (2000 г.). Респондентите, които не знаят или не желаят да отговорят, се увеличават от 1,9 % през 1997 г. на 15,5 % през 2000 г.
Кражбите с взлом – довършени и опити, са другият вид престъпления, които показват значителни промени в сравнение с ICVS-1997 г. Увеличава се значително делът на жертвите, съобщили за довършена кражба в полицията – от 63,2 % на 73,4 % и намалява броят на несъобщилите от 35,9 % на 18,1 %. Аналогично стои проблемът и при опита за взломна кражба – съобщилите са 34 % при 19,9 % срещу 57,3 % и 78,1 % несъобщили в полицията. Едновременно с това промените са и по посока на недаване на информация – през 1997 г. делът на тези жертви от взломни кражби (довършени и опити) е 2,9 %, докато през 2000 г. той е 17,8 %. Независимо от това очевидна е тенденцията към намаляване скритостта по отношение на едно от тежките престъпления, което засилва личната несигурност в собствения дом.

2.3.4. Индивидуална виктимизация. Личността, личната собственост и виктимизацията
Виктимизацията, независимо от сферите, в които се проявява, засяга директно или индиректно личността. Директната виктимизация крие опасност от сериозно увреждане живота или здравето на човека, честта и достойноството на личността, нейната собственост. Съприкосновението между жертва и престъпник в конкретната ситуация, в която се извършва престъплението, оставя относително трайна следа и спомага за възникване и укрепване на страха от престъпността. При някои престъпления, както е при джебчийската кражба, психологическото отношение възниква след инцидента, но не изключва страх от рецидив.
ICVS-2000 съдържа информация за няколко престъпления: а) грабеж; b) лични кражби; c) сексуални престъпления; d) нападение/заплаха. По своя правен характер те са разнородни, но обединени от човека като конкретна жертва на директно посегателство.

Таблица 6: Престъпления, засягащи личността и имуществото на жертвата


Видове престъпления

%
ICVS-1997

РБ на 100 хил.

София на 100 хил.

% ICVS-2000

РБ на 100 хил.

София на 100 хил.
1. Грабеж 7,6 1,0 6,8 4,0 0,7 5,0
2. Лични (джебчийски кражби) 33,7 4,4 30,3 25,3 4,7 31,8
3. Сексуални престъпле
ния 6,6 0,5 3,3 2,3 0,2 1,6
4. Нападение/заплаха 13,0 1,7 11,7 6,2 1,2 7,8

Промените във виктимизацията по отношение на контактните престъпления могат да бъдат начало на положителна тенденция, ако се ограничат трайно криминогенните фактори, които ги обуславят. Значително е намалението на нивото на виктимизация при нападенията и заплахите, които са сериозен проблем за страната с оглед на ускорения им темп на нарастване през 1990-1996 г. (See European Sourcebook of Crime and Criminal Justice Statistics. Directorate general I. Legal Affairs. Strasbourg 1999, p. 44).
По неокончателни данни полицията отбелязва рязко покачване на контактните престъпления за първото шестмесечие на 2000 г. В подкрепа на извода е установената с ICVS-2000 ускорена виктимизация през 1999 г. и първите седем месеца на 2000 г. – 53,4 % от грабежите са извършени през този период, 56,1 % при кражбите на лично имущество, 42,1 % при сексуалните престъпления, 49 % при нападенията или заплахите.

2.3.4.1. Жертви на грабеж
Грабежът е от най-тежките престъпления срещу собствеността, засягащ едновременно и личността посредством проявената агресия. През 1996 г. полицията е регистрирала 5880 грабежа, съставляващи 4,1 % от всички регистрирани престъпления, през 1997 г. броят им е 6705 – 2,8 % от регистрираните престъпления, през 1998 г. са регистрирани 4494 – 3 % от общата престъпност и през 1999 г. те са 2913 – 2 % от всички престъпления. Интензивността на грабежите се променя през годините – през 1996 г. тя е 70 престъпления на 100 хил. от населението, през 1997 г. е 80 на 100 хил., през 1998 г. спада на 55 на 100 хил., а през 1999 г. достига 36,9 на 100 хил. Разкриваемостта през периода е средно 55 %. По данни на полицията нивото им през първите 6 месеца на настоящата година нараства обезпокоително.
През периода 1996-2000 г. са виктимизирани 4 % от хората. Две от жертвите са с последваща виктимизация.
Най-виктимно място при грабежите е “някъде в града или околностите” – 48,3 %. Висок риск за хората има при връщане след работа “близо до дома” – 25 %, включително и в самото жилище, където 5 % са станали жертви на тежкото престъпление. Промяната на картината на престъпността, установена през 1997 г., идва от ново обстоятелство – засилена виктимизация на работното място – 10 %. Високата конфликтност на работното място може да засили риска от виктимизация. В 76,7 % от случаите престъплението е довършено, в останалите 15 % случаи то е завършило във фазата на опита. Отказалите да отговорят са 8,3 %.
Виктимната ситуация най-често изправя жертвата срещу двама (31,7 %) или трима или повече извършители (16,7 %). От респондентите 11,7 % не знаят, а 5 % не дават информация. Само в 35 % от случаите жертвата е била изправена срещу един престъпник. Груповото извършителство утежнява ситуацията и престъплението разкрива по-висока степен на опасност.
Виктимната ситуация обикновено включва непознати – 61,7 % от случаите. Престъпникът е бил познат на жертвата в 8,3 % от случаите – познат по физиономия – 5 % или познат по име – 3,3 %. Изненадата е повлияла на 16,7 % от жертвите по начин, който им е попречил да видят нападателя. Не са малко и тези, които не дават информация – 8,3 % не знаят, а 5 % не са отговорили или отказват отговор.
Въоръжени са били 16,7 % от извършителите – най-често с нож и по-рядко с огнестрелно оръжие. Един от нападателите е използвал това оръжие.
Инцидентът е сериозен за 78,4 % от жертвите – 41,7 % от тях го оценяват като много сериозен, а 36,7 % за средно сериозен.

2.3.4.2. Жертви на кражби на лично имущество
В България полицейската статистика отчита от години джебчийските кражби. След 1991 г. те показват относително високо ниво, но с отклонения в динамиката. Анализът на статистиката, направен във връзка с ICVS-1997г, показва, че средногодишно до 1995 г. са извършени 3540 джебчийски кражби. През 1996 г. броят им е 2868 – 2,1 % от всички кражби, през 1997 г. са регистрирани 2907 – 1,6 %, през 1998 г. – 2877 или 2,6 % и през 1999 г. са регистрирани 1557 джебчийски кражби. Средната разкриваемост е около 50 %.
През последните пет години жертви на престъплението са станали 25,3 % от гражданите – 42 % от случаите са преди 1999 г., а след това са пострадали 56,1 % от хората. Само през 1999 г. два и повече пъти са виктимизирани 21,3 % от жертвите. Най-често престъплението се извършва на обичайните и с най-висока виктимност места – “някъде в града” – 64,3 % – обществени превозни средства, на спирките за обществен транспорт, в магазини или по време на обществени мероприятия. Друго виктимно място е “близо до дома”- 15,7 %, а също и работното място – 6,6 %. Традиционно се отнемат вещи, които жертвата държи или носи със себе си – 78,2 %. Сериозност на инцидента, оценявана главно с оглед размера на щетата, е заявена от 68,2 % от респондентите. За 29,9 % от тях той е бил много сериозен, а за 38,3 % – средно сериозен. Не много сериозен инцидентът е бил за 25,2 % (останалите 6,5 % не знаят или отказват отговор).

2.3.4.3. Жертви на сексуални престъпления
Според българското наказателно право сексуалните престъпления са насочени главно срещу жените, засягайки тяхната сексуална неприкосновеност. Основните престъпления са изнасилване и блудство. Инкриминиран е инцестът, сексуалните контакти с лице, ненавършило 14 г. възраст, както използването на материалната зависимост на жертвата от извършителя. Само за няколко години картината на сексуалната престъпност се промени, включвайки сексуално насилие срещу деца, както и сексуално насилие в семейството. Деликатността на проблема, както и бавно променящата се ценностна система на живяло векове при патриархални условия общество, чиито стереотипи се разграждат през последното десетилетие, поставят сериозни ограничения пред изследователите.
Сексуалната престъпност нарасна. След 1991 г. до 1996 г. са регистрирани средно 910 изнасилвания – довършени и опити с интензивност 11 престъпления на 100 хил. През 1996 г. са регистрирани 767 изнасилвания, от които 624 довършени и 143 опита, през 1997 г. – 774, от които 659 довършени и 115 опита, през 1998 г. – 771, от които 651 довършени и 120 опита, през 1999 г. – 706, от които 599 довършени и 107 опита.
Нов момент за преходния период е отвличане на млади момичета и жени с цел проституция. Преди това те са подлагани на унизително сексуално насилие, включително системно изнасилване. Това е част от дейността на организирани престъпни групи, някои от които извършват трафик на жени за други страни. Тези случаи по правило не попадат в статистиката. Изключенията са малко.
По данни на ICVS-2000 през последните пет години са виктимизирани 2,3 % от респондентите – 0,5 на хил. Жертвите съобщават за инциденти преди 1999 г. – 57,9 % и за последните две години – 42,1 %. При една от жертвите има и рецидив.

2.3.4.4. Жертви на нападение или заплаха
Проблемът за нападението и заплахата поражда спорове с оглед статистическото им наблюдение. Нападението и заплахата не е инкриминирано като самостоятелно престъпление, то е елемент от изпълнителното деяние за редица съставни престъпления – убийство, грабеж, изнасилване, отвличане и др., т. е. те са основна характеристика на агресивната престъпност. Нападението и заплахата отговарят в съдебната статистика на телесните повреди – леки, средни и тежки.
Националната криминална статистика, а в сравнителен аспект и статистиката на Съвета на Европа, за 1990-1996 г. показва най-ускорен темп на нарастване на тези престъпления в България.
Жертвите на нападение/заплаха съставляват 6,2 % от общата съвкупност. При първото изследване данните сочат 13 % жертви. Виктимизацията е ускорена – 52 % от инцидентите са настъпили през 1999 г. – 29 % и 23 % през първите седем месеца на 2000 г. Първична виктимизация е налице при 69 %, при останалите 31 % има рецидив – 13,8 % от тях са виктимизирани два пъти, при други 10,3 % това е система – пет или повече пъти.
Виктимните места са разпръснати – инцидент може да възникне “някъде в града” – 35 %, “близо до дома” – 30 % или “у дома” – 15 %. В конфликтната ситуация са включени непознати – 59 % или познати по име – 21 %, познати по физиономия – 6 % и др. Преобладава съучастието при извършване на нападение или заплаха – 48 %, при 40 % нападателите са действали сами, останалите 14 % не знаят или отказват отговор.
Семейното насилие е реалност от всекидневния живот, но е недостатъчно статистически представено. По-леките случаи се възприемат за нормално поведение. Емпиричните данни по отношение на всички жертви са показателни: 58 % от тях са само заплашени, а 34 % са претърпели физическо насилие. 19 % от нападателите са били въоръжени с ножове (42,1 %), с огнестрелно оръжие (10,5 %), с друго оръжие или предмет, който е използван като оръжие в конкретната ситуация – 36,8 %. Оръжието е използвано от 42,1 % от извършителите, а наранените са 40,9 %.
Инцидентът е оценен от жертвите като сериозен в 73 % от случаите – като много сериозен от 47 % и средно сериозен от 26 %. Правната квалификация “престъпление” е дадена за 76 % от извършените деяния.

2.3.4.5. Скритост на контактните престъпления
Извършването на престъпленията от разглежданата група поставя в директен контакт престъпника и неговата жертва. Това обстоятелство може да бъде и факторът за по-високата скритост.

Таблица 7: Жертви на контактни престъпления по ICVS-1997 и ICVS-2000, съобщили и несъобщили на полицията



Жертви по видове престъпле
ния

Съобщили в полицията
% ICVS-1997

Несъобщили в полицията
%


Не знаят/отказват отговор
%

Съобщили в полицията
% ICVS-2000

Несъобщили в полицията
%

Не знаят/отказват отговор
%
1. Жертви на грабеж 39,0 61,0 - 46,7 50,0 3,3
2. Жертви на кражба на лични вещи 22,0 77,4 0,6 18,4 75,9 5,7
3. Жертви на сексуални престъпле
ния 10,3 89,7 - 10,5 84,2 5,3
4. Жертви на нападение/
заплаха 22,1 75,7 2,2 22,0 69,0 9,0
Средно 23,4 76,0 1,4 24,4 69,8 5,8

Около 2/3 от контактните престъпления са латентни. По-малко от 1/3 от тях се заявяват в полицията. Това ги отнася към престъпленията с най-висока степен на латентност. Намалението на несъобщените случаи по ICVS-2000 не очертава трайна положителна тенденция – делът на съобщилите в полицията се увеличава с 1 %. Вероятно е полицията да се подменя с други агенции или да се търсят извънпроцесуални средства за разрешаване на последиците от конфликта – увеличава се делът на недалите отговор (5,8 % при 1,4 % през 1997 г.).
Основните фактори за скритост са: 1. Убеденост, че полицията не може да направи нещо (53,3 % при грабежите; 25 % при сексуалните престъпления; 20,3 % при нападение/заплаха); 2. Увереност, че полицията няма да направи нищо (40 % при грабежите; 25 % при сексуалните престъпления; 46 % при нападение/заплаха); 3. Процедурата по разследването е унизителна за жертвата на сексуално престъпление; 4. Неголямата сериозност на инцидента.
С ниско тегло са факторите: 1. Страх от полицията или нежелание да се установят контакти с нея (3,3 % при грабежите; 4,3 % при нападение и заплаха); 2. Убеждение, че не е работа на полицията да се занимава със случая (6,7 % при грабежите); 3. Страх от отмъщение (6,3 % при сексуалните престъпления); 4. Утвърждаващите се недържавни агенции за охрана или оказване помощ на пострадалите от престъпление.

2.3.5. Прояви на масова виктимизация. Измама на потребител
ICVS-2000 обособява трети блок информация, отнасяща се до масовата виктимизация. Тези прояви обикновено имат дифузно действие и засягат неограничен кръг от населението. Повечето от тях са част от обществения живот на човека и често имат неголямо статистическо изражение. Това им придава характер на относително самостоятелни социални явления, подчиняващи се на общите криминогенни закономерности, но и под силната детерминация на специфични за него фактори. Поради тяхната масовост и не високата обществена опасност на преобладаващата част от конкретните прояви към тях се проявява търпимост и се превръщат в част от ежедневието. Тези прояви обаче създават среда за тежка престъпност. Много от тях имат отношение към сенчестата икономика и в крайна сметка влияят върху стандарта на живот.
Измамите имат структуроопределящо значение в икономическата престъпност. Средногодишно те съставляват около 20 % от всички регистрирани от полицията престъпления в икономиката и са с много висока цена. Съвкупността от престъпления е нехомогенна. Статистиката не включва типични прояви на спекула – продаване на стоки на цени над определените или на стоки с качество, неотговарящо на обявеното.
Изучаването на масовото явление, свързано с измамата на потребителите, е възможно само по емпиричен път.
Жертви на измама като потребители през 1999 г. са станали 40,8 % при 8 % не даващи информация. Нивото на виктимизация е 51,2 на 100 хил. за София и 7,5 на хил. за страната. През 1996 г. е установено, че жертвите на измама са 49 на 100 хил. за София и 7 на 100 хил. от населението за страната. Масовият характер на явлението не позволява да се очертае тенденция.
Виктимизацията е локализирана: най-често измами се извършват в магазини – заведенията, посещавани ежедневно от гражданите (77,2 %), в хотели и заведения за хранене, консумация на алкохол, кафе и др. (5,9 %), автосервизи (3,7 %). Висок риск крият контактите със строители или работници по ремонт (4,6 %) на жилища и други сгради.
Парадокс е, че едно от най-разпространените престъпления – измамата на купувачи или ползватели на услуги остава почти изцяло в полето на скритата престъпност и без съответна институционална и обществена реакция. От заявилите, че са станали жертва на измама, само 1,5 % са уведомили полицията. Останалите 97,6 % са подминали инцидента, с изключение на 0,7 % от респондентите, които са сигнализирали неправителствена организация.

2.3.6. Човекът във виктимизираната среда
2. 3. 6. 1. Виктимизация и лична сигурност
Ускорената виктимизация на обществото след 1989 г. засегна чувствително личната и колективната сигурност срещу престъпността. Изследванията още в началото на преходния период установиха висока степен на тревожност от протичащите в страната процеси на криминализация и виктимизация, личен страх и страх за близките и имуществото. Очакванията за промени в личните и колективните нагласи след период на адаптация в новата среда не се оправдаха. Масовото и индивидуалното съзнание продължават да бъдат атакувани от масмедиите с криминална информация, което поддържа интереса към проблемите, но и утвърждава социалнопсихологическото отношение към престъпленията, престъпниците и жертвите. Другият формиращ негативните нагласи фактор е свързан с личната и на домакинствата виктимизация. Тези фактори обуславят и личната несигурност във виктимизираната среда.
Международното изследване на жертвите на престъпността сред населението от 2000 г. установява, че 63,9 % от гражданите чувстват несигурност при преминаване пеша по тъмно през района, в който живеят – 23,4 % изпитват голяма несигурност, а 40,5 % – известна несигурност. С голяма степен на сигурност преминават района 7 % от респондетните. “Известната сигурност”, заявена от 25,7 % от изследваните лица допуска и несигурност. Сигурността в случая зависи много от ситуацията.
Домът винаги, дори и в условия на повишена виктимизация, създава чувство за сигурност. Противно на ситуацията извън дома, тук човек е повече сигурен – 64,1 % и по-малко несигурен – 33,5 %. Сигурността и тук е степенувана – чувство за голяма сигурност имат 26,1 %, а известна сигурност – 38 %. Сравнително невисоките стойности на показателя “голяма сигурност” обосновават извода за ширещ се страх в хората от престъпността. Високото ниво на виктимизация при взломни кражби поддържа тревожността, включително и когато човекът е в собствения си дом. Индикатор за несигурността е допусканата вероятност през следващата година да бъде направен опит за влизане с взлом в жилището. 53,7 % изпитват подобен страх, независимо дали са засегнати вече от виктимизацията. За 14,6 % това е много вероятно, а за други 39,1 % – просто е вероятно. Почти изключват тази възможност 17 %, а 25,3 % не знаят или не дават отговор, съответно отказват да отговорят 4 %.
Безспорно е, че постоянният страх от престъпността не може да ограничи изцяло социалната активност и контактите на хората в свободното им време. Противното би означавало пълна парализа на обществения живот. Това на практика не е възможно и при най-усложнената виктимна ситуация. Ситуацията има по-силно въздействие върху възрастните и самотните хора. Иначе почти всяка вечер 20,7 %, излизат за отмора, посещават заведения или кино, срещат се с приятели. Поне веднъж седмично излизат 21,3 %, поне веднъж месечно – 12,9 %. По-рядко излизат 26 % и никога – 16,4 %. Социалните контакти на хората от последната група са изцяло прекъснати. Възпиращ ефект има и друг фактор – това, че масовото обедняване лишава хората от средства за поддържане на нормален живот извън дома.
Чувството за сигурност е различно при мъжете и жените. Голяма сигурност проявяват 10,8 % от мъжете и само 4 % от жените, известна сигурност 33,1 % от мъжете и 19,7 % от жените. Несигурност изпитват 41,2 % от мъжете и 74 % от жените. Мъжете и жените се чувстват несигурни и в собствения си дом – жените повече – 41,4 % (голяма несигурност 11,4 % и известна – 30 %), а мъжете по-малко – 23,8 % (голяма несигурност – 5,6 % и известна – 18,2 %).
Независимо от личното чувство за сигурност, мъжете и жените са с еднакви оценки за възможността през следващата година жилището им да стане обект на опит за взломна кражба.

Таблица 8: Вероятност да се извърши опит за взломна кражба в жилището през следващата година


Степен на вероятност Мъже
% Жени
%
1. Много вероятно 14,5 14,7
2. Вероятно 39,3 38,9
3. Малко вероятно 18,8 15,6
4. Не знаят 22,9 27,3
5. Неотговорили 4,6 3,5

Еднаквостта в оценяването на степените на вероятност е показател за реалността на оценката и протичащия процес на виктимизация.
Прогнозата винаги е в сферата на вероятностите, поради което е нормално голям брой на респондентите да не знаят или да не могат да преценят опасността.

2.3.6.2. Престъпност, правосъзнание и отношение към наказанието
По признание на специалистите действащият Наказателен кодекс предвижда недостатъчно разгърната система от наказания, повечето от които тежки и несъразмерни на европейската политика за хуманизиране. В условията на висока престъпност и виктимизация често и противно на реалното състояние се правят публични изявления за необходимост от “строг закон” и налагане на тежки наказания на престъпниците. Обикновено се смята, че общественото мнение е за по-строги санкции, което под натиска на медийната информация се ожесточава. Практиката на съда по определяне на наказанията за различните видове престъпления е позната на тесен кръг специалисти. Факторът, който може да има ефект върху общественото мнение е непознат и не се оценява.
През 1999 г. средният размер на наказанието лишаване от свобода за кражби е 1 г. 1 м. и 22 дни, за грабеж – 2 г. 7 м. и 14 дни, за изнасилване – 4 г. 2 м. и 1 ден.
Парадоксално е, че в такава тежка ситуация хората не се подават на емоции и търсят рационални и хуманни решения относно третирането на правонарушителите. Както от информацията по ICVS-1997, така и от ICVS-2000 се установява подчертано толерантно и хуманно отношение към извършил тежко престъпление младеж. Гражданите, макар и поставени в тежка виктимизационна среда, проявяват реализъм. Те са по-скоро за неотвратимост на наказанието, а не за налагане на много тежки санкции. Провокираното от медиите мнение на “обикновения гражданин” в повечето случаи е по повод на най-тежките и жестоки престъпления или такива, засягащи обществения морал, поради което те имат ситуативен характер. Ако при първото изследване установеното хуманно отношение на гражданите към млад човек, рецидивист, извършил взломна кражба, беше изненада, то понастоящем повторението на резултатите показва трайното отношение на хората към наказанието.
Обстоятелството, че извършителят на престъплението по казуса е 20-годишен младеж, определено може да има значение за формиране на становище. Но не по-малко значение има и фактът, че тежката престъпност и особено взломните кражби, които засягат чувствително гражданите, са проблем на младежите. В тази противоречива среда хората са на мнение, че най-подходяща е санкцията, несвързана с лишаване от свобода – 49 %, от които 7,9 % са за глоба, 38,6 % за труд в полза на обществото или друга присъда – 2,5 %. Очевиден е стремежът за търсене на средство, макар и наказание, за по-бърза ресоциализация и избягване отрицателното влияние на затвора. Особено важното тук е, че никой законодател не прокарва толкова хуманна политика по отношение на правонарушители, считани за личности с висока опасност за обществото. За затвор са 39,5 % от респондентите. Българският НК предвижда за извършеното престъпление наказание от 3 до 15 години лишаване от свобода, както и възможност за конфискация до ? от имуществото на дееца и задължително заселване до 5 год. (чл. 196). В конкретния случай, според правилата на определяне на наказанията, съдът би трябвало да наложи наказание над средния размер, т. е. над 9 години.
Преобладават мненията за краткосрочни наказания лишаване от свобода – 36 % считат, че наказанието трябва да бъде до 1 г. включително затвор, от 1 до 5 г. включително – 46,4 %. За тежки санкции над 5 г. са 7,4 % и за доживотна присъда са 0,8 % от респондентите.
Емпирично измереното обществено мнение за наказанията импулсира към по-радикална промяна на наказателното законодателство и преодоляване на спекулативните подходи, задържащи неговото развитие.

2.3.7. Действия за ограничаване на виктимизацията
2.3.7.1. Индивидуални мерки за ограничаване на виктимизацията
Високата виктимизцаия провокира реакцията на човека за себезапазване, запазване живота, здравето и честта на своите близки, на личната и общата на домакинството собственост. Първите мерки бяха взети още в началото на ускорения виктимизационен процес, но бяха в значителна степен хаотични поради непознаване на самото явление. Те бяха насочени главно към вземане на мерки от техническо естество за охрана на жилището и ограничаване на социалната активност извън дома и мястото на работа. Страхът от престъпността беше двигател на индивидуалната стратегия, като се отчитаха особеностите на виктимизацията – първоначално вълната на виктимизация засегна фамилното имущество, съпроводена с висок коефициент на взломните кражби и грабежите в жилищата, след което вълната се пренесе на улицата. Понастоящем виктимизацията е еднакво висока на улицата и в домовете.
Съществуващият до промените социален контрол по местоживеене почти не съществува вече в големите градове, където анонимността е винаги по-голяма. Човекът поставя собствения си интерес и сигурност над всичко и все по-малко се ръководи от изискванията за социална сплотеност. Обществената солидарност е нарушена – помагат си в повечето случаи 18,7 %, докато 61,5 % в повечето случаи се грижат сами за себе си. Едното и другото е показано при 15,2 %. Поведението при тях е ситуативно и не се детерминира единствено от социалнопозитивни мотиви.
Оставен сам на себе си човекът си изработва собствена стратегия, съответна на неговите виждания, на чуждия опит и финансови средства. Важно значение придобива и обстоятелството дали той е собственик на жилището или е наемател. По данни на изследването собствениците са 79,1 %, наемателите 10,7 %, а други 9 % най-вероятно живеят в жилището на родителите си без да са собственици. В договорни отношения с частно лице са 36 % от наемателите и с общината – 55,3 %. В първия случаи липсва активността на наемодателите, които почти не инвестират в охраната на жилището, оставяйки наемателите да се борят сами срещу риска. Общините изпитват непрекъснат финансов недостатък, поради това, че в процеса на приватизация те се освобождават от собствеността си, но предприятията не могат да организират незабавно производството или новите собственици не желаят това. В резултат на това рязко намаляват собствените приходи в общинския бюджет. Към есента на 2000 г. по-голямата част от кметовете на общините публично заявяват, че общините са в колапс. При тези условия те не проявяват никакъв интерес към собствеността си, освен събиране на наема, който не е висок, тъй като в тези жилища живея социално слаби граждани.
Индивидуалната превенция включва монтиране на специални ключалки (45,4 %), специални решетки за прозорци и врати (18,5 %), алармена инсталация. Много от семействата отглеждат куче за сплашване на крадеца (21,6 %). На портиер (пазач) разчитат много малко – 2,6 %, тъй като преобладаващата част от жилищните кооперации са без портиерни. Сигурност внася приятелското споразумение със съседи или приятели, които взаимно се грижат за домовете си при отсъствие за повече дни (29,1 %). Висок е делът на респондентите, чиито индивидуални защитни мерки не отговарят на посочените във въпросника – 21,1 %.
В българските семейства, освен ако това не е свързано с професията на някой от членовете, обикновено не се държи оръжие. Притежаването на оръжие без надлежно разрешение е престъпление по НК. Снабдяването с оръжие при либерализиран разрешителен режим се осъществи през периода на засилена виктимизация. Силовите престъпни организации и други групи се снабдяват с оръжие по незаконен начин и то не е известно. С оглед на това емпиричната информация по ICVS-2000 трябва да се приеме условно. От респондентите 7,6 % съобщават за притежавано огнестрелно оръжие в домакинството, 4,1 % отказват да отговарят. От притежаваните оръжия най-разпространени са пистолетът (70,2 %), ловната пушка (24,6 %), пушката (4,4 %) и въздушната пушка (8,8 %). Основанието за притежаването е работа във въоръжените сили или в полицията (31,6 %), за лов (23,7 %) и спортни цели (12,3 %). За защита от престъпления притежават оръжие 30,7 % от домакинствата на респондентите или защото е традиция в дома да има оръжие – 8,8 %. Останалите случаи са статистически непоказателни.
Застраховането срещу кражба е слабо разпространено. Информацията от ICVS-2000 отговаря напълно на неразвитата все още застрахователна дейност. Една от причините е липсата на традиция, втората – рязкото обедняване и невъзможността да се изплаща застраховката, третата – малкото обезщетение, изплащано от застрахователната агенция при настъпване на застрахователното събитие. Ето защо само 6,3 % са застраховали жилището си срещу кражба, 4,9 % не знаят, а 4,2 % отказват да отговорят. Останалите 84,6 % нямат застраховка.
Силовото застраховане след 1989 г. обхвана главно превозни средства, офиси, магазини и предприятия. То беше прието принудително и поради опасение за унищожаване на имуществото при отказ или вследствие на конкуренцията между силовите застрахователни агенции. През 1999 г. беше отказана лицензия на най-големите агенции поради нежелание да посочат източниците на капитала. Някои от тях приложиха механизмите на диверсификацията и успешно запазиха бизнеса си.

2.3.7.2. Институцинална защита срещу виктимизацията. Роля на полицията
Полицията е институцията с най-много правомощия по осъществяване на превантивната политика на държавата и главно по осъществяване на контрола над престъпността. Те са й предоставени със Закона за МВР от 1997 г., Закона за специалните разузнавателни средства и др. С изменението на Наказателнопроцесуалния кодекс (в действие от 2000 г.) на МВР е възложено полицейското разследване, обхващащо над 80 % от делата. Полицията има да изпълнява важни задачи по реализация на Националната стратегия за предотвратяване на престъпността, приета от Министерския съвет през 1998 г. По признание на чужди специалисти обаче превантивната дейност на полицията е недостатъчно финансово обезпечена и разполага с относително стари технически средства, а структурите й са нестабилни поради честите структурни и кадрови реорганизации. При това известно е,че поведението на полицията в сложната криминогенна и виктимогенна среда определя в голяма степен и отношението на гражданите към нея като институция. В голяма степен от отношението на гражданите към полицията зависи отношението им към държавата и нейните възможности да осигури нормален живот, включително като ограничи виктимизацията. Доказателство за нестабилността на полицията е подготвеният проект за нов Закон за МВР (вероятно за опазване на обществения ред), който предлага нова структура.
Недостатъчната ефективност от дейността на полицията формира негативно или колебливо отношение към полицията и нейните възможности да осъществява контрол над престъпността. За това допринася и убеждението в част от гражданите за ширеща се корупция сред полицаите и нерегламентирана обвързаност със среди извън МВР.
Доверие в полицията
Проблемът е до доверието във възможностите на полицията да бъде фактор по осъществяване на контрола над престъпността, което се основава на общественото мнение и личния опит.
Готовността на гражданите да търсят съдействието на полицията при всеки случай на извършено престъпление е един от признаците за доверие в полицията.




Фигура 2: Жертви, съобщили на полицията за престъпление против собствеността






Поведението на полицията след направеното заявление за извършено престъпление е от голяма важност за формиране отношение към полицията като институция и по-нататъшните действия на гражданите при сходни обстоятелства.

Фигура 3: Доволни и недоволни от действията на полицията след уведомяването за извършено престъпление против собствеността






























Резултатите от изследването сочат: 1. Спада доверието на гражданите към полицията. Сравнителното проучване на резултатите от ICVS-1997 и ICVS-2000 показва значително увеличение на неудовлетвореността от действията на полицията; 2. Създава се крайно неблагоприятна ситуация, съдържаща предпоставки за нарстване на латентната престъпност; 3. Възможно е да се повлияе на реалната структура на престъпленията срещу собствеността чрез запазване на висока латентност.
Основанията за неудовлетвореност са различни.

Таблица 9: Основания за неудовлетвореност от действията на полицията след уведомяването й за извършено престъпление против собствеността


Основание за неудовлетвореност от полицията Кражби от коли
ICVS-1997 ICVS-2000
% Взломни кражби
ICVS-1997 ICVS-2000
% Грабеж
ICVS-1997 ICVS-2000
%
1. Не направиха достатъчно 44,4 56,1 46,2 54,9 44,4 57,9
2. Не проявиха интерес 31,7 34,1 25,6 29,3 33,3 42,1
3. Не откриха и не заловиха престъпника 15,9 65,9 16,7 72,9 11,1 68,4
4. Не ми върнаха имуществото 1,6 57,3 – 54,9 5,6 31,6
5. Не ме осведомиха добре – 13,4 – 15,0 – 21,1
6. Не бяха учтиви – 11,0 3,8 9,8 – 21,1
7. Не дойдоха на време – 11,0 – 9,8 – –

От изложеното следва: 1. Засилват се изискванията на гражданите към полицията за по-висока ефективност в действията й по разкриване и разследване на престъпленията – не толкова е важна преценката за това дали са проявили интерес, колкото негативното съждение, че полицията не е направила достатъчно усилия след уведомяването й; 2. От изключително значение за определяне отношението към полицията са успешните действия по откриването и залавянето на престъпника; 3. Оценката за ефективността от действията на полицията се основава на фактор, който в миналото е нямал решаващо значение – връщането на отнетото с престъплението имущество; 4. Отношението към полицията се формира главно от собствения опит и интерес на жертвите на престъпността. Намалява въздействието на общественото мнение за престъпността и виктимизацията.
Формираното мнение за полицията определя и въздържането на гражданите от уведомяване на полицията за извършени престъпления.

Таблица 10: Основания за неуведомяване на полицията за извършени престъпления


Основание за неуведомяване на полицията Кражби от коли

ICVS- ICVS-
1997 2000
% Взломни кражби

ICVS- ICVS-
1997 2000
% Грабеж

ICVS- ICVS-
1997 2000
%
Нападение/
заплаха
ICVS- ICVS-
1997 2000
%
1. Не беше сериозно 32,5 28,4 38,6 39,5 26,0 10,0 27,4 26,1
2. Справих се сам 3,5 6,4 8,4 14,0 8,0 6,7 12,3 33,3
3. Не е работа на полицията 4,3 13,7 1,2 14,0 2,0 6,7 7,5 21,7
4. Уведомих друга обществена агенция 2,6 1,5 – – 2,0 – 0,9 2,9
5. Семейството ми се справи само 1,7 8,3 2,4 9,3 4,0 – 2,8 8,7
6. Нямам застраховка 0,9 1,5 1,2 – – – 0,9 1,4
7. Полицията не може да направи нищо/няма доказателства 24,2 48,0 20,5 34,9 26,0 53,3 17,0 20,3
8. Полицията няма да направи нищо 23,4 61,3 21,7 62,8 16,0 40,0 9,4 46,4
9. Страхувам се/не обичам полицията – 1,0 – – 2,0 3,3 2,8 4,3
10. Не посмях (страхувам се от отмъщение) 0,4 0,5 1,2 2,3 10,0 – 6,6 10,0
11. Други 5,2 2,0 4,8 2,3 4,0 10,0 9,4 7,2

Могат да бъдат направени следните изводи: 1. Запазва се практиката жертвите да не уведомяват полицията за извършено престъпление,когато съответната им оценка на инцидента е, че извършеното не е сериозно и не застрашава лично него или домакинството, в което живее; 2. Нарастват опитите на жертвите да се справят сами с инцидента и да разрешат конфликта със собствени средства без чуждо посредничество, включително и институционална намеса; 3. Въздържащ фактор с много голямо въздействие е убеждението, че полицията не може да направи нищо, включително защото липсват доказателства, както и твърдата увереност, че полицията няма да направи нищо. Крайно негативната оценка се увеличава почти двойно при изследването от 2000 г. ; 4. За поведението на жертвата фактори от рода на “нямам застраховка” или “страхувам се от полицията” нямат определящо значение, въпреки че страхът се увеличава; 5. Вероятното съдействие от частни агенции все още не се заявява открито; 6. През последните три години полицията е загубила много от престижа си. Налице е срив в убедеността в нейните възможности да осъществява контрол над престъпността. Голямо е противоречието между самооценката на ръководството на МВР за дейността му по превенцията и контрола над престъпността, изявявани публично и оценката на пострадалите от престъпленията за възможностите на полицията да осъществява ефективен контрол.
Данните от ICVS-2000 изтъкват на преден план несъгласието на 53,4 % от респондентите, че полицията прави всичко възможно, за да оказва помощ. От тях по-скоро са несъгласни 33,8 % и напълно несъгласни – 19,6 %. Съгласни със съждението, че полицията прави всичко, което е по силите й са 29,8 % – напълно съгласни – 3,4 % и по-скоро съгласни – 26,4 %. Сравнително голям е делът на гражданите, които не знаят – 14,4 % или отказват отговор – 2 %.

2.3.7.3. Полицията срещу виктимизацията в района по местоживеене
Поведението на полицията в районите по местоживеене и предприеманите превантивни мерки срещу престъпността и виктимизацията имат определящо значение за формиране на общото отношение към полицията и особено за поддържане на висока или по-ниска степен на трeвожност.
Няма основания обаче да се очаква по-различно становище към усилията на полицията да ограничи престъпността в района. Националната стратегия за противодействие на престъпността си поставя за цел децентрализацията на борбата и използване превантивните възможности на обществеността по местоживеене. Реализацията на тези цели остава неизпълнена. Гражданите са скептици по отношение успехите на полицията в борбата с престъпността в отделните квартали на града, където на практика се извършват голяма част от престъпленията.
Оценката за дейността на полицията в този аспект е по-скоро негативна – 44,3 % от гражданите са на мнение, че тя се справя лошо с възложените й задачи – сравнително лошо – 28,2 % и много лошо – 16,1 %. Положителна е оценката на 29,3 % от респондентите. Като много добра определят дейността на полицията 1,5 % и сравнително добра – 27,8 %. Не е малък броят на гражданите, които са неориентирани и не знаят – 24,7 % или не могат и не желаят да дадат отговор – 1,6 %.
Изводи: 1. Превантивната дейност на полицията в районите по местоживеене и мерките за контрол над престъпността са недостатъчни и не отговарят на функциите и задачите, които тя изпълнява; 2. Действията на полицията по местоживеене не съдействат в достатъчна степен за ограничаване на виктимизацията и за преодоляване на страха от престъпността; 3. Подценява се значението на нагласите на гражданите за поведението на полицията в борбата с престъпността на най-ниско ниво в районите по местоживеене за прилагане на ефективни превантивни стратегии; 4. Подценява се значението на тези нагласи за формиране на цялостно отношение към полицията.

2.4. Жертвите на престъпността в икономиката
2.4.1. Общи проблеми
Периодът след 1989 г. в България се характеризира най-общо с начало на трансформацията на собствеността от държавна в частна. На практика това означава изоставяне на централно управляваната планова икономика, присъща на социализма и връщане към принципите на пазарното стопанство, развиващо се на основата на частния интерес и конкуренцията. Подобен процес няма аналог в историята и осъществяването му изисква професионализъм, риск и контрол в приватизацията. Само добре развито пазарно стопанство може да обезпечи нормални условия за развитие на средния и дребния бизнес, предпоставка за поява на средна класа.
Преходният период в България се оказа хаотичен, наситен с остри конфликти, в основата на които е икономическият интерес. Вместо конкурентно стопанство, появи се имитационен пазар и мощна икономика в сянка, която според специалисти дава от 30 до 40 % от брутния вътрешен продукт. Държавата, значително отслабена, не можа и все още не може да овладее негативните процеси в икономиката. Партийни и икономически интереси на определени среди изискваха по-дълго оставане на държавата в икономиката с цел обогатяване. Разви се многостранна корупция, която компрометира приватизацията. Неизгодните условия за кредитиране в силно компрометирана финансова и икономическа среда води до чести фалити. На практика се оказа, че едва ли не само с мръсни пари може да се развива бизнес. Данъчните тежести са изключително големи.
При тези условия Международното изследване на бизнесмените като жертви на престъпност предлага възможности за по-целенасочено навлизане в проблема “бизнес-престъпност-виктимизация”.

2.4.2. Профил на икономическите субекти
Интервюирани са 532 лица. Профилът на икономическите субекти, обект на изследването, е следният: 81 % управители, изпълнителни директори или собственици; 3,9 % директори по продажбите; 2,6 % директори по сигурността, мениджъри, съветници; 4,3 % финансови директори; 2,8 % ръководители на производството; 3 % секретари във фирмата; 1,7 % ръководители на администрацията и 0,6 %други. Преобладават жените – 52,1 %, мъжете са 47,9 % от респондентите.
Фирмата е започнала дейността си преди 1989 г. – 4,7 %; между 1989 и 1993 г. – 22,6 %; през 1994 г. – 9,4 %; през 1995 г. – 10,2 %; през 1996 г. – 8,3 %; през 1997 г. – 14 %; през 1998 г. – 16,4 %; през 1999г . – 16,4 % и през 2000 г. – 1,5 %. Реално 43,6 % от фирмите са създадени след 1997 г. Нормално е да изпитват затруднения и да водят борба за оцеляване при малък професионален опит, ограничени ресурси за повечето от тях и свит пазар.
Основният им предмет на дейност – производство – 13,3 %; продажба на дребно на нехранителни стоки – 17,9 %; продажба на дребно на хранителни стоки – 19,5 %; продажба на едро и дистрибуция – 5,1 %; услуги 19,4 % и друго – 24,8 %. Извън основния предмет на дейност фирмата извършва и допълнителни дейности – друго производство – 3,6 %; друг вид търговия на дребно – 11,8 %; друг вид търговия на едро – 6,8 %; услуги – 12,2 %. Дейността й е ограничена до конкретния обект (73,3 %). Сравнително по-малко са фирмите с повече от един обект (26,3 %). Всъщност тази информация е конфиденциална и само един на четири респонденти е готов да говори по-подробно за бизнеса си. Така 53,2 % от респондентите заявяват, че обектът е част от търговска верига.
Фирмите обикновено работят с местен капитал – само 7,3 % от тях съобщават за инвестиран чужд капитал. Преобладаващата част работят само за местния пазар – 83,7 %, с внос се занимават 6,6 %, с износ – 2,5 %, с внос и износ едновременно – 6,6 %. Очевидно е, че полето за бизнес на фирмите е много ограничено, поради което участието им във формиране на брутен вътрешен продукт е крайно недостатъчно. Изводът се подкрепя и от размерите на фирмата, определен от броя на работещите в нея хора. По начало това са малки фирми, главно на еднолични търговци, по-малко на дружества с ограничена отговорност. Акционерните дружества предполагат значително голям първоначален капитал.
С оглед броя на наетите лица, включени в постоянния състав на фирмата, разпределението е следното:
С 1 служител работят 9,2 % от фирмите;
С 2 служители – 19,6 %;
С 3-4 служители – 25,1 %;
С 5-10 служители – 28,2 %;
С 11-19 служители – 7,7 %;
С 20-49 служители – 4,3 %;
С 50-99 служители – 2,6 %;
С 100-500 служители – 2,5 %;
С 501-1000 служители – 0,4 %;
С повече от 1000 служители – 0,2 %.
Останалите не знаят или не желаят да дадат информация.
Обикновено фирмите работят на една смяна през деня – 62,2 % и само 37,4 % от тях на две или повече смени. Работното време е в границите на 8 часа – 42,4 %, не малко са служителите, които работят от 8 до 12 часа – 40,2 % и повече от 12 часа – 16,5 %. За много от служителите от последните две групи това е нерегламентирано работно време и не се компенсира с нищо. Използва се свободният пазар на работна ръка, като често се нарушава трудовото законодателство. За много от служителите заплатата е “фирмена тайна” и е около минималната работна заплата за страната (приблизително 38 USD).
Локализацията на фирмите е в голяма зависимост от предмета на дейност, от притежавания капитал и наемната цена за помещенията. В центъра на града са съсредоточени 40,8 % от фирмите, в кварталите извън центъра – 56,8 % и на друго място – 2,3 %. Липсата на традиция в развитие на частната инициатива показва странен парадокс – стремеж за печалба от високи цени на стоките и услугите, вместо от оборота и отдаване от собствениците на помещенията с наемна цена, неотговаряща на икономическата ситуация в страната и поемане на риска дълго търговските площи да останат неизползвани, без да се променя политиката на наемите. Това обстоятелство, както и недобре уредените кредити, пречат на бизнеса.
Предпочитанията са към “главна търговска улица” (20,7 %), “търговска сграда за дребен бизнес” (19,7 %), “индустриална или бизнес зона” (11,3 %), “закрит или открит търговски център” (11,6 %) и т. н. Други (нетърговски) места са държавните учреждения, обществените сгради, учебните заведения, в които са открити места за закуски, кафе или други напитки, предоставени под наем на фирми.
Фирмите най-често произвеждат, продават или съхраняват: храни – 30,6 %; алкохолни напитки – 19,4 %; тютюневи стоки – 13,5 %; дрехи или мебели – 12 %. Недостатъчно диференцирано е “друго”, което съставлява 60,2 % от отговорите на респондентите. Преобладават стоки от първа необходимост, което е показателно за недостатъчно развит бизнес. Ограниченията извън столицата са още по-големи.
Информацията от ICBS-2000 дава възможност да се направи следната класификация на факторите, влияещи върху бизнеса:

1) Фактори със силно отрицателно влияние върху бизнеса
а) Престъпност и несигурност – 62,5 %;
b) Корупция – 62,3 %;
c) данъчна система – 54, %.

2) Фактори с изразено отрицателно влияние върху бизнеса
а) Нестабилно законодателство – промените в законите и подзаконовите актове – 49,9 %;
b) Неяснота на законодателството с възможност за противоречиво тълкуване – 45,9 %;
c) Инфлация – 43,7 %;
d) Непълнота на законодателната регламентация – 38,4 %;
e) Политическа нестабилност – 38,2 %.

3) Фактори с умерено влияние върху бизнеса
а) Правен режим за започване на бизнес – 22,5 %;
b) Липса на консултации с представители на бизнеса – 14,1 %;
c) Правен режим за регулиране на инвестициите – 13,4 %.

4) Фактори със слабо влияние върху бизнеса
а) Нормативната регулация по опазване на природната среда и безопасността на труда – 3,4 % (70,3);
b) Контролът на цените – 7,8 % (63,55);
c) Нормативното регулиране на трудовите отношения – 9,3 % (6,1 %);
d) Нормативното регулиране на вноса/износа – 7,7 % (40,8 %)*.
По признание на заетите в бизнеса лица много сериозна пречка за бизнеса в България са престъпността и несигурността, корупцията и данъчната политика, изразена в системата от данъци. При невъзможност да се направи оптимистична прогноза за престъпността и корупцията с оглед на обективните условия, трудно може да се направи извод, че пречките пред бизнеса ще отпаднат и той ще може да се развива нормално.
Оценките на заетите в бизнеса лица се основават на общественото мнение за престъпността и корупцията и конкретната виктимизация във фирмата.

2.4.3. Фирмата като обект на виктимизация
2.4.3.1. Престъпления, застрашаващи бизнеса в конкретния обект
Директната виктимизация е засегнала през 1999г 31,5 % от фирмите. Тя се изразява в : а) кражби – извършени с взлом 42,2 %; на превозни средства – 11,4 %; от превозни средства – 26,1 %; от външни лица, които не са клиенти на фирмата – 36,1 %; от клиенти – 33,7 %; от служители – 12,7 %; b) вандализъм – 10,8 %; c) грабеж – 8,4 %; нападение, заплаха – 5,4 % и т. н.
Кражбата е най-разпространеното престъпление и основен проблем на бизнесмените за опазване на имуществото. Вандализмът и някои други прояви са главно от арсенала на конкуренцията и срещу тях може да се приложат по-успешно превантивни мерки. Такава е и оценката на респондентите. Най-сериозно посегателство върху бизнеса на фирмата е била кражбата с взлом – 37,2 %; кражбата от външни лица – 14 %; кражбата от превозни средства – 13,4 %; кражбите от клиенти – 12,8 % и др.
Конкретният икономически интерес, произтичащ от посегателството върху имуществото на фирмата, определя по-високата активност на бизнесмените и адекватна реакция на престъплението. Повече, отколкото при кражбите в извъникономическата сфера, бизнесмените търсят намесата на полицията и я уведомяват за извършените престъпления (Фигура 4).

Фигура 4: Уведомили и неуведомили полицията за престъпленията във фирмата






Латентната престъпност в сферата на бизнеса е по-ограничена. Високата латентност в икономиката очевидно е свързана с големите предприятия и корпорациите, където от конкретна, виктимизацията придобива характер на индиректна, дифузна. Личният интерес в малките фирми няма аналог с колективния икономически интерес.
Водещите мотиви за съобщаване в полицията за извършеното престъпление са “да си върне имуществото” – 61,7 %, “да бъде заловен и наказан престъпника” – 57 %, както и гражданската позиция “да се съобщава за престъпленията” – 47,7 %. С по-малка стойност са мотиви от порядъка на “за да не се повтори извършеното” – 31,8 %, “заради застраховката” – 27,1 % или с оглед на възстановяване на щетите – 14 %.
Реакцията на полицията на полученото съобщение за извършено престъпление, засегнало фирмата или нейни служители, поражда негативни оценки за нейната дейност. Доволни от начина, по който се е отнесла полицията към съобщението, са 33,6 %, недоволни са обаче 63,6 % (2,8 % не могат да определят). Недоволството произтича от: а) неоткриването и незалавянето на престъпника – 85,3 %; b) невръщане на откраднатото имущество – 55,9 %; c) слабо проявения интерес – 27,9 % и неизвършване на всичко, което е било необходимо – 29,4 %; d) некоректност и нечтивост – 20,6 %, неосведомяване за извършените действия – 20,6 %; е) мудност в действията на полицията – 20,6 %.
Неуведомяването на полицията се дължи на убеждението, че :а) полицията няма да прояви интерес и не би направила нищо по сигнала – 42,6 %; b) полицията няма шансове за успех – 40,7 %, включително и поради липса на доказателства или свидетели – 29,6 %; c) процедурата е свързана със загуба на време и съпроводена с неприятности – 18,5 % и др.
Сблъсъкът с престъпността е основание за формиране на по-общо отношение към явлението в рамките на последните 2-3 години. Преобладава възгледът, че престъпленията във фирмите показват устойчивост – 51,3 %. За 14,5 % престъпленията се увеличават, а за 13,3 % намаляват. Не могат да дадат оценка 20,9 %. Високият процент на бизнесмените, които намират престъпността стагнираща, както и тези, които отчитат увеличание, обосновават извода за съществуване на отежнена криминална ситуация, без видими промени към намаляване на престъпността.

2.4.3.2. Насилие по месторабота
Проявата на насилие по месторабота е проблем, който придоби актуалност през последното десетилетие. Употребата на физическа или психическа агресия усложнява взаимоотношенията, явявайки се последица от конфликт и основание за неговото задълбочаване. Конфликтните отношения влияят и върху бизнеса. В България обаче все още не е създадена нормална среда. Трудовото законодателство в известна степен е неприложимо. Конфликтът най-често се разрешава с отстраняване от работа на нежеланото лице, без значение за приноса му в конфликта. Отношенията остават скрити, също и проявите на насилие.
ICBS-2000 съдържа крайно ограничена информация за насилие на работното място – изнесени са 8 случая, съставляващи 1,5 % от интервюираните. Проявите са от рода на психологически тормоз по отношение на жените и нападение или унизително третиране на мъжете. Крайно малката съвкупност обаче не позволява да се направят каквито и да са изводи.

2.4.3.3. Измами, извършени от служители на фирмата
Измамата от страна на служители на фирмата в процеса на работата е често срещано престъпление. През 1999 г. 9,8 % от респондентите са съобщили за такова престъпление. Обстоятелството, че фирмите са предимно с малък брой служители, прави още по-достоверна информацията. В големите фирми проявите на измама може да останат неизвестни за повечето от служителите и само служебното отношение прави отделния служител повече или по-малко информиран.
В конкретния обект едно и също лице или една и съща група са извършили по-малко от 5 измами – 69,2 %, между 5 и 9 – 9,6 %, между 10 и 20 5,8 %, над 20 – 1,9 %. Измамите са за сравнително по-малки суми – до 500 лв. (240 USD) – 44,7 %, от 500 до 1000 лв. – 14,9 и от 1000 до 5000 лв. – 17 %. Измамите, с които са причинени по-големи щети, са отделни случаи. Те се възприемат като вътрешен проблем на фирмата, поради което са с високо ниво на латентност. В 92,3 % от случаите на полицията не е съобщено за нито един от инцидентите. Съобщено е само за някои (1,9 %) – за останалите няма информация. Изключително малката съвкупност на съобщените инциденти не позволява да се анализира реакцията на полицията и отношението на съответните бизнесмени за взетите мерки.
В замяна на това, несъобщаването за извършената “вътрешна“ измама се свежда предимно до убеждението, че:
1. Престъплението е вътрешен проблем – 56,3 %;
2. Не са засегнати сериозно интересите на фирмата – 47,9 %;
3. Полицията няма да прояви интерес и не би направила нищо – 39,6 %;
4. Липсват доказателства, няма свидетели – 29,2 %;
5. Полицията няма шансове за успех, няма да може да направи нищо – 27,1 %.
Страхът от влошаване имиджът на фирмата (2,1 %) или от отмъщение (2,1 %) нямат никакво значение. По-скоро политиката на фирмата е да решава конфликтите в собствения си кръг (18,8 %) и да не ангажира полицията. Фирмата също не желае да усложнява нещата, да си създава допълнително неприятности или да губи излишно време (18,8 %), без да има яснота за изхода от разследването.

2.4.3.4. Измами, извършени от външни на фирмата лица
Освен измамите, извършени от вътрешни на фирмата лица, интересите на фирмата биват засягани и от външни лица, нямащи общо с дейността й или от клиенти, дистрибутори, доставчици, които в някаква степен са в контакт с фирмата. Опасността в първия случай идва от обстоятелството, че служителите на фирмата вътре в дейността й познават правилата за работа, съвместния бизнес на фирмата с други субекти, нарушения от страна на собственика, мениджъра и др. Не е за подценяване и другата форма на посегателство, идваща отвън. При добро познаване бизнеса на конкретната фирма , както и бизнеса в съответния бранш, външните на фирмата лица създават сериозни проблеми с измамливите си действия.
От подобни престъпления през 1999 г. са засегнати 25,6 % от фирмите – по-малко от 5 – 66,9 %, между 5 и 9 – 16,9 %, между 10 и 20 – 6,6 % и повече от 20 – 5,1 %. В 77,9 % от случаите от фирмата не са уведомили полицията – за всички – 5,9 %, за повечето – 3,7 %, за някои – 11,8 %. Измамите, извършени от външни лица, са по-често обект на вниманието на полицията, отколкото извършените от служители на фирмата. Уведомяването или неуведомяването на полицията за тези престъпления “не е политика на фирмата”. С уведомяването се цели връщане на имуществото – 55,2 %, залавянето и наказването на престъпника – 51,7 %, да се изключи рецидив – 31 % или да се получи обезщетение – 31 %. Намесват се и мотиви, свързани със застраховката – 13,8 %.
Неудовлетвореността от действията на полицията след уведомлението е заявена от 50 %, доволните са 42,9 %, останалите не знаят. Неудовлетвореността идва от обстоятелството, че полицията не е направила достатъчно – 57,1 %, не е проявила интерес – 42,9 %, не е заловила престъпника – 35,7 %, не е направила необходимото за възстановяване на причинената с измамата щета – 35,7 %. Некоректността на полицията – недоброто осведомяване (21,4 %), неучтивостта (14,3 %) имат по-малко значение за формиране на отношението към полицията.
Основанията за неуведомяване на полицията са: а) полицията няма да прояви интерес и не би направила нищо – 39,6 %; b) инцидентът не е много сериозен – 34,9 %; c) няма доказателства или свидетели – 30,2 %; d) полицията няма шанс за успех и няма да може да направи нищо – 25,5 %; e) проблемът е вътрешен за фирмата и не е е работа на полицията да се намесва – 21,7 %. Останалите мотиви имат по-малко значение.


2.4.3.5 Заплашване/изнудване и виктимизация
Заплашването и изнудването на бизнесмени са практика в прехода към пазарна икономика. При плановото управление на стопанството и отсъствието на частен бизнес тези престъпления бяха почти непознати в криминалната практика. Сериозността на проблема възникна с появата на частни фирми и той се усложнява с трансформацията на държавната в частна собственост. До признание на феномена от конкретно лица се достига трудно. Остава подозрението в респондента от необходимостта да се правят директни изводи за обществената ситуация пред непознатия интервюер. Иначе от медиите и пресата не остава съмнение, че изнудването, макар и да не е използвано по отношение на всички фирми, е широко застъпено и представлява опасност за икономиката. Част от бизнесмените са резервирани в даване на информация, но 49 % от тях смятат, че заплашването и изнудването съществуват в бранша, в който фирмата им развива дейността си. По-конкретно: 1,9 % смятат, че практиките се срещат много често, 7,2 %, че те се срещат сравнително често, а 39,9 % смятат, че тези практики не са много чести. Пълно отричане на подобна престъпна дейност заявяват 37 %, останалите не знаят или отказват отговор.
Виктимизирани са 8,4 % от фирмите, а 4,2 % не знаят дали някой от фирмата е бил обект на изнудване. Целта на престъпниците в 69 % от случаите е била да получат пари от фирмата. Заплашват се мениджъри и/или служители на фирмата – 34,1 % и заплахите обхващат богат арсенал – в смисъл, че продукцията, респективно стоките ще бъдат повредени. Безспорно е, че тези действия са свързани с конкуренцията и стремежа за ограничаване дейността на конкурентни фирми или фирми, които не представят исканите суми или други услуги.
Изнудването за 61 % от фирмите се изразява в телефонен тероризъм, лична среща между престъпника/престъпниците и съответното лица от фирмата – 41,5 %, влизането в помещенията на фирмата – 41,5 %. Повечето от тези средства са използвани комбинирано. В 14,6 % от случаите е използвано оръжие за сплашване на изнудваното лице – предимно огнестрелно и по-рядко ножове или друг вид оръжия. През 1999 г. инцидентите са били по-малко от 5 – 67,5 %, между 5 и 9 – 10,5 %, между 10 и 20 – 5 % и повече от 20 – в 5 % от случаите.
По преценка на жертвите най-често заплашването и/или изнудването се извършват от местни конкурентни фирми – 43,9 %. Не са малко проявите на организираната престъпност. Като намеса на местни организирани престъпни групировки се оценяват 34,1 % от случаите и на транснационална престъпна организация – 2,4 % от случаите. Сравнително не малко от фирмите – 36,4 %, не определят извършителя.
Сериозността на тези практики не променя реакцията на засегнатите фирми. Нормално е да не се уведомява полицията (75 %) и само в редки случаи да се съобщава за всички инциденти (5 %), за повечето (2,5 %) или за някои (12,5 %). Това поведение на фирмите води до високата латентност на едно от най-сериозните криминални посегателства срещу бизнеса. В редките случаи на уведомяване мотивите са да бъде наказан престъпника (75 %), да се възстанови отнетото от патримониума на фирмата (37,5 %) или да се получи обезщетение за причинената щета (37,5 %). 62,5 % заявяват определено гражданска позиция – за престъпленията трябва да се съобщава. Малката съвкупност не позволява да се направи извод за отношението на бизнесмените към полицията с оглед на последвалите действия след уведомяването. Преобладават негативните оценки.
Недоверието във възможностите на полицията да реагира ефективно на престъпленията, превърнало се в убеждение сред населението, се проявява в голяма степен и при бизнесмените. “Полицията нямаше да прояви интерес и полицията не би направила нищо” (46,7 %), както и “полицията нямаше да направи нищо, тя нямаше шанс” (33,3 %) е сред водещите мотиви за несъобщаване за престъплението. Наред с това обаче бизнесмените съзнават, че при липса на доказателство, респективно на свидетели (46,7 %), е трудно да се очаква успех в действията на полицията. Има и други основания за несъобщаване, които са характерни за бизнессредата – “страх от отмъщение” (30 %), “не е работа на полицията да се намесва, това е вътрешен проблем на фирмата” (20 %), както и опасенията да не се наруши имиджът на фирмата (13 %).
Неуведомяването на полицията за заплахи и изнудвания, които са тежки престъпления по българския НК, допринася обективно за прикриване на реалната криминална картина в бизнеса и увеличава риска от безнаказано поведение на престъпниците.

2.4.3.6. Бизнес, рекет и виктимизация
Рекетът, възприеман като изнудване на лица, занимаващи се с бизнес, с цел набавяне облага срещу предложена или установена охрана, бе непознат в криминалната практика до 1989 г. Той придоби характер на явление през периода 1991-1995 г. и стана от най-злободневните теми, след което постепенно загуби от своята актуалност. След 1997 г. се заявяваше, че рекетът е ликвидиран в същото време, когато се правеха изменения и допълнения в НК. Опитът за неговото инкриминиране бе несполучлив, поради неотчитане на спецификата на деянието, а именно изискването за предлагане или фактическо установяване на охрана. На практика това доведе до усложняване правната регламентация на изнудването.
Проведените изследвания на рекета в София през 1997 г. и във Видин през 1998 г. установиха, че той не е ликвидиран и съществува, превърнал се е modus vivendi за бизнесмените.
През 2000 г. Международното изследване на жертвите сред бизнесмените също установява, че рекетът съществува и то на високо ниво. На практика всяка втора фирма е под натиск да дава пари срещу наложена, но нежелана охрана. В съответния бранш рекетът е често срещана практика за 3,1 % от бизнесмените, сравнително честа – 8,3 %, не много честа – 31,5 %. Отричат да съществува рекет 45,1 %, а 12 % не знаят за съществуването му.
Мнението се основава на личния опит на бизнесмените. От тях 7,7 % признават, че лично те или други служители във фирмата са рекетирани. Очевидно е, че тези служители са от ръководния екип, вземащ решения.
За разлика от заплашването и изнудването, при рекетирането практиките се свеждат предимно до лично посещение на рекетьора във фирмата – 57,9 %, среща между рекетьор и рекетиран на друго място извън фирмата – 36,8 %, използване на телефонни обаждания – 34,2 % или изпращане на писменни заплахи – 2,6 %. Директното контактуване намалява риска за рекетьора, затова и не се използват практики, които могат да създадат доказателства за престъплението.
Използването на оръжие се среща рядко, но е достатъчно да се знае кой е инициаторът и коя групировка налага охраната, за да се определи начинът на поведение. За инциденти на рекетиране във фирмите през 1999 г. съобщават 7,7 % от бизнесмените. Има основание да се предполага, че това са новооткрити фирми, върху които се упражнява натиск от самото начало докато бъдат включени в мрежата. Вероятно е след това да се проявява търпимост и запазване конфиденциалност в интерес на бизнеса.
Рекетът е едно от основните средства на организираната престъпност. С риск рекетът може да се използва и от други невключени в организираната престъпност, но той обикновено не носи желания успех. Страхът на бизнесмените е от организираните престъпни групи, някои от които са специализирани в рекета. По преценка на бизнесмените рекетът се извършва от местни организирани престъпни групировки – 78,9 % и от конкурентни фирми – 21,1 %. Сравнително малко са и индивидуално действащите или неспадащи към двете основни групи – 13,2 %.
За факта на рекетиране обикновено не се съобщава – 78,9 %. Сериозността на посегателството и особено перспективата за системен контакт с рекетьорите, мотивира очевидно бизнесмените да съобщават в полицията сравнително по-често, отколкото при други конвенционални престъпления. Има съвпадение на дела на организираната престъпност (78,9 %) и дела на несъобщените инциденти в полицията (78,9 %). Може да се предполага, че се съобщават само инциденти с конкурентни фирми или индивидуално действащи рекетьори и нито един, когато заплахата идва от организираната престъпност. При потвърждение на тази хипотеза може да се приеме, че рекетът трайно се е установил и към него се проявява търпимост като неотделим от функционирането на бизнеса.
В малкото случаи на уведомяване на полицията основните мотиви са били да бъде заловен и наказан престъпник (71,4 %), да се изключи рецидив (71,4 %), да се възстанови щатата (28,6 %) и др. Убеждението, че за престъпленията трябва да се съобщава, е мотивирало 57,1 % от респондентите.
Начинът, по който полицията се е намесила, не се одобрява от нито един от засегнатите бизнесмени. Всички без изключение са недоволни от нейната реакция. Неудовлетвореността произтича от обстоятелството, че полицията не е направила всичко необходимо, за да има ефект от намесата й (100 %), не е проявила интерес (83,3 %), служителите й са били некоректни, т. е. не са се отнесли добре с бизнесмените (50 %), не са ги осведомили по задоволителен начин (33,3 %). Отрицателното отношение към действията на полицията произтича и от невъзможността да се възстанови щетата (50 %).
Водещите мотиви за несъобщаване на полицията са: а) страх от отмъщение, от репресии от страна на рекетиращата организация – 63,3 %; b) убеждението, че полицията няма да прояви интерес, а и реално не би направила нищо – 40 %; c) съзнание, че липсата на свидетели и на каквито и да са доказателства, не би позволило на полицията да постигне желаните от жертвите цели – 30 %. Резултатите от изследването са неоптимистични за рязко ограничаване на рекета. Неговото съществуване се детерминира от фактори като нестабилна бизнессреда и честа смяна на бизнесобектите, най-вече поради фалит и поява на нови фирми в условията на развита организирана престъпност, успяла да се инфилтрира в легалната икономика

2.4.4. Застраховка и виктимизация
Многократно във връзка с изследвания на престъпността, включително и с ICVS-1997 и 2000, и ICBS-2000 е отбелязвано, че в България застрахователното дело не е развито по задоволителен начин. Появата на силови групировки с предмет на дейност застраховане, както и на други застрахователни компании без достатъчно ясни правила, утежни обстановката в страната. Застраховането или незастраховането на имуществото няма непосредствена връзка с виктимизацията, но то подпомага преодоляването на последиците от престъпното посегателство върху собствеността на фирмата. По-различно се възприема силовото застраховане с поставените трайни стикери върху обекта, което е предупреждение към конвенционалните престъпници поради респекта от силовата групировка. Динамиката в бизнессредата, изразяваща се в честите фалити на едни и появата на нови фирми, се отразява на степента на застраховане на имуществото.
ICBS-2000 установява към юли/август, че 41 % от фирмите са застраховали имуществото си срещу престъпления, не са го застраховали 55,8 %, а останалите не знаят или не отговарят. Бизнесмените главно поради финансови затруднения застраховат обикновено частично имуществото си – 58,8 %, а с пълно покритие на щетите са 29,4 % от фирмите.
Причините да не се застраховат имуществото на фирмите произтичат в немалка степен от самата застрахователна политика на държавата – бизнесмените възприемат застраховката като много скъпа и не във възможностите на фирмата начин да се отделят средства – 49 %. Това важи особено за малките фирми. Силно мотивиращо въздействие има и липсата на традиция: а) 24,8 % не допускат, че има риск за имуществото; b) имуществото не е голямо и не си заслужава то да бъде застраховано – 24,8 %. Оценява се, че застрахователната вноска е приблизителна по размер на стойността на имуществото; c) сходна е позицията на бизнесмени, които не намират за необходимо да се занимават с практическото уреждане на застраховката; d) други 9,5 % просто не са отделили време за подновяване на застраховката.
Очевидно задоволителното решаване на проблема със застраховането може да се осъществи при по-ясна застрахователна политика, доверие на бизнесмените в застрахователните компании, създаване на нормална бизнессреда и формиране на положително отношение към застрахователното дело с постепенно преодоляване на скептицизма и негативизма.

2.4.5. Противодействие срещу престъпността, засягаща бизнеса. Бизнесмените срещу престъпността
Изразеното недоверие към институционалния контрол върху престъпността, извършван от полицията и съобразената с това практика да не се уведомява тя за престъпленията, засягащи бизнеса, поставя въпроса за изработване на стратегии, в които инициативата да е изцяло на бизнеса.
Опасенията от престъпността са принудили 18,1 % от респондентите да търсят начин за борба срещу престъпността, изразяваща се в съвместни действия на фирмите. Установяването на взаимодействие за отпор срещу престъпниците очевидно се основава на единомислие между познати бизнесмени и инициативите не са много известни. При по-добра организация системата от фирмите за противодействие може да се разшири. Към подобна възможност биха проявили интерес 57,8 % от бизнесмените, много повече от реално ангажираните. Не са малко и тези, които нямат установено отношение към превантивните възможности и превантивните действия на част от фирмите.
Незначителен е броят на фирмите – 1,3 %, които са имали някакъв контакт с общината, на чиято територия осъществяват дейността си. По-голямо е сътрудничеството с полицията и то е по повод престъпността и корупцията, извън случаите, когато фирмите са уведомили полицията за престъпления, от които те са пострадали. Установяването на контакти на по-широка основа е предпоставка за по-разгърната превантивна дейност на територията на столицата. От всички фирми 17,5 % са контактували с полицията през 1999 г. Това обяснява и значително по-голямото доверие на част от фирмите към полицията – 31,7 % от бизнесмените са доволни от начина, по който полицията се справя с проблемите, свързани с престъпността срещу фирмите в района. Напълно доволни са 6,3 %, а други 25,4 % са по-скоро доволни. Недоволните от превантивната и контролната дейност на полицията са 29,2 % от представителите на фирмите – по-скоро недоволни са 19,5 % и 9,7 % – изцяло недоворни. Нямат изразена позиция 22,3 %, 16,8 % не знаят, а има и такива, които не дават отговор.
От това следва: първо, запазва се резервираното отношение на бизнессредите към полицията, не се използват напълно възможностите й за превенция и установяване на контрол над престъпността и корупцията в съответния район, в който фирмите извършват своята дейност; второ, излизането на полицията от самоизолация и изваждане от анонимност на нейните стратегии и усилията по прилагането им, повишава положителната оценка на бизнесмените за полицията; трето, подобреното взаимодействие между бизнессредите и полицията може да доведе до реално ограничаване на виктимизацията по отношение на икономическите субекти и освобождаване на бизнеса от сковаващата го престъпност; четвърто, няма информация за трайно сътрудничество между бизнесмени и полиция в борбата с организираните форми на престъпността.

2.5. Корупция и виктимизация
2.5.1. Общи проблеми
По данни на ICVS-2000 корупцията е сериозен проблем за българското общество. Независимо от степените, с които се измерва сериозността, в смисъл дали е основен (40,2 %) или по-скоро сериозен (26,3 %), проблемът корупция трайно ангажира общественото мнение. Оценява се като феномен, който влияе на цялостния обществен живот, генерира тежка, включително и организирана престъпност, дестабилизира държавата и дезорганизира обществото.
Преди три години в рамките на ICVS-1997 беше установено високо ниво на корупция. Сред всички 20 страни от бившия Източен блок България заемаше трето място след Киргистан и Грузия. Днес високото ниво е запазено. Периодичният мониторинг, осъществяван от Коалиция 2000 към Центъра за изследване на демокрацията, както и сравнителните проучвания на Transparency International, потвърждават сериозността на проблема.
Коефициентът на виктимизация по отношение на подкупите през 1996 г. (ICVS-1997) е 19,1 на 100 хил. от населението, през 1999 г. (ICVS-2000) той е 20,1 на 100 хил. Това е много високо ниво, което трудно може да се намали, ако не се вземат радикални мерки. Настоящите и други изследвания в страната характеризират корупцията по някои класификации като систематична, т. е. обхванала всички области в държавата.
Много остро се поставя въпросът за политическата корупция, корупцията в публичната администрация и не на последно място – в икономиката с оглед на приватизацията. Обществото често бива скандализирано със случаи на корупция във високите етажи на властта. Полицията е регистрирала през 1996 г. 110 подкупа, през 1997 г. – 123, през 1998 г. – 95 и през 1999 г. – 114. По общо признание това са дребни прояви, доказателство за което са ниските наказания, наложени от съда. През 1996 г. за подкуп са осъдени 13 лица, през 1997 г. – 12, през 1998 г. – 32 лица.
Подкупът не е единственото корупционно престъпление. Друга група корупционни практики са свързани с нарушаване на служебните отношения от длъжностни лица с цел облагодетелстване и трета група на престъпления, които могат да имат връзка с корупцията.
Картината на корупционната престъпност за по-малко от три години се промени коренно. Корупцията в здравеопазването промени представите за силно виктимизираните професионални съсловия. Днес няма никакви съмнения, че предприеманата от три години здравна реформа роди най-уродливата форма на взаимоотношение между лекар и пациент.
Очертават се следните рискови професии с оглед на показаното тегло:
1. Митнически служители – 74,3 %*;
2. Полицаи – 67,2 %;
3. Лекари и медицински сестри – 65,4 %;
4. Общински служители – 63,2 %;
5. Данъчни служители – 60,3 %;
6. Магистрати и служители в – 55,3 %;
съдебната система
7. Длъжностни лица в министерства – 52,6 %;
8. Народни представители – 51,9 %;
9. Инспектори в контролни органи – 50,6 %;
10. Общински съветници – 50,3 %;
11. Учители, респ. преподаватели – 43,7 %.

ICBS-2000 с оглед спецификата на бизнеса очертава следната картина:
1. Общински служители – 60,5 %;
2. Инспектори в контролни органи – 59,2 %;
3. Данъчни служители – 59,2 %;
4. Митнически служители – 39,3 %;
5. Полицаи – 37,1 %;
6. Длъжностни лица в министерство – 27,5 %;
7. Общински съветници – 27,0 %;
8. Магистрати и служители в – 24,0 %;
съдебната система
9. Мениджъри или служители в – 23,4 %;
други компании
10. Народни представители – 16,8 %.
Мнението на гражданите и бизнесмените се формира на основата на личния опит. За всички е ясно, че корупцията е стока с определена цена, която се определя от характера на услугата, служебното положение на съответното лице, което се разпорежда с предоставените му от закона или договор правомощия, съобразени с риска за това лице.
Масовата виктимизация засяга обществените сфери, в които се изявяват ежедневните интереси на гражданите, както и сфери, в които налагащото се, макар и по-рядко, съприкосновение с работещите в тях, е свързано с подкуп. По същия начин стоят нещата и в бизнеса. Най-висока криминогенност за бизнеса са професиите, от които той фактически зависи.
Мнението на гражданите и бизнесмените е основано на обществения и най-вече на индивидуалния опит. С оглед спецификата на проблемите, отнасящи се до корупцията, засягаща населението и тази, засягаща фирмите, те могат да бъдат обособени в две основни групи.

2.5.2. Корупцията във всекидневието на хората
Нивото на тази корупция се покачва през последните години. Това, което се случва в ежедневието на гражданите, определя в значителна степен и общественото мнение за явлението. Мнението на жертвите, засегнати от директната виктимизация е най-меродавното – тук определящо значение има личният опит. Ниво на виктимизация 20,1 на 100 хил. от населението през 1999 г. е изключително тревожен факт. При съмнение на правителствени институции относно самото съществуване на корупцията или за разпространението й във високите етажи на властта, данните, идващи от самите жертви, опровергават скептицизма на официалните власти. Явлението съществува и се усложнява. Несериозно е да се обвързва съществуването на корупция с броя на регистрираните престъпления или на осъдените лица. Това означава изцяло да се игнорира латентната (скритата) престъпност.
Най-често гражданите са поставяни под натиск да дадат подкуп от : а) полицаи – 27,9 %; b) лекари или среден медицински персонал – 23,4 %; c) служители в общините или лица, заемащи отговорно място в ръководствата на общините – общински съветници – общо 16,7 %; d) митничари – 6,6 %; е) служители в частния сектор – 5,7 %; f) учители или преподаватели – 5,3 %; g) магистрати и служители в органите на съдебната власт – 3,3 % и др. Тук би трябвало да се отбележи, че има длъжностни лица – митничари, общински съветници, данъчни служители и др., с които по-малко граждани имат съприкосновение. С полицаите например контактите за някои са почти ежедневни и може да се достигне до многократна виктимизация.
В изключително редки случаи гражданите – жертви на подкупи, съобщават за инцидента на полицията – 1,2 %. Не са съобщили 98 % от тях, останалите 0,8 % не знаят или не дават отговор. На частна агенция са се доверили 0,4 % от жертвите. Мотивите, които възпират жертвите от уведомяване на полицията са: а) полицията нямаше да обърне внимание на заявлението и нямаше да направи нищо – 47,3 %; b) просто не си заслужаваше да бъде съобщено – 41 %; c) полицията беше намесена – 19,2 %. Убеждението, че полицията е страна в инцидента изключва напълно инициативата за уведомяване; d) нежелание инцидентът да добие публичност; е) страх от репресивни мерки от страна на намесените в инцидента лица – 10 % идр.
Извън полето на криминологията и главно в политическите среди често се прави сравнение между състоянието на престъпността до и след 1989 г. Подменят се чисто научни подходи, игнорира се общественото мнение. Интерес в този аспект представлява становището на интервюираните относно възможностите за разрешаване на определен проблем или получаване на услуга в миналото и понастоящем.

Таблица 11: Мнение относно корупционната ситуация преди 10 години и понастоящем


Днес е:


По-лесно
%


По-
трудно
%


Не знае
%
Няма отговор/
Отказ
%
1. Да се намери служител, който да разреши проблема 24,6 45,6 27,5 2,3
2. Служителят да бъде коректен 18,5 52,3 26,8 2,5
3. Да се намери служител, който да извърши услугата 25,6 42,8 2,9 28,6

Преобладават мненията, които характеризират съвременната ситуация като много по-утежнена, а оценката за администрацията е, че понастоящем тя е с по-висока виктимност и податлива на корумпиране.

2.5.3. Корупция и виктимизация в сферата на бизнеса
2.5.3.1. Общи проблеми
Корупцията в бизнеса виктимизира директно и индиректно фирмите – директно, когато конкретна фирма е под натиск да даде подкуп, за да реализира свое право и индиректно, когато в резултат на широко разпространена корупция се подменят принципите на конкуренцията и последиците променят съществено бизнессредите.
Развиването на бизнес в определен бранш дава възможност да се овладеят механизмите на поведение на фирмите във взаимоотношението им с държавните институции в условията на корупция. Едновременно с това се формира и отношението към корупцията като социален феномен, към сферите, в които тя е най-разпространена и към дейностите, свързани с голямата корупция в бизнеса.
1. Дейности, свързани с висока корупция:
а) При получаване на лицензи и – 75,0 %
разрешителни за извършване на бизнес
b) При освобождаване на стоки от – 72,1 %
митницата;
c) При получаване на разрешителни от ХЕИ – 62,0 %
d) При възлагане на държавни поръчки – 57,9 %
за стоки и услуги
e) При получаване на удостоверения от – 57,4 %
общини и областни съвети
f) При получаване на документ за техническа – 51,8 %
изправност на превозно средство

2. Дейности, свързани със средно ниво на корупция:
а) Поръчки на стоки и услуги за – 43,2 %
частни фирми и компании
b) Държавни инвестиции – 38,9 %
c) Обществени поръчки – 37,9 %
d) Арбитраж/обжалване – 24,1 %

3. Дейности, свързани с ниско ниво на корупция:
а) Във връзка с правилата за опазване – 20,5 %
на околната среда
b) Във връзка със спазване правила за – 20,4 %
безопасност на труда
c) Във връзка с разрешения за работа – 14,0 %

Най-високо ниво на корупция се поддържа във връзка с осъществяване на лицензирани и разрешителни режими за започване и упражняване на бизнес. Висока корупция съществува при възлагане на държавни поръчки. По-голяма част от браншовете, в които работят повечето от фирмите, поддържат високи нива на корупция. Бизнесът се развива в сложна обществена и икономическа ситуация, притискан от висока корупция.

2.5.3.2. Бизнес и конкретни прояви на виктимизация
По данни на ICBS-2000 66,4 % от фирмите работят в браншове, в които съществуват корупционни практики. Според бизнесмените много често е да се иска или очаква подкуп (9,6 %), сравнително често (19 %) и не много често (37,8 %). Отричат такива прояви 24,2 %, останалите не знаят или отказват отговор.
Обичайно е фирмите предварително да знаят “мизата”, т. е. размера на исканата или очакваната сума – 58,7 % от респондентите дават такава информация, а от тях 2,7 % заявяват, че размерът винаги се знае, според 21,8 % от тях това се знае в повечето случаи, често – 11,4 %, понякога – 11,6 % и рядко – 11,6 %. Отричат това 5,8 %, а останалите не знаят или отказват да отговарят.
С голяма степен на убеденост може да се твърди, че корупционните практики се осъществяват въз основа на утвърдени вече правила, които се спазват. Преобладава мнението, че ако фирмата даде искания, респ. очаквания подкуп, услугата ще бъде извършена съобразно уговореното (38,6 %). Убедените, че това става винаги са 3,8 %, други 25,4 % смятат, че така се постъпва в повечето случаи или често – 9,4 %. Съмнение проявяват 12,9 %, а 8,1 % не знаят или не дават отговор.
По-малко са бизнесмените, които считат, че фирмата дори да даде искания или очакван подкуп, съществува вероятност да бъде поискана отново по-висока цена (25,6 %). За 2,1 % от респондентите това е възможно да се случи винаги, за 12,5 % – в повечето случаи и често за 11 %.
ICBS-2000 установява, че в страната е развита голяма корупционна среда, от което следва, че “продавачите на корупция” са много на брой поради неоправдано многото лицензионни и разрешителни режими, поставящи фирмите в подчинено положение на администрацията. Съществуващият голям пазар на корупция позволява да се проявява маневреност, да се търси друг “продавач”, който при по-изгодни условия да извърши услугата. Едновременно с това обаче може да се избегне и корумпираният служител, ако друг служител има неговите правомощия или длъжностното лице от фирмата може да се обърне към началника на съответната служба. В различни степени това е възможно – винаги (2,9 %), в повечето случаи (11,5 %), често (9,9 %), понякога (20,2 %) или рядко (24,8 %).
Независимо от трудните бизнесусловия и риска от корупция, малко са бизнесмените, които биха се въздържали от инвестиране на по-големи средства – 19,4 %. Преобладаващата част от тях са склонни да рискуват и са готови да инвестират – 70 %. Останалите 10,6 % не знаят или отказват отговор.
Корупционни практики са засегнали 23,1 % от фирмите. При 5,3 % от тях е имало опит за подкупване на служител от фирмата, а в 17,8 % от случаите е имало опит да се иска подкуп от фирмата. Конкретната виктимизация е свързана с активното поведение на :
а) Инспектори в контролни органи – 49,5 %
b) Общински служители – 48,4 %
c) Данъчни служители – 47,4 %
d) Полицаи – 35,5 %
е) Митнически служители – 21,2 %
f) Длъжностни лица в министерство – 10,5 %
g) Общински съветници – 8,4 %
h) Магистрати и служители в органите – 7,4 %
на съдебната власт
Наред с лицата от публичната власт, широко разпространени са корупционните практики и във взаимоотношенията с бизнеспартньори – мениджъри или служители от други фирми или компании (32,6 %).
Инцидентите, случили се през 1999 г. са: по-малко от пет – 48,9 %, между 5 и 9 – 14,1 %, между 10 и 20 – 6,5 % и повече от 20 – 3,1 %.
На основата на съществуващото обществено мнение за корупцията и личния опит, включително и в рамките на фирмата, бизнесмените изразяват личното си становище за евентуалното участие на международния бизнес. Отчита се глобализацията, характеризираща се с единен икономически ред и пазар, в който участват фирми и компании от различни страни, включително и многонационални. Условията в страната очевидно предлагат възможности и за тяхното участие в икономиката, използвайки нерядко и корупцията като средство за разрешаване на определени проблеми в света на бизнеса.
В подкупването на политици участват почти винаги (34,1 %) или често (21,5 %) чужди или многонационални компании. При подкупването на длъжностни лица от публичната администрация това участие е по-ограничено – почти винаги (27,4 %) или често (21,9 %). Чуждите или многонационални компании прилагат корупционни практики и по отношение на местните компании и фирми – почти винаги (28,4 %) или често (22,7 %).

От изложеното следва, че обществената и икономическата ситуация в страната се оценява негативно от чуждите и многонационалните компании, готови да инвестират или инвестирали капитали, поради което стратегиите им включват корумпиране на политици и национални икономически и финансови субекти, участващи в бизнеса.

2.5.4. Бизнесмените и полицията
Правилата в бизнеса очевидно изключват намесата на полицията при разрешаване на инциденти, когато представител на фирмата е поставен под натиск да даде подкуп. Уведомилите полицията за подобни престъпления са 1,1 % от всички, от които е искан подкуп. Очевидно това е практика. В този смисъл по-голямо познавателно значение имат мотивите за неуведомяване на полицията:
а) Няма доказателства, липсват свидетели – 44,7 %
b) Полицията няма да прояви интерес и – 37,6 %
не би направила нищо
c) Това е вътрешен проблем и не е работа – 23,5 %
на полицията да се намесва
d) Полицията има малък шанс за успех и – 22,4 %
нямаше да може да направи нищо
e) Страх от репресивна реакция – 18,8 %
f) Инцидентът не е много сериозен – 17,6 %
g) С евентуално уведомление се създават – 16,5 %
много неприятности, вкл. изисква и време
h) Може да се наруши имиджа на фирмата – 12,9 %
i) Политиката на фирмата изключва – 8,2 %
намесата на полиция

Поддържането на висока латентност относно корупцията при осъществяване на бизнес се дължи в голяма степен на характера на престъплението подкуп – то се извършва в отсъствие на свидетели и не се оставят доказателства, които да бъдат използвани успешно в наказателния процес. Съществува изявено негативно отношение към възможностите на полицията да се бори с корупцията. Страх от репресивни действия на корумпиращото лице или организация. Реакцията не се заключава единствено в агресивни мерки, но и в създаване пречки за развитие на бизнеса на фирмата. Бизнессредата е нездрава, щом като при започване на бизнес гражданите знаят за съществуващата практика и в много случаи са готови да приемат “правилата”.

2. 5. 5. Виктимизация на бизнеса в страни от Източна Европа. Опит за сравнение
Бизнесът в страните от Източна Европа е под натиска на сложен комплекс от фактори, които пречат в голяма степен на развитието му. Международното изследване, проведено през 2000 г. в България, Беларус, Литва, Румъния, Русия, Украйна и Унгария, дава възможност да се проследи виктимизацията в сравнителен аспект. Степента на обобщественост на производството и търговията до началото на прехода, геополитическото положение, културната среда и традициите и инвестиционният интерес определят степента на зависимост на бизнеса от политическата ситуация, престъпността, корупцията, правната регламентация на бизнесотношенията и др.
Политическата нестабилност не е сред най-силно препятстващите бизнеса фактори. Тя по-скоро влияе на чуждите инвестиции, които имат огромно значение за развитие на дребния и средния бизнес. Местните бизнесмени са “адаптирани” към нестабилната среда и тъй като нямат алтернативи за избор, поемат риск да инвестират собствени капитали. Факторът е с най-голямо действие в Русия (58 %) и Румъния (49 %).
Престъпност и несигурност е най-сериозна пречка за развитие в България (63 %). Съчетанието на двата иначе независими фактори не се проявява с такова значение в останалите страни.
Инфлацията има силно възпиращо действие за бизнеса в Румъния (70 %), Украйна (65 %) и Русия (55 %). В другите страни факторът е с ниски стойности. България не е подложена на инфлационен натиск поради въведения валутен съвет.
Несъвършенството в данъчната регулация се проявява като силно възпиращ фактор във всички страни. Той е с много силно действие в Беларус (75 %), Украйна (74 %) и Русия (71 %), със силно действие в Литва (58 %), България (55 %) и Унгария (53 %) и умерено действие в Румъния (43 %).
Честите промени в законодателството е обща слабост на страните в преход. Невъзможността да се постигне висока ефективност в различните сфери на обществения живот се компенсира с неоправдана законодателна активност, в резултат на която често се приемат лоши закони. Забравя се Тацит, който е казал, че в най-обърканата държава има най-много закони. Честите законодателни промени са също фактор, който пречи на развитието на бизнеса и утвърждаване на принципите на пазарната икономика. Той е с много силно действие в Украйна (75 %), Беларус (68 %) и Литва (60 %), със силно действие в България (50 %) и Румъния (47 %). В Унгария и Русия действието му е по-слабо.
Възможностите за различна интерпретация на новоприетите закони или изменените и допълнени закони разкриват слабостите на законодателния процес в преходния период. В случая се имат предвид законите и другите нормативни актове, които пряко или косвено регулират бизнеса. Вътрешната противоречивост на законодателството, включително нарушената вътрешна логика на отделния закон, пораждат противоречива интерпретация – слабост, която не може да бъде отстранена и от юристи, работещи с тази материя. Най-сериозен е проблемът в Украйна (68 %) и Литва (54 %), след което следват България (46 %), Русия (45 %) и Унгария (45 %).
Корупцията е от най-мощните фактори, които оказват силно въздействие върху бизнеса. Тя е част от транснационалната организирана престъпност, самовъзпроизвежда се и генерира висока престъпност, поради което сериозно дестабилизира бизнессредата.
Въз основа на данните от Международното изследване на жертвите на престъпления сред бизнесмените могат да се обособят три групи: а) страни, в които корупцията е много голяма пречка за бизнеса – Румъния (66 %), България (62 %) и Украйна (58 %); б)страни, в които корупцията е голяма пречка за развитието на бизнеса – Беларус (53 %), Русия (50 %); в) страни с умерено въздействие на корупцията върху бизнеса – Литва (44 %); г) страни, в които корупцията не е съществена пречка за “правене на бизнес”. * Необходимо е да се отбележи, че данните не сочат нивата на корупция в седемте страни. Направен е опит да се измери степента, в която корупцията е “пречка за правенето на добър бизнес”.
Резултатите от изследването показват зависимостта на виктимизацията в сферата на бизнеса от характера и степента на икономическите и социалните промени в отделните страни. Независимо, че доскоро те бяха част от обща политическа и икономическа система, всяка една от страните имаше сходен или по-различен старт в прехода към пазарно стопанство. Най-добри са социално-икономическите условия за прехода в Унгария, която единствена от седемте страни изпитва по-ограничено действие на фактори, детерминиращи престъпност и корупция. Унгария винаги е имала по-високи нива на престъпност, доближаващи се до тези на западноевропейските страни и темпът на нарастване на престъпността в периода на преход е по-слабо изразен от този в страни с пълна или близка до пълната обобщественост на собствеността. Приоритет за Унгария е геополитическото й положение и икономическата и културна обвързаност със Запада. Останалите страни, включени в изследването, са географски обособени: а) страните от бивша СССР – Русия, Беларус и Украйна като част от ОНД и Литва, преминала в друг геополитически комплекс и с различна от останалите ориентация. Литва в това отношение стои по-близо до Унгария и факторите, които влияят негативно на бизнеса са от кръга на правната регламентация на бизнеса, включително и данъчното й регулиране; б) страните от Балканския регион и Черноморския басейн – България и Румъния, в които преходът се извършва трудно и към които вниманието на т. нар. стратегически инвеститори не е голямо. Повече от другите те проявяват стремеж за откъсване от регионалната си изолираност, но нямат икономичски и властови лостове за постигане на тази цел.
Различията в действието на фактори, затрудняващи бизнеса, са незначителни и могат да бъдат сведени до следното: в Румъния инфлацията и корупцията са по-изявени като възпиращи фактори, докато в България това са престъпността и нестабилността, включително неефективната и вътрешно противоречива правна регламентация на бизнеса. Това улеснява виктимизацията – бизнесът е подложен на въздействия, които пречат за нормалното му развитие. Виктимизацията се проявява в двете й разновидности – директна, засягаща конкретна фирма и индиректна – засягаща цялостно или частично отделни сфери на бизнеса чрез функциониращи нестабилни и недостатъчно добре регламентирани бизнесотношения.
Сравнителното изучаване на виктимизацията сред бизнесмените в седем източноевропйски страни разкрива неблагоприятна обстановка за развитие на бизнеса. Очевидно е, че през преходния период всички страни с малки изключения не могат да решат много от задачите по осъществяване на прехода и бизнессредата ще бъде по-дълго под въздействие на фактори, които обуславят висока престъпност и виктимизация.

3. Виктивизация и превенция
3. 1. Основи за нова антивиктимогенна стратегия
Системните виктимологични изследвания, провеждани в България след 1960 г. и участието на специалисти във формирането на антивиктимогенна политика, позволи в периода на преход към демокрация да се оцени важността от разширяване на виктимологичното познание чрез включване в международни изследователски програми и особено в Програмата на UNICRI за изследване жертвите на престъпността (1997 г.). За първи път се създаде възможност за сравнително изучаване на виктимизацията в страните на Балканите, в 20 страни от бившия Източен блок, както и в останалите страни – развити, развиващи се и в преход.
Ползването на международния опит и съществуващите стандарти позволяват да се разработят стратегии, които значително да променят социалното и правното положение на жертвата.
Няколко основни положения характеризират антивиктимогенната политика в България след 1997 г.
Първо, остава господстващ възгледът, че запазването на традиционния за българското наказателнопроцесуално право институт на гражданския ищец и неговото усъвършенстване гарантира правото на жертвата да иска от престъпника да я обезщети за причинените с престъплението имуществени и неимуществени (материални щети). Задължение на разследващия орган е да уведоми жертвата за това й право. Неуведомяването е процесуално нарушение и основание за връщане на делото за допълнително разследване от прокурора или от съда. В наказателния процес задължението за доказване (onus probandi) е на прокурора, което улеснява жертвата в качеството й на граждански ищец.
Това право поради голямата дезорганизация в годините на прехода обикновено си остава “голо право”, без възможност да бъде реализирано. От една страна процедурата е дълга – наказателният процес по някои дела продължава с години, а от друга – вземането на жертвата, макар и признато с присъда, остава несъбираемо. Много от престъпниците не разполагат с имущество, с което по пътя на доброволното или принудителното изпълнение да удовлетворят имуществената претенция на жертвата. Това обстоятелство прави фактически процесуалния институт на гражданския ищец неефективен, още повече, че дейността на съдия-изпълнителя е значително затруднена. В много случаи се търсят алтернативи на законните способи, които се осъществяват от нелегитимни агенции срещу висок процент от исканото обезщетение.
Второ, през 1997 г. беше изменен и допълнен Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и въведен институтът на защитата на свидетеля. Целта е да се създаде сигурност за свидетеля и той да участва по установения начин в наказателния процес. И понастоящем това е все още правна възможност. Не толкова липсата на традиция, колкото сериозните трудности от финансов характер и трудностите по организиране на реална защита на свидетеля със сигурност за здравето и живота му възпират както магистратите, така и свидетелите от използване на процесуалната възможност. Прилагането му в страни с малка територия е затруднено. Съществува опасност при недоброто осигуряване на защита свидетелят да се превърне в реална жертва на престъпление. Има виждания, че чл. 97а от НПК се нуждае от по-прецизна регламентация.
Трето, с измененията и допълненията на НПК от 1 януари 2000 г. се въведе институтът на съдебното споразумение. Едно от основните изисквания е причинените материални щети да са възстановени или обезпечени с имущество на извършителя на престъплението в досъдебната фаза на процеса. Това осигурява пълно удовлетворяване на претенцията на жертвата за обезщетяване на причинените й материални щети. Институтът се прилага сравнително често. Проблемът е, че с неговото въвеждане наказателният процес става все по-кастов – от него могат да се ползват престъпници, притежаващи имущество. В условията на масово обедняване той е неприложим за повечето извършители на престъпления. В резултат на това се променя съставът на лишените от свобода.
Четвърто, укрепват се специализираните държавни заведения – интернати за застрашени в социалното си развитие деца на възраст от 7/8 до 18 г. Откриват се със средства на общините, неправителствени организации и граждани приюти за безнадзорни деца, които имат за задача да предпазват от виктимизация и криминализация на деца, изоставени от семействата си и пребиваващи на улицата (Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните – изменение 1996 г.).
Пето, създават се неправителствени организации за досъдебна и/или извънсъдебна помощ на жени с повишен риск да станат жертви на насилие или подложени на системен тормоз.

3. 6. 2. Препоръки за нова антивиктимогенна стратегия
Резултатите от ICVS-2000 и ICBS-2000 установяват процеси, едни от които детерминират ограничаването на виктимизацията спрямо конвенционални престъпления, други, които поддържат високото ниво на виктимизация при корупцията и трети, които характеризират неизследвана и поради това непозната област – виктимизацията в икономиката. Тези резултати предоставят възможност да се направят по-общи и конкретни предложения с цел оздравяване на виктимизационната среда.

Антивиктимогенни стратегии в правната сфера
а) Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите (ЗОДВПГ) от 1988 г. се прилага недостатъчно, не толкова поради нежелание на жертвите от “административен произвол” на длъжностните лица от публичната, вкл. на съдебната власт, да използват това свое субективно право, колкото поради страха от държавните институции и недоверието към тях. Вместо този закон, гражданите се обръщат към Европейската комисия за правата на човека. Изложеното изисква ЗОДВПГ да бъде актуализиран в съответствие с Резолюция 40/34 от 29. 11. 1985 г. на ОС на ООН – Declaration of Basic Principles of Justice for Victims of Crime and Abuse of Power, вкл. в аспекта за защита на жертвите на организираната престъпност съгласно принципите на Naples Political Declaration and Global Action Plan against Organized Transnational Crime (21-23 Nov. 1994).
b) Правната регламентация на института на защита на свидетеля – чл. 97а от НПК и практическото уреждане на прилагането му поражда основателни съмнения у заинтересуваните и страните в процеса относно възможността за изключване на риск от последваща репресия и компрометиране на самия институт. Това налага той да бъде усъвършенстван по законодателен път, а не чрез правилник или друг акт за неговото прилагане.
c) Съдебното споразумение (чл. 414з от НПК), тогава, когато извършител на престъплението е непълнолетен, не гарантира правата на жертвата поради недееспособността на 14-16-годишните и ограничената дееспособност на 16-18-годишните и липсата на правна възможност да се разпореждат с имуществото си, когато имат такова, за да обезщетят или обезпечат причинените щети. Разпоредбата на чл. 414з от НПК се нуждае от изменение. По отношение на непълнолетните институтът на съдебното споразумение е отстъпление от международните стандарти за осъществяване на наказателното правосъдие спрямо тях, в т. ч. и от Пекинските правила. Непълнолетният се оставя сам на себе си и в ръцете на адвоката без присъствието на родителите или лицата, които го заместват, на психолози, педагози и др.
d) Крайно необходимо е да се развие съвременно застрахователно дело, което да осигурява пълно обезщетяване на жертвите на престъпления при настъпил инцидент, включително и поемане на застрахователен риск при масови престъпления
е) Дейността на частните охранителни агенции трябва да се основава на стабилна и съвременна правна регламентация, непозволяваща изземването на тези дейности от силови структури. Необходимо е да се преодолее негативизмът на обществото към частно-охранителните фирми, някои от които функционират в сянка. Обстоятелството, че ICVS-2000 установява много по-голям процент на нежелаещите да дадат отговор във връзка с извънинституционалното разрешаване на последиците от престъплението, насочва към сътрудничеството между жертва и охранителна фирма.
f) Необходимо е да се установи стабилно и отговарящо на националните традиции и международните стандарти законодателство – честите несистемни и в известен смисъл хаотични изменения и допълнения на законите е проява на слабост на държавата. Те са пречка за формиране на правно съзнание на гражданите, на позитивно отношение към закона и поведение, недопускащо нарушаване на закона. При тези изменения интересите на жертвите на престъпността не се оценяват напълно.

Антивиктимогенни стратегии в сферата на обществената превенция
а) Необходимо е да се ускори редукцията на държавно управление на икономиката в условията на приватизация с цел да се преодолее политическата и икономическата корупция, т. нар. клиентелизъм и всички останали корупционни практики – основа на висока престъпност и пречка за развитие на бизнеса в страната.
b) Поддържането на високо ниво на престъпленията против собствеността и на агресивната престъпност в резултат на крайно обедняване на част от населението, на етнизацията на престъпността поради изключително високата криминална активност на ромите, изисква да се установи нова социална политика с цел предпазване на хората от виктимизиране и криминализиране. Едновременно с това трябва да се създаде система от мерки за преодоляване на субкултурата – източник на висока виктимност и криминалност.
c) Високата корупция сред лекари и медицински сестри, проявила се през последните три години, е свързана очевидно с провежданата здравна реформа и грешките в реализацията на политиката в здравеопазването. Това изисква в кратки срокове да се променят подходите с цел да се предотврати дезорганизацията в една изключително хуманна област.
d) Крайно необходимо е да се преодолее съществуващата широка система от лицензионни и разрешителни режими, които са в основата на виктимизацията на гражданите и бизнесмените. Очевидна е липсата на воля за позитивно разрешаване на проблема и със запазването му непрекъснато се възпроизвежда нова и тежка корупция.
е) Държавата, подпомагана от неправителствени организации, трябва да насочи вниманието си върху разрастващата се маргинализация, която увеличава виктимността сред децата и ги поставя в центъра на дейности от кръга на социалната патология – проституция, наркомании, алкохолизъм. Пауперизацията на голяма част от населението превръща децата в жертви на домашно насилие и тежка агресивна престъпност на улицата. Обект на особено внимание трябва да бъдат възрастните хора, много от които са маргинализирани и виктимизирани.
Медиацията като отклонение от конвенционалните правни системи, беше характеризирана още в началото на 60-те години като форма на нова наказателна политика. Съветът на Европа препоръча през 1989 г. въвеждане на медиацията и правилата на медиацията (Council of Europe 1989). Посредством медиацията може да се постигне освобождаване на органите на правосъдието в областта на гражданското и наказателното право от дела, които успешно могат да бъдат решени от несъдебни формирования. Ограничаването на конфликтността на по-ранен етап е предпоставка за намаляване на част от масовата престъпност.
f) Съвременната антивиктимогенна политика трябва да включва нови подходи в дейността на полицията при осъществяване на превенцията и контрола над престъпността.
Спадането на и бед това ниското доверие към полицията е обезпокоителен факт. Недоверието акумулира негативен личен и обществен опит, свързан с корупция на полицаи, неефективност на действията след уведомяване за извършено престъпление, некоректност в поведението, вкл. неуведомяване на жертвите на престъпността.
Полицията трябва да завоюва доверието на хората и чрез включване на стратегии за системно присъствие в районите по местоживеене с оглед ограничаване виктимизацията и намаляване страхът от престъпността. Друга стратегия трябва да предвижда осезаемо присъствие но полицията на улицата с цел да се ограничи виктимизацията срещу масовите кражби на лично имущество и агресивните престъпления против личността, за осигуряване на обществения ред.
Част от общественото доверие към полицията ще се възвърне чрез коректно изпълнение на информационната й функция по събиране, обработване на данните за престъпността и тяхната достъпност. Подчиняването на полицейската статистика на политически цели е вредно и неперспективно. Промените в методиката на регистрация трябва да позволява сравняване с минали периоди.
Министерството на вътрешните работи трябва да възстанови статистическото наблюдение на жертвите на престъпността, прекъснато от 1998 г.
g) Целесъобразно е със съдействието на електронните медии и пресата да се популяризират неправителствените организации и агенциите за протекция на жертвите.
h) Националната стратегия за противодействие на престъпността се нуждае от актуализация. Необходимо е да се разработят насоките за превенция на виктимизацията и защита на жертвите. Действащият документ не съдържа стратегии по отношение на жертвите на престъпността. Тя е почти забравена.

Вместо заключение
След 1989 г. през т. нар. преходен период западни специалисти често задаваха въпроса дали в миналото съзнателно не са укривани данните за престъпността, за да се поддържа тезата за “закономерно намаляващата престъпност при социализма”. Ако нещата стояха така, днес не бихме говорили със загриженост за престъпността. И най-големите скептици оценяват криминогенната ситуация в България днес като най-утежнена и взривоопасна. Принудени сме да търсим възможните максимални граници на явлението с надеждата, че престъпността няма да надхвърли онзи праг, зад който е хаосът. През 1997 г. това вече се случи. Преди и след тази дата престъпността трябва да се разглежда изключително като процес, който е причинно обусловен от сложен комплекс от фактори – преди всичко икономически, социални, културни и по-малко правни (законодателни). От това следва, че на този комплекс от фактори е необходимо да бъде противопоставена система от мерки от икономически, социален, културен, религиозен, правен характер. Залагането главно на репресията е неефективна стратегия, тя е присъща на икономически слабата държава, която не разполага с достатъчно превантивни ресурси.
Логичен е въпросът защо вече единадесет години борбата с престъпността е неефективна – на хаотичния преход към пазарно стопанство отговаря хаотично провеждан контрол над престъпността и изключително слаба превантивна дейност. Днес не без основание може да се заключи: както в началото на прехода, така и сега държавата няма ясна концепция за превенцията и контрола над престъпността – оттук и неовладяният процес на засилена виктимизация.



Литература

1. Гоцев,В. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. София, 1989.
2. Златев,С. Виктимологични въпроси на правоприлагането по наказателни дела. София, 1986.
Zlatev,S. (1986). Victimological Issues of the Application of Law to Criminal Cases. Sofia.
3. Доклад за оценка на корупцията 2000. Коалиция 2000. София, 2000.
4. Измерване и наблюдение на корупцията. Световната практика и българският опит. Коалиция 2000. Център за изследване на демокрацията, София, 1999.
5. Митева,Ю., П. Пеев. Виктимологичната ситуация в София в период на социални промени. Резултати от виктимологично изследване през 1995 г. Доклад (непубликуван).
Miteva,Y. and P. Peev (unpublished). Victimological Situation in Sofia at a Time of Social Change: Results of a 1995 Victim Survey.
6. Статистически справочник 2000. Национален статистически институт. София, 2000.
7. Станков,Б. (ред. ) Книга за престъпността в България. София, 1992.
Stankov, B. (ed.) (1992). The Book of Crime in Bulgaria, Sofia (Bulg.)
8. Станков,Б. Проблеми на виктимизацията в България в период на преход към свободен пазар. – Затворно дело, 1995, №3,4.
Stankov, B. (1995). “Problems of Victimisation in Bulgaria during the Transition to a Market Economy”. Report at a seminar organized by Council of Europe. Closed Case № 3,4. (Bulg.)
9. Станков,Б. За границите на престъпността. – Затворно дело, 1995, №2.
Stankov, B. (1995). “On limits of Crime”, Closed Case, N2. (Bulg.)
10. Станков,Б. 100 години български Наказателен закон. В: “100 години български Наказателен закон”. Варна, 1996.
Stankov, B. (1996). 100 years Bulgarian Criminal Law. В: “100 години български Наказателен закон”. Варна
11. Станков,Б. За реформата на наказателното законодателство в Република България. В: “100 години български Наказателен закон”. Варна, 1996.
Stankov, B. (1996). About Reform of the Criminal Legislation in the Republic of Bulgaria. В: “100 години български Наказателен закон”. Варна
12. Станков,Б. Престъпността в България и нейните жертви. София, 1999 (бъл г. и англ. ез. )
Stankov,B. (1999). Crime in Bulgaria and its Victims. Sofia. (Bulg. and Engl.)
13. Станков,Б. Организирана престъпност. София, 2000.
Stankov, B. (2000). Organised Crime. Sofia (Bulg. and Summary in Engl.)
14. Стойнов,А. Жертвата на престъплението. София, 1993.
Stoinov,A. (1993). The Crime Victim, Sofia (Bulg.)
15. Шнайдер,Х. Й. (1994). Криминология. Москва (перев. с немецкого)
Schneider,H. J. (1987) Kriminologie. Berlin, New York.
16. Alvazzi del Frate, A. (1997). Preventing Crime: Citizens’ Experiences across the World, UNICRI Issues and Reports N9.
17. Alvazzi del Frate, A. (1998). “The International Crime Victim Survey: A global overview with a focus on the Balkan Region” in Problems of Victimisation in the Countries of Balkan Region, Sofia (Bulg. And Engl.)
18. Alvazzi del Frate, A. (1998). Victims of Crime in the Developing World. UNICRI, Publ. 57, Rome.
19. Alvazzi del Frate, A. Victimization of Women. Rome (Report, unpublished), 1998.
20. Aromaa,K. Organized Crime and Business Security (Surveiying Crime: A Global Perspective. International Conference). Rome 1998.
21. van Dijk, J. J. M., P. Mayhew, M. Killias (1990). Experiences of Crime Across the World. Deventer.
22. van Dijk, J. J. M. (1994). “Understanding Crime Rates”, British Journal of Criminology, 34:2.
23. van Duyne,P. C. Combating Corruption: Acts and Attitudes in “Five Issues in European Criminal Justice”. (Joutsen. ed.). HEUNI, Finland.
24. Elias,R. (1983). Victims of the System. New Brunswick.
European Sourcebook of Crime and Criminal Justice Statistics. Directorate General I, Legal Affairs. Strasbourg, 1999.
25. Fattah,E. A. (1986). From Crime Policy to Victim Policy. Basingstone.
26. Feest,J. Courses of action designed to avoid entry into the criminal justice process or to interrupt the process in “New social strategies and the criminal justice system”. Council of Europe. Criminological Research, Vol. XXIX. Strasbourg 1994.
27. Garioud,M. Social strategies aimed at avoiding the production of criminalisable behaviour in “New social strategies and the criminal justice system”. Council of Europe. Criminological Research, Vol. XXIX. Strasbourg 1994.
28. Joutsen,M. (1987). The Role of the Victim of Crime in European Criminal Justice Systems. HEUNI, Helsinki.
29. Joutsen,M. and J. Chapland. Changing victim policy: the United Nations Victim Declaration and Recent Developments in Europe. HEUNI, Helsinki, 1989.
30. Hatalak, O., A. Alvazzi del Frate, U. Zvekic (Eds.) (1998). The International Crime Victim Survey in Countries in Transition: National Reports. UNICRI, Publ. 62. Rome.
31. Hinova T. and E. Trendafilova (1999). Penal Law of the Republic of Bulgaria. Deventer, Boston.
32. Levi,M. (1987). Regulating Fraud. London.
33. Mawby,R. I. and S. Walklate (1994). Critical Victimology. London etc.
34. Mayhew, P., J. J. M. van Dijk (1997). Criminal Victimisation in Eleven Industrised Countries. The Hague.
35. Meiners,R. E. (1978). Victim Compensation. Lexington.
36. Savona, E. U. (1995). The protection of the criminal justice system against violence and the treath of violence; a framework of analysis (unpublished). Paper for the seminar on: Problems of victimization in a society in transition, organized by the Council of Europe and the Ministry of Justice and the General Prosecutor’s Office of Bulgaria. Tsigov chark.
37. Savona, E. U. (1997). Corruption in Europe: Western and Eastern Experiences in “Seminar on Anti-Corruption Strategies for Central and Eastern Europe and CIS Countries”, UNICRI, Rome.
38. Stankov, B. (ed. et al.)(1995). “Social Changes and Crime in Sofia: Results of the Criminological Research in 1993” in De Nive, H. J., U. Ewald, Chr. J. Nowlin (eds.) Victimisation Perception after the Breakdown of State Socialism. Berlin.
39. Stankov,B. (1996). Criminal Justice Systems in Europe and North America, HEUNI, Helsinki.
40. Tomasevski,K. Women in the Criminal Justice System in “Five Issues in European Criminal Justice”. (Joutsen. ed.). HEUNI, Finland.
41. Weber,J. Viktimologische Besonderheiten bei Sexualdelikten. Mschr. Krim. 1993, N1.
42. Zedner,L. Victims in “The Oxford Handbook of Criminology”. Oxford 1994.
43. Zvekic, U. and A. Alvazzi del Frate (1993). Victimisation in the Developing World: an Overview. Preliminary Key Findings from the 1992 International Victim Survey” in Understanding Crime. Experiences of Crime and Crime Control, UNICRI, Publ. N49, Rome.
44. Zvekic, U. (1998). “Criminal Victimisation in Countries in Transition”. UNICRI, Rome.
45. Zvekic, U. (1998). Victims and Police. Confidence Building in the Process of Democratisation. An overview of the ICVS results with a focus on the Balkan Region in Problems of Victimization in the Countries of the balkan Region, Sofia. (Bulg. and Engl.)
46. Zvekic, U. (1998). Criminal Victimisation in Countries in Transition, UNICRI, Publ. 61, Rome.
47. Zvekic,U. and B. Stankov. Victims of Crime in the Balkan Region in Crime and Justice International. Worldwide News and Trends. Chicago. Vol. 15, N28, 1999.