КРИМИНОЛОГИЯ

Обща част


1.Предмет,характер и задачи на криминологията


Терминът криминология е съставен от латинската дума crimen(престъпление) и старогръцката Logos(учение)и в буквален превод означава “учение за престъплението”.Криминологията е обществена наука за престъплението, за престъпниците и престъпността, както и за причините за тяхното съществуване в обществения живот,за превенцията и контрола над престъпното поведение и престъпността като социално явление. Методът на криминологията е методът на обществените науки,в който са акумилирани методи на различни по своята същност частни науки,модифицирани с оглед характера на криминологичното познание. Криминологията се занимава с проблеми,които са извън нормалния социален живот на отделния индивид. Противодействието на държавата срещу престъпността е неотделимо от принудата. В криминологията се развива успешно сравнителния метод. Той спомага за бързото развитие на тази наука и за провеждането на съвместни или паралелни многонационални изследвания. Криминологията е самостоятелна обществена наука и е независима от правните науки и социологията.

2.Криминологията в мата на науките

Криминологията като обществена наука е част от общата система на обществените науки. Отделните обществени науки в различна степен влияят на криминологичното познание,а от там и на самата наука. Икономиката, философията и социологията дават голяма част от теоретичните основи на криминологията. Като интер-дисциплинна наука криминологията има еднопосочни връзки с другите науки като биологията,медицината в т.ч. цитология, психология,генетика и др.,чието развитие обогатява криминологичното познание.Връзката между криминологията и наказателното право е генетична,защото криминологията се отделя и обособява като самостоятелна наука именно от наказателното право. В голяма степен те имат общо поле на изследване, което двете науки извършват от самостоятелни позиции и с различни методи. Различията са значителни и принципни-престъплението е основно понятие на наказателното право и криминологията,но правото изучава престъплението като юридически факт,а криминологията го изучава като социален факт.Методите, които използват наказателното право и криминологията са различни. Наказателното право има строго определен догматичен метод на изследване.Криминологията е автономна в избора на изследователски методи,които могат да са от различни области на знанието,стига те да са научни.Обектът на изследване на наказателното право и криминологията също е различен.НП изучава правните норми,а криминологията -тяхното социално основание, изхождайки от психологични.,икономични и др.позиции.В сферата на превенцията връзката между наказателното процесуално право и криминологията е много близка,най-вече с оглед събирането на криминологична информация,която е от голямо значение за криминологичното познание. Връзката между криминологията и криминалистиката е двустранна.Криминалистиката е наука за начина и тактиката за разкриване и разследване на престъпления и разработва технически средства,които могат да се използват за предпазване от престъпления.Връзката между двете науки личи най-ясно при организирането и осъществяването на превенция и контрол над престъпността.Криминологията си взаимодейства в област.на превенцията и с пенологията. Резултатите от изследвания на пенологията се използват при разработване на стратегии и превантивни програми.

3.Криминологични школи

1.Класическа школа:
неин основоположник е Чезаре Бекариа,в чиято книга “За престъпленията и наказанията” (средата на 18в.) са формулирани основните принципи на класическото наказателно право.Той за първи път изполва подхода за систематизиране възгледите на престъпниците,престъпленията и превенцията и така поставя началото на изграждане на система от научни знания за престъпното поведение и неговите причини.Ч.Бекариа пръв развива концепцепцията за свободната воля на човека и изключителната й роля за извършване на престъпления.Най-сериозна заслуга на класическата школа в криминологията е преодоляването на схематизма на възгледа за престъплението и престъпника,поставяйки по този начин началото на научна криминологична теория.
2.Позитивистична школа-формира се през втората половина на 19в. под въздействието на възгледите на Ч.Ломброзо. Позитивистичната школа отхвърля схващането за свободната воля и правния подход към изследване на престъплението и престъпника и обосновават необходимостта от изясняване на причинно-следствената връзка между социалните факти и множеството криминогенни фактори. Позитивистите отричат основните положения, залегнали в класическата школа-въпроса за умисъла и индивидуализацията на наказателната отговорност.С книгата си “Престъпният човек” Ломброзо поставя началото на отделянето на криминологията като самостоятелна наука.
3.Марксистка школа-формира се върху принципите на материалистическата теория на историята на Маркс,Енгелс и Ленин.Според марксистите престъпността като социално явление е икономически и социално обусловена. Предпоставяйки класова характеристика на престъпността марксистката теория разкрива своя партийна характеристика.,който я откъсва от общия научен процес;
4.Клинична криминология- преминава през три основни периоди на развитие:
1.преобладава схващането на Ломброзо и неговите последoватели,че престъпната личност притежава строго определени белези, установени въз основа на психиатрични и антропологични изследвания.
2.повлиян от учението за психоанализата.Представителите му отричат схващането на Ломброзо за определеността на престъпниците и акцентират върху скритите пулсации към девиантност,които съществуват във всеки човек (Фройд, Юнг, Сеченов и др.)
3.характеризира се с изследването на Жан Пинател,който застъпва тезата,че между престъпници и непрестъпници няма естествена разлика.Според него в основата на престъпната личност стоят егоцентризма, агресията, афективността и лабилността.
5.Критична криминология-възниква през 60-те год.на 20в.в САЩ.Възприема престъплението като израз на свободна воля на гражданина да манефистира неодобрението си към господстващата политическа система.


4.Криминологията и наказателната политика

Криминологията е тясно свързана със социалната,икономическата и правната политика на държавата.Тази връзка е обусловена от интереса на управляващите към престъпността като обществено явление и стремежа им да осъществяват контрол над нея.Държавата има интерес да ограничи процесите на виктимизация на обществото и от предпазването на гражданите от опасността да станат жертви на престъпления.Във всяко общество проблемите на престъпността се оказват в центъра на политиката и в този смисъл криминологията е в известен смисъл отражение на политиката.Наказателната политика определя общите принципи и насоки,както и методите за превенция и контрол над престъпността.Ч.Бекариа в книгата си “За престъпленията и наказанията”формулира голяма част от принципите на наказателната политика.Тя се формира в съответствие със степента на научно познание за престъпността,престъплението и престъпника и се основава на определени принципи:хуманност на наказанието; съразмерност между престъплението и наказанието,равенство пред закона;хуманно,отношение към осъдения,особено към лишените от свобода. Целта на наказателната политика е да се създаде обща конвенция за превенция и контрол над престъпността,т.е. тактиката и средствата за постигане на оптимален контрол на престъпността.Наказателната политика на практика се проявява в по-тесни граници.Тя се ограничава до дейността на полицейските и други органи на МВР,следствените органи, прокуратурата,съда и местата за лишаване от свобода.Криминологията съдейства за формиране на наказателната политика и така осъществява своите социални практически задачи:
1.усъвършенстване на действащото законодателство в съответствие със съвременните потребности за контрол над престъпността;
2.усъвършенстване на държавния апарат посредством изграждане на система от органи за превенция и контрол и организиране на нормативни предпоставки за взаимодействие между тях.
3.ограничаване на престъпността чрез ефективна превантивна политика,съчетана с контрол над престъпността.


5.Нова социална защита


НСЗ се появява като нова идеология срещу репресивното право, прилагано в Италия и Германия след 30-те години на 20в.Създателите й считат,че действащите наказателно-правни системи са претърпели провал,а основното средство на наказателното право-наказанието,се е оказало недостатъчно ефективно.НСЗ поставя в центъра личността,а правната система или институционното устройство се разглежда доколкото има отношение към личността с оглед осигуряване на морална свобода на човека, нарушението на закона и неговото поправяне.Тази концепция приема изцяло,че правонарушението в процеса си на социализация и адаптиране към обкръжаващата среда усвоява престъпното поведение.В този смисъл обществото,което създава различни емоционални проблеми,е виновно за съществуването на престъпници и правонарушители,т.е.вината на отделната личност трябва да се изключи.НСЗ се обявява против отмъщението и възмездието,характерни за класическото наказателно право, защото осъждането и последващото изтърпяване на наказанието не изчерпват и не разрешават проблеми,които е породило престъплението.Новата концепция счита,че най-ефективно средство за неутрализация на правонарушението е изолирането му от обществото,като върху него трябва да се прилагат единствено възпитателни мерки,които са освободени от принуда.Теорията за НСЗ приема,че наказателния закон трябва непрекъснато да се хуманизира,да се търсят нови решения за третиране на правонарушенията,създавайки по този начин възстановяване на чувството на увереност у правонарушителите и изграждане на нова ценностна система.
Медиацията по своята същност е недържавна система за извънсъдебно разрешаване на конфликти,вкл.и такива,възникнали в резултат от извършено престъпление.Тя се утвърждава като алтернатива на държавният съд и като средство за борба с леката престъпност.Медиацията е израз на нова наказателна политика и признание за кризата в наказателното право.Тя получава тласък в развитието си в резултат на усъвършенстване на института на компенсиране на жертвите на престъпления от страна на държавата.Постепенно тази политика на неформално правосъдие се институционализира.Основен организационен принцип на работа в нея е доброволността.Медиацията е включена в съвременните стратегии за разрешаване на конфликти между гражданите,голяма част от които крият опасност да доведат до престъпления. Използването й е подчинено на идеята за икономия на наказателния процес и освобождаването на органите на наказателното правосъдие от разглеждане на случаи, непредставляващи значителен обществен интерес.


6.Престъпление и престъпност


Престъпленията и престъпността увреждат и застрашават обществени отношения, независимо от степента на тяхното развитие.Престъплението е проява на отклоняващо от общоприетите норми поведение.Такова дивиантно поведение включва всички прояви на отклонение от правните и морални норми,които се посрещат с неодобрение,получават негативна оценка в обществото и голяма част от тях биват санкционирани.Примери за такова поведение са престъпленията по НК,противообществените прояви,при които липсват признаци на престъпления,всички прояви на социална патология и др.Приема се,че престъплението е понятие на наказателното право,а престъпността-основна категория на криминологията.Съществуват два основни подхода при разглеждане на понятието престъпление:
1.легалистичен-заключава се в строго придържане към легалното,законно определение;
2.антилегалистичен-привържениците на този подход търсят предимно социалните аспекти на определено деяние.
Престъплението е социален факт,който се състои в изискването да не се вреди другиму.То застрашава общественият интерес и това е основата за криминализиране на определени деяния.Тяхното социално съдържание е обстоятелството, което ги запазва като престъпление или при определени условия е основa за тяхното декриминализиране. Престъпността е негативно социално явление,което възниква със създаването на държавната организиция и закономерно присъства в обществото.Тя не е просто съвкупност от престъпления,в нея отделното деяние губи своята индивидуалност.Престъпността е масово явление.Тя е съвкупност от престъпления,извършени през определен период от време на определена територия.Това количествено определение обхваща всички престъпления-явни и латентни, умишлени и непредпазливи.Чрез престъпността може да се представи обемът на престъпността,нейната структура и ниво,както и да се определят тенденциите за изменение.


7.Латентна престъпност


Тя е криминологична категория за означаване на престъпността,която се явява разлика между обема на действително извършените престъпления и обема на регистрираните от съответните държавни органи престъпления.Явната престъпност изчерпва обема на регистрираната престъпност,за която дава сведения полицейската статистика.По-голяма част от нея е санкционирана от съда престъпност или престъпления, за които законът е предвидил други мерки за санкциониране на извършителите им.У нас латентната престъпност се представя като сбор от престъпления,които са останали неразкрити от органите на МВР,прокуратурата и съда и не са отразени в отчета на наказуемите деяния. Латентната престъпност може да бъде представена в няколко групи:1.Всички деяния,съдържащи посочените в НК признаци за съответно престъпление,които обаче не са станали известни на компетентните държавни органи; 2.Случаите, когато престъплението е станало известно на съответните компетентни органи,но извършителя му е останал неразкрит; 3.случаите, когато престъплението и неговия извършител са известни на компетентните органи,но по различни причини наказателно преследване не е осъществено. Латентността е вътрешноприсъщо свойство на престъпността да остане неизвестно,а с това и ненаказано. Именно това свойство на престъпността определя границите на латентната престъпност,която е значително по-голяма от установената. Латентната престъпност се обуславя от редица фактори: 1.степен на социална дезорганизация; 2.слаба контролираща система и много други. Общите методи за изучаване на латентната престъпност са: 1.допитване до населението;2.допитване до правонарушителите; 3.допитване до жертвите;4.допитване до информатори. Специални методи на изследване са: 1.научни изследвания;2.наблюдения;3.опити;4.документни проучвания; 5.оценки на експерти.


8.Личността в криминологията


Проблемът за личността е от изключително значим за криминологията.Традиционно обаче тя се ограничава с личността на престъпника,поставяйки си няколко изследователски задачи:1.Да разкрие социалнопсихологичните свойства и качества на личността,нейната ценностна система и степента на “криминална поразеност”; 2.Да разкрие факторите за антисоциалното развитие на личността и тяхното градиране според степента на криминогенност в отделните периоди от живота на престъпника;3.Да разкрие механизмите на престъпно поведение,да изучи потребностите,интереса и процеса на мотивиране,решенията и социалнопсихологичното отношение към престъплението,жертвите,наказанията и др.4.Да разкрие зависимостта на активността на личността от възрастовите й особености и пола и др.Цялостното изследване на проблема за личността обхваща няколко етапа:1.Изучаване на личността по време на предварителното производство-обхваща нормална и патологична личност или личността със симптоми на отклонения.По време на предварителното разследване най-точно може да се установи социалната изолация на личността в обществото и да се измери степента на групова интеграция; 2.изучаване на личността в хода на следствието-разкриване на темперамента, способностите, интересите, потребностите,мотивацията и др.Методите на изследване на личността са:1.социологически методи-чрез интервю или анкета с цел събиране на криминологенна информация;2.социалнопсихологически методи-използват се за разкриване на социалнопсихологическите закономерности на развитието и поведението на личността;3.Психологически методи-разкрива се нивото на психична зрелост на индивида и състоянието на неговото самосъзнание,което е от особено важно при оценяване на личността; 5.Психиатрично изследване-негов обект са лицата с патологична психика, извършващи престъпления,жертвите или трети лица.


9.Личност на престъпника


Основните въпроси,свързани с личността на престъпника най-общо се свеждат до следното: 1.кои и какви свойства характеризира личността,извършваща престъпления,и могат ли някои от тях да обусловят престъпното й поведение или да благоприятстват за него;2.кои качества на личността отличават престъпника от непрестъпника; 3.възможни ли са и в каква степен корекции в личността на престъпника и неговото поведение;4.каква криминалогична политика и какви мерки за превенция и контрол трябва да провежда съвременната държава.Личността на престъпника може да бъде определена като криминологична категория за означаване на наказателноотговорно лице в определен негов аспект-като представител на негативна социална група с присъщата за нея система от отклоняващи се отношения и връзки. Престъпникът е личност с деформирано или с признаци на започнала деформация съзнание,нарушена ценностна система и двойнственост в общуването. Основните моменти, които характеризират личността на престъпника са: 1.лицето трябва да е наказателноотговорно-наказателният закон определя възрастовите граници,в които лицето може да бъде субект на престъпление и съответно да бъде носител на наказателна отговорност;2.престъпника трябва да се разглежда като представител на определена социална група.Социалната група на престъпниците е негативно образувание в обществена структура,която се отличава с особена устойчивост,защото нейния основен обединяващ фактор е престъплението. Криминологията се интересува конкретно от престъпника.Тя изучава неговото битие като член на обществото,но и като носител на особено негативни качества от гледна точка на принадлежността му към социалната група на престъпниците;3.Престъпникът е личност с деформирано или с признаци на деформация съзнание и самосъзнание;4.Една от най-характерните особености на личността на престъпника е двойствеността му в общуването-той може да поддържа нормални контакти дори с хора,които са пострадали от престъпление и без да подозират кой е извършителят му.


10.Механизъм на престъпно поведение


Престъплението често е резултат от възникнал конфликт между отделна личност и съществуващите обществени норми.Конфликтът е временно или трайно отрицателно отношение на личността към определени обекти или страни от действителността.Отношението на обекта предхожда формирането на отношение към социалната норма,което се изразява в отношение към:1.нравствената норма като универсално средство за регулиране на взаимоотношенията в обществото;2.към правната норма с нейната задължителност и гарантирана с държавна принуда.Престъплението се извършва в конкретна криминална ситуация, която включва няколко самостоятелни етапа:1.предкриминална ситуация-етап на възникване на идеята, мотива и решението да се извърши престъпление;2.актуална криминална ситуация-етап,в който се осъществява престъплението; 3.посткриминална ситуация-този етап започва след извършване на престъплението и разкрива поведението на извършителя му след разрешаване на конфликта.Престъплението е съзнателна дейност на личността, която е насочена към реални промени в действителността,която е породена от определен източник. Умишленото престъпление е волев акт на личността,който се извършва по определена вътрешна програма,която съставлява психологичния елемент в конкретното поведение.Непредпазливите престъпления имат две форми-самонадеяност и небрежност.Характерно и за двете форми е,че деецът нито иска,нито осъзнава в момента на извършване опасностите,последвани от деянието си,въпреки че е бил в състояние да ги предвиди. Източник на престъпна активност на личността е противоречието между възникналата и преживяната необходимост от промени в действителността и нежеланието или невъзможността при конкретни обстоятелства те да бъдат реализирани по правомерен начин.Мотивът е елемент от структурата на всяко волево действие и тъй като престъплението е волев акт,то винаги е мотивирано. Немотивирани могат да бъдат само непредпазливите деяния. Най-често срещаните мотиви са:корист, отмъщение, себезащита, себеутвърждаване, престъпна солидарност, политически мотиви и др.При вземането на решение за извършване на престъпление решаващо значение имат особеностите на волята и темперамента на лечността.Вземането на решение преминава през три етапа:1.подготвителен-определя се окончателно целта на престъплението;2.същински-на този етап се взема крайно решение; 3.изпълнителен етап-извършват се необходими действия за реализиране на решението.


11. Типология на престъпниците


Степента на криминализиране на личността отразява най-общо: 1.криминалната й деформация;
2.”възрастовата” й криминалност;3.криминалната й патология.Като основен критерий за типологизиране степента на криминализиране на личността дава възможност да се определят няколко типа престъпници:1.Случаен престъпник-въпросното лице извършва престъпление в резултат на случайно стечение на обстоятелствата;2.Личност с незначителна степен на криминализиране-лицето притежава незначителен брой отрицателни качества и свойства на личността,формирани при неблагоприятни условия на живот; 3.Личност с повишена степен на криминализиране-лицето притежава отрицателни и значителен брой положителни качества, но и формирана вътрешна готовност да извършва престъпления. Върху решението му все още силно влияят ситуацията и поведението на жертвата и други лица;4.Личност с висока степен на криминализиране-лицето притежава формиран комплекс от отрицателни качества,които слагат своя отпечатък върху цялата личност,има силно изразена вътрешна готовност да извършва престъпления;5.Лице с много висока степен на криминализиране-лицето е с изявена асоциалност,нормалната му среда на живот е сред криминално- проявени лица, извършва престъпления без всякакви задръжки с цел себезапазване.Не се страхува от закона и проявява професионално отношение към престъпления.


12.Виктимология


Терминът виктимология произлиза от латинскат дума victima (жертва) и старогръцката Logos (учение) и означава учение за жертвата.Виктимологията има предмета и метода на криминологията и се развива в нейните граници съобразно концепциите за пресъплението и престъпността, престъпника, и др.Основно виктимологично понятие е понятието жертва (пострадал или потърпевш)Жертва е лицето,което в резултат на субективното желание на престъпника или на обективно стекли се обстоятелства е понесъл морални,материални или физически вреди от противоправното деяние. Жертвата може да бъде разглеждана в два смисъла:жертва в широк смисъл-това са формални и неформални социални групи, чиито общи интереси са непосредствено засегнати от престъпления;жертва в тесен смисъл-това е разбиране за физическата жертва само в границите на наказателното право.Виктимността е понятие,с което се означава онази съвкупност от качества и свойства на личността,на отделния човешки индивид или на определена общност,която повишава опасността да станат жертва на престъпления. Виктимността е една възможност,която може да съществува в едно лице,което може и никога да не стане реална жертва на престъпление.Виктимизацията е глобален процес в обществото и има непредвидими последици.Тя действа по отношение на всички големи групи от хора или отделни лица.С оглед възрастта могат да се обособят няколко групи с повишена виктимност:1.новородено дете,което може да стане жертва,защото е нежелано от майка си или от двамата родители;2.малки деца,които затрудняват реализирането на родителите си или стават обект на сексуално насилие;3.подрастващи девойки-като обект на сексулни престъпления; 4.младежи, отбиващи военна служба;5.младежи на възраст 18-25г.,намиращи се в период на най-висока конфликтност;6.лица на преклонна възраст,които често стават обект на агресивни действия.


13.Виктимологична типология



За разлика от престъпника,който е вменяемо лице,което е достигнало определена възраст,жертва на престъпление може да бъде всеки човек от момента на раждане до смъртта му.Този факт затруднява изключително много формиране на виктимологична типология и налага да се спазва едно основно изискване:виктимологичната типология трябва да отразява връзката между личността и поведението на жертвата и поведението на престъпника преди и по време на извършване на престъплението.Направените досега изследвания дават основание да се приеме,че при формиране на типологизиращи критерии във виктимологията трябва да се имат предвид социалните, нравствените, естетичните и психичните особености на жертвата и нейното поведение.Комплексното им използване дава възможност да се създаде един обобщен критерий за осъществяване на виктимологичната типология. Такъв критерий може да бъде степента на виктимност,отразяващ в най-общ вид: 1.виктимогенна деформация на личността; 2.възрастова виктимност; 3.професионална виктимност;4.виктимната патология. Степента на виктимност като основен типологизиращ критерий дава възможност да се обособят няколко типа жертви:1.Случайна жертва-лицето става жертва в резултат на случайно стечение на обстоятелствата-озовава се на виктимно място и време.;2.Жертва с незначителни рискови качества-лицето живее при нормални за всички рискови фактори,но виктимността му е нараснала непредвидено под въздействието на определена неблагоприятна ситуация; 3.Жертва с повишени рискови качества-в тази група попадат два основни типа жертви: а)жертви на непредпазливи престъпления;б)жертви на умишлени престъпления-лица,чиито социален статус или изпълняват социални роли,съдържащи повишен риск на виктимност;4.Жертва с много големи рискови качества-лицето се отличава с трайна асоциалност и антисоциалност;5.Доброволна жертва-лицето заявява желание престъпника да извърши неправомерни действия по отношение на него(евтаназия).


14.Виктимизация


Тя е процес на превръщане на отделен човек,групи от хора или общество в реални или потенциални жертви на отделни престъпления или на престъпността като цяло.Виктимизацията е в пряка зависимост от криминализиране-колкото едно общество е по-криминализирано,толкова то е по-виктимизирано.Процесът на виктимизация се осъществява на две нива:макрониво-виктимизация на големи групи от хора или на цялото общество;микрониво-отнася се до отделен индивид. Виктимизацията на обществото е крайна степен от развитието на такива процеси,в резултат на които сигурността за живота,здравето и имуществото на хората отпада поради невъзможност на държавата и нейните органи да контролират разрушителните процеси в страната.При определени исторически,икономически и социални обстоятелства обществото може да се окаже изцяло виктимизирано,докато то никога не може да е напълно криминализирано. Виктимизацията в обществото е процес на създаване на обективни предпоставки повече или по-малко хора да станат жертва на престъпления.В този смисъл се различава ниска,средна и висока степен на виктимизация,като тази степен е в пряка зависимост от обема и структурата на престъпността.Политиката на държавата за осигуряване на реална защита на населението трябва да се базира на определени концепции и стратегии за превенция и контрол над престъпност.Едно от необходимите изисквания за провеждане на антивиктимизационна политика е ресурсно обезпечаване на мерки от социален,икономически и юридически характер, насочващи към намаляване на виктимогенните фактори.Стратегиите за реализиране на антивиктимизационна политика включва няколко основни момента: 1.Социално подпомагане на дезорганизирани и конфликтни семейства и засилване контрола над тях; 2.Засилен институционен и социален контрол над маргиналните групи;3.Разработване на социална програма за защита на гражданите и на жертвите на престъпления;4.Разработване на специална програма за защита на гражданите и на жертвите на престъпления; 5.Усъвършенствуване на система от технически средства за индивидуална и групова защита на гражданите и тяхното имущество;6.Организиране на системен контрол и наблюдение на местата,където пребивават постоянно или за определено време лица от рискови групи; 7.Усъвършенстване на законодателството чрез регламентиране на правомощия на органите на реда и др.